Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

- Върви! Изведи я! - Най гадната част от това да си от Либра, беше, че доста често се случваше да се бием с опозицията. Биехме се с нашите. Всеки вярваше в каквото си иска. Опозицията в това, че хакерите нямат нужда от защита, ние в това че имат, а те май мразеха всички освен собственото си племе.
Три секунди. Точно толкова ми бяха необходими за да стигна до стаята в която се намираше. Беше се опитала да затвори добре. Доста неща беше струпала пред вратата, но със силата с която връхлетях нямаше начин да не поддаде. Хубавото на това че си бърз е това, че не ти трябва много време. Акцията приключи за тридесет секунди.
Пуснах я на пет пресечки от мястото на акцията и вдигнах очилата си върху главата оглеждайки я отгоре до долу. Не изглеждаше ранена. Усмихнах се широко и й намигнах все още без да поглеждам към лицето й. Трябваше да се върна и да натръшкам останалите. В интерес на истината и свръх скоростта не беше толкова често срещана дарба, макар че съм сигурен, че ще мога да избягам от всеки.
- Няма да мър... - Погледнах настрани, което беше достатъчно за изненадата ми. Тя ме удари... Не го очаквах. Ако го очаквах щях да го избегна.
Тя тръгна да бяга, което беше абсолютно безсмислено като се има на предвид, че я спрях на първата й крачка. Хванах я за раменете и я притиснах към стената, за да мога да я усмиря...
- Хей, хей... Успокой се! Хей. - Груба грешка попаднах право в очите и... Всичко придоби толкова ярки цветове. Винаги ставаше така, а началото и края на живота бяха най силни. Тук имаше и нещо друго. Премигвах тъпо срещу нея, гледайки я неразбиращо и не проумяващо. Трябваше да се съвзема.
- Либра ме пращат, няма да те нараня. - Добре че за мен часовете бяха секунди за други, защото в противен случай, щях да я гледам с часове докато я разгадая.
- Трябва да се върна за момчетата. Трябва да останеш тук, ще те пазим!

О, това беше толкова сладко. Тя най накрая погледна към друг, човек и не усещах в нея желанието да му прекърши врата. Кристина беше сладка и това, че е тук с Мадалина, която й е партньорка беше наистина смело. Еднополовите връзки още срещаха големи проблеми заради тъпите хомофоби. На мен не ми пречеше. Щях да се намирам в женска компания от които две трети нямаше да ме виждат като нищо апетитно. Това свеждаше конфликтите до минимум и бях щастлив.

- Забавна си Аврора. - Засмя се и се протегна за да докосне рамото й. Чакай малко... Тя нямаше да иска да ги убие, защото не искат мен... Ами ако искаха нея и да си правят тройка и такива неща? Не, това трябваше да си го избия от главата. Ръката ми се плъзна през кръста на червенокоската й остана там, придържайки я близо до тялото ми.

- Доста често ни гледат подозрително и мислят, че сме брат и сестра, които нямат нищо против инцеста. Затова предупреждавам, че нямаме роднинска връзка. - Чудех се защо изобщо се забърквам в разговора. Ето, почувствах се излишен. Погледнах към брюнетката опитвайки се да преценя, дали и тя се вълнуваше за нюансите на детската стая или предпочиташе да стои на дивана докато пие бира и гледа футбол?

- Как се решихте на толкова голяма стъпка. Имам предвид, от това, което гледам тук не е лесно да си родител и... Как разбрахте, че сте готови за това? - Надявах се само да не го разтълкуват като нещо хомофобско, защото не беше това. Прехапах устната си и се усмихнах леко местейки погледа си от едната към другата.

- Заедно сме от шест години. - Отговори ми Кристина засмивайки се. - И аз вече исках бебе, а тя не можа да ми откаже.

Двете се спогледаха усмихвайки се една на друга. Гледаха се така сякаш целия свят беше затворен в очите на другата. Както ние с Аврора се гледахме по време на интимни моменти и когато не се карахме.

- А вие? От колко време сте заедно? - Попита Мади, преди двадесет и четири катарова усмивка да се разлее по устните й.

- Ами... - Погледнах към Аврора и срещнах за кратко сините й ириси. - От около четири месеца.

Когато се обърнах към двете момичета пред нас израженията им бяха безценни. Предполагах, че ако им бях казал, че сме брат и сестра нямаше да изглеждат по този начин. И двете погледнаха към коремчето на Аврора, което хич не беше за четвърти месец.

Защо му трябваше да го споменава? Сега трябваше да обясняват допълнително хиляда неща, които бяха излишни в разговора. Искаше й се да му откъсне ръката и да го пребие с нея пред всички. Но, за да не повикат полиция и да не я арестуват, тя му хвърли само един лош поглед, който ясно гласеше 'ще те убия вкъщи'.

- Всъщност историята ни започна по-отдавна. Може би преди осем месеца. Да кажем, че малкото.. ъм, че бебето не беше предвидено, но след като научихме решихме да си го задържим.

Бузите на червенокоската поруменяха леко, докато се опитваше да обясни странната им история. В този момент се замисли какво ще каже на сина си, когато той ги попита как се е появил. 'Мама се напуши като куче, тати и той, понапиха се и се чукаха като зайци, без изобщо да мислят за презерватив и...' много романтично, много сладко. Трябваше да си измислят нова история.

- Е, понякога и така се случва. - засмя се Криси, в опит да раздвижи обстановката - Да се надяваме, че ще успеем да разберем до края на курса, как да не си осакатим бебетата.

Всички се разсмяха. Това беше любов от пръв поглед. Аврора беше в адски неудобно положение и тази прелестна блондинка я измъкна. Ако приятелката й не беше тук, Рори би се замислила дари да не я целуне от радост. Тъкмо и тя да подразни малко червенокосия глупак до себе си.

- Може да вечеряме някой път заедно. - предложи изневиделица Аврора и когато думите напуснаха устата й тя също бе толкова изненадана от себе си, колкото и Мариус - Разбира се, някъде навън, защото готварските ми умения все още са на ниво 'не съм сигурна дали ще се измъкнете живи след това', но ...

- Родители, моля да се върнете по местата си отново. Нека да започнем с втората част на упражнението. - извика ги тяхното гуру. Кристина и Мади се съгласиха с идеята с блестящи усмивки, а после всеки зае мястото си.

- Не трябва да ми даваш да комуникирам с хора. Много бързо ще ме затворят в психиатрия и тогава сина ти ще расте сред луди и ще трябва да ни идваш на свиждане. - измърмори Рори, облягайки се отново на гърдите на Соломон.

Едва не ми падна ченето, когато ги покани на вечеря. Бях приятно изненадан... И не чак до толкова приятно. Все още си спомнях разговора в който ми спомени, че си пада и по момичета. А сега когато ме заместваше в леглото с машини, едва ли щеше да й пречи да ме смени и в живота си с някоя година мацка...

Строихме се отново и съвсем скоро ни беше връчено по едно бебе кукла, което трябваше да изкъпем. Кой да знае, че преди да пухнеш бебето в коритото трябва да провериш водата с лакът. Пръстите не били толкова ефективни защото издържали повече на топлина. Имаше си предимства този курс.

- Всъщност си мисля, че ако те вкарат в лудница него ще го дадат на мен или на родителите ти. - Нов убийствен поглед. Щеше ми се да я целуна и да изтрия това изражение от лицето й. Не го мислех наистина. Нямаше да я оставя да полудее, щях да направя всичко възможно всичко с нас да е наред и живот и здраве да направил красива сватба, защото щеше да е ослепителна в голяма бяла рокля... Може би когато бебето стане на две-три годинки, за да го използваме за шафер. - Всичко ще е наред, скъпа. Знаеш, че няма да позволя това да се случи, и че те обичам.

Изпратих и въздушна целувка и се опитах да се съсредоточа върху това, което ни обясняваха. Как да придържаме главичката на бебето, как да пазим пъпчето. Че сега е лесно защото е кукла, но истинското бебе рита с краченца и пляска с ръчички и е по-трудно да го задържиш. Успяхме да си изкъпем бебето, поне до някаква степен. На два пъти го връщахме, защото имаше още сапун по него, но крайния резултата не беше зле. А накрая всичко това свърши. Можехме да се прибираме и щяхме да имаме още четири часа сами вкъщи, преди да ида в щаба... Само двамата между четирите стени на къщата... А дали щях да устискам този път?

Червенокоската се загледа в партньора си и се подсмихна полвинчато.
- И аз те обичам. - реши, че той трябва да го знае, въпреки ужасния й характер.

*седмица по-късно*

- Мариус Соломон, знам, че си в къщата! Чух вратата след теб. ДНЕС трябва да сглобим детските мебели, така че си довлечи задника тук. Без да ми се оправдаваш с работа!

Да се чудиш как с това голямо коремче и по принцип толкова нисичка.. откъде взимаше толкова въздух, че да е толкова гръмогласна. И толкова нервна? Или злобна... Не, просто по някога си беше кучка.

Аврора, която изобщо не приличаше на принцеса в момента, а по-скоро на клошар, защото беше по старо долнище и някаква негова тениска, защото нейните вече не й ставаха, а неговите поне бяха малко свободни и дълги. Косата й представляваше разплетена кошница, която е била събрана и се държи на хлабава опашка, която стърчи отвсякъде.

Когато джинджъра се яви пред нея, тя скръсти ръце и се опита да запази самодоволната усмивка, която произлизаше от факта, че го хващаше все по-бързо и задобряваше, за себе си.
- Здравей, скъпи. - поздрави го тя, докато се надигаше, за да му лепне една целувка по бузата и заедно тръгнаха към детската, където тя беше издърпала всички кашони с мебели, които трябваше да сглобят - шкафа с мястото и материалите за повиване, кошарата, скрина за дрехите му... всичко.

- Е, прочетох инструкциите на всичко и... нищо. Не мога да намеря половината гайки. Започвам съвсем лекичко да се изнервям..- Рори махна към пръснатите материали за бебешкото кошче и се почеса по главата, въпреки че не я сърбеше точно сега. Нервите й бяха обтегнати докрай, а сухия период вече я съсипваше. Напълня с два килограма и половина тази седмица.. Вече той вероятно не я искаше, защото изглеждаше като слоница-майка. Това трябваше да е... няма друг шанс да не откликва на опитите й за изкушение.

Ама че беше упорита... Дори не успях да се вмъкна в банята. Сякаш беше сложила сензори. Отидох до стаята усмихвайки си, но когато видях какво е сътворила тази блестяща двадесет и четири каратова усмивка се стопи... Приведох се леко и я целунах вяло, докато оглеждах всички разпилени по пода неща.

- Сама ли донесе кашоните? - Попитах повдигайки вежда, като този път се обърнах към нея. Погледа ми беше сериозен тона също. Щеше да има буря. Избягвах да се карам с нея, но за това щеше да си го отнесе. - Трябваше да ме изчакаш. Щях да ги донеса... Не трябва да се натоварваш, ще направиш някоя беля...

Това беше каране, дори да говорех без да повишавам тон. Поклатих леко глава и си свалих якето, за да остана по тениска. Приклекнах и огледах материалите които беше разпиляла Почесах се по главата и придърпах книжката, за да видя картинката отпред и да знам как трябва да изглежда, когато е готово.

- Не се притеснявай, ще го разгадая. Дай ми малко време... - Можеше да изчака поне да се изкъпя или да хапна нещо. Разбирах, че тя по цял ден си е затворена вкъщи, но когато и да се прибера започваше едно мрънкане за сглобяването на тези мебели. Поне щях да го направя сега и да си го махна от главата. Изправих се отново и се обърнах към нея усмихвайки се. Бях забравил нещо. Нещо много важно. Придърпах я към себе си и оставих една звучна целувка върху устните й. - Добър вечер, скъпа.

Потърках носа си в нейния и я завъртях около оста й. Ето, че и тя се усмихна. Трябваше да помогнем на това напрежение да се махне от нея. В никакъв случай не я исках ядосана или злобна, а ме посрещна точно такава.

- Искаш ли да ти отворя една бира? Ще ида за миг до кухнята и се връщам да го сглобяваме. Ти ще бъдеш мой учител. - Оставих още една целувка върху главата й и след три секунди вече отварях едната от двете бири и й я подадох, а другата запазих за себе си.

Червената й глава се обърна в негова посока и синия й поглед го прониза. Той укоряваше ли я? Тя го молеше за това от седмица, а той само се измъкваше заради работата в Либра или някакви други допълнителни задачи. Нямаше да се разберат така. Гнева я обзе моментално, челюстта й се стегна, но всичко се размина доста бързо, когато той започна да й се умилква.

- Няма да се разберем така, Соломон. Не може току-така да ми вдигаш нервите и после да се правиш на обичлива половинка. Няма да ти се размине. - предупреди го тя сърдито, но все пак го гушна отново и пое бирата си.

- Плюс това не е като да съм взела всичко под една мищница и да съм тичала с него по стълбите. Имам предостатъчно свободно време, за да си правя почивки и да го бутам или да го влача. Скучно ми е. - допълни по-спокойно и сви рамене, отпивайки от студената напитка. Боже, как й липсваше алкохола. И цигарите. И наркотиците. Ама цигарите най-много. Беше потресаващо трудно да не изтича до някой магазин и да не си купи цял стек.

- Добре.. - Рори отново разтвори упътването на кошчето - Значи трябва да намериш кръглия елемент, който е отбелязан с 1-ца. Средно голям, май трябва да е железен. После взимаш и едната табла. Тези късите, дето трябва да са основите. Точно тези. Боже, тези рисуват много грозно в книжките си.. -бе трудно за понасяне, че хакерката можеше без проблем да разглоби всеки компютър и да го сглоби наново от съставни части, но не и да сглоби едно проклето кошче. Голям удар по достойнството й.

- Между другото направих план на банката, както и проверих смените на пазачите, влязох в техните камери и гледам да ги следя редовно през повечето време, така че съвсем скоро ще имам пълен план на операцията... ако все още си навит, разбира се. Но мисля, че ще е добре да го дам на Имир и да го изпълним от Щаба, за да можеш да имаш подкрепление. - не, тя изобщо не се интересуваше за това да не пострада той. Никак даже. - После трябва да се червя пред сина ни, като ме пита къде е смотания му баща. - въпреки че лицето й остана спокойно, очите й се усмихваха. В тях се четеше прикрито обожание към човекът срещу нея, както и нежност, загриженост, любов... Все чувства, на които тя не си и представяше, че бе способна.

Ама не можеше да ми се измъква със 'скучно ми беше'... Не можех да й се карам, когато знаех, че не прави нищо по цял ден. Чувствах се виновен, че работя, а не бях при нея, когато има нужда от мен. Затова си замълчах. Нямаше да й се карам. Прехапах си езика и започнах да правя това което ми казваше. Закрепих кръглата част зад решетката и надникнах над рамото й, за да видя картинката.

- Знаеш ли... Заеби ги тия инструкции. Гледай как се прави. - Щях да включа на супер скорост, за да приключа по бързо. Тези хора не използваха нито лепило нито силикон. Нищо което да го задържи като хората. Завивах леко гайките, за да не ми се налага да развивам много ако не са така както трябва. Отстъпих няколко крачки заставайки до нея. Горе долу изглеждаше така както на картинката отпред. Наклоних си главата на една страна. Изглеждаше супер нестабилно, но се надявах да е заради това, че не съм затегнал добре гайките.

- Не ми се иска да набъркваме братовчед ти... Либра като цяло. Правим го за наше удоволствие. Освен това никой не е в състояние да ме хване. Ще се измъкна на всяка цена. - Приведох се за да целуна устните й, а след това се отдръпнах за да сваля тениската си и да попия лицето си. Капчици пот бяха започнали да избиват по челото ми. Сега щях да ги затегна. Сега изглеждаше една идея по стабилно. - Сигурна ли си, че това са всичките части? Не ми изглежда много цялостно. - Побутнах го малко, но не се клатеше. Като че ли беше добре

Ама не беше честно да прави всичко толкова бързо. С тази скорост щеше да оправи цялата стая за две минути и после къде беше забавата от това да се ядосват заедно за подобни неща.

- Ами... - започна тя, отпивайки отново от бирата си и погледна картинката, която бяха изобразили за краен резултат - като че ли е само това. Нямаше други джаджи в кашона. Може би като сложим матрака и завивките ще изглежда по-добре?

Думите й бяха само предположения, Рори свиваше рамене и се почесваше по главата, оглеждайки конструкцията отгоре до долу и обратното.
- Изглежда ми стабилно, пък и колко ще е бебето... 3-4 килограма... няма нужда да издържа тонове. - каза накрая и извъртя очи, след което се изправи (катурвайки се първо настрани, а после на колене.. абе сложен процес беше) и се присламчи пак до него, особено когато можеше да докосва голата му кожа. Просто й действаше като магнит, а тя беше елементарна метална частица. Вече изпитваше неистова нужда да го докосва.

- Харесва ми, щом е за .. лично наше удоволствие.- спомена, сменяйки тона и остави бирата настрани, след което обви ръцете си около тялото му, въпреки голямото й коремче, и облегна глава на рамото му. - Може да почакат другите мебели, нали? продължи тя, притискайки устни в основата на ключицата му съвсем нежно. После на сантиметър от там нова целувка и така още няколко, съвсем невинни.

- Знаеш ли, че след като навляза в осмия месец не е много препоръчително да правим секс... Това е само след месец. - започна тя съвсем тихичко с прелъстителен глас. Погледа й хвана неговия в капана си и червенокоската прехапа устна. - Толкова тъжно.. - промърмори тя, преди да се надигне и да докосне леко устните му със своите.

Поклатих глава разбиращо и отпих няколко глътки от бирата си. Можеше наистина да изглежда по-добре като го пооправим малко. Опитах се да не обръщам внимание на прелъстителните й нападки, но беше трудно. Леките откраднати целувки бяха едно, ама да ми се умилква, при положение че болезнено я исках беше равно на убийство.

- Не знам дали могат да почакат... ти доста бързаш. - Подвикнах веждата си и сведох поглед. Все пак пръстите ми минаха по гърба й, проследявайки линията на гръбнака й от врата чак до дупето. Приведох се и оставих целувка върху главата й докато устните й бяха върху кожата на гърдите ми. Изкушаващо... А после започнаха онези приказки за това как няма да могат да правят секс цял месец... В деветия даже си беше препоръчително, но след като излезе бебето... Тогава започваше сухия период.

- Но скъпа... Ние не правим секс. Ти спиш с вибратори дълги почти колкото предмишницата ми, а аз мастурбирам в банята. - Казах шеговито дори се засмях преди да се измъкна внимателно от ръцете й и да се приближа до другия кашон. Бях пределно ясен преди всичко това да започне. Казах, че докато има вибратори в тази къща няма да правим секс и бях успял да устискам на сексуалното напрежение вече повече от седмица... Но едва се траеше. От толкова самозадоволяване бях забравил какво е чувството да съм в нея. По крехки спомени беше неземно, а всеки път когато си помислех за това малкия се изправяше готов за употреба, която изстрелваше следващата порция материал в канала... Това беше ли живот изобщо? - Наистина е тъжно, но все още виждам вибраторите на тоалетката ти.

Казах разглеждайки нишката и прелиствайки, четейки инструкциите строго по диагонал, за да си имам някаква представа... Преди да съм й скочил и да съм я завлякъл в спалнята, където да й разкатая фамилията от секс... В последно време ми беше и трудно да свършвам сам. До толкова бях привикнал, че се беше превърнало в рутина.

- Кога смяташ, че ще си напълно готова да изпълним плана. Ще се радвам да те направя щастлива. - Върнах се до нея за да оставя няколко целувки върху намръщеното й лице и да се усмихна с най-ангелската си усмивка.

Не, това беше. Край. Тя нямаше сили вече да води тази война с него. Щеше или да го убие, или да го напусне, или да се разплаче. И трите алтернативи не бяха допустими за достойнството й, така че Аврора отчаяно се опитваше да намери друг изход от ситуацията и разговора.

Широка усмивка се опита да прикрие разочарованието й и тя пусна косата си от опашката, след което се приближи до гърба му и сложи ръце на раменете му.
- Виж, скъпи, пак бъркаш... Ако беше малко по-наблюдателен, щеше да забележиш, че нито един от тях не е ползван, а ги държа там, само за да те дразня. А не правим секс, защото ти отказа. Аз ги поъчах като бойкот срещу това решение. - каза червенокоската, допирайки топлата си буза до охладената му от чистия въздух кожа - Но ти си решил да тероризираш бременната си приятелка и да не я обичаш... Това си е незаконно. Ще подам жалба срещу теб.

Тъжния й, гальовен тон почти мъркаше, плъзгаше се подобно на масло върху нагорещена повърхност и предизвикаше реакции по тялото му. Самата тя можеше да забележи как гърдите му се задвижиха по-бързо, а косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Остави една целувка по тила му.

- Предпочитам да ме направиш щастлива по друг начин. Вече много... много ми липсва да си вътре в мен. - шепотът й едва галеше ушите му, докато пръстите й пълзяха по корема и гърдите му. Той трябваше много добре да си помисли върху решението си, за да не съжалява после.

Настръхвах целия докато говореше толкова близо до мен и дъха й галеше кожата ми... А последното която изрече ме накара да изпусна дъха си подобно на жален стон на неудовлетворение. Поне не бях забравил да дишам, както често ми се случваше, като заговори по тази тема.

- Ако не ги използваш, ще ги махнеш ли? Не ми се иска да делиш леглото ни с по големи пишки от моята, независимо дали ги ползваш... - Въздъхнах отново и се завъртях в ръцете й. Приведох се и пресрещнах устните й който се разбиха в моите само, за да ме накарат да се почувствам значим отново.

Не дочаках отговора й. Преди да се е усетила вече я бях хванал като булка и я бях пренесъл до спалнята. Това сега беше единствения вариант, защото коремчето малко започваше да пречи. Не знам, защо обаче колкото повече напредваше бременността й толкова повече ми харесваше. Сякаш се влюбвах във нея все повече със всеки сантиметър, с който нарастваше коремчето й. Ставаше все по-красива и аз все повече я исках.

- Ще ги махнеш, нали? - Промърморих задъхано докато спусках устните си по врата й и се опитвах да се преборя със дрехите й. Трябваше да започнем да се отопляваме с нещо, не исках да настине защото стои гола на студено... А след този сух период, поне няколко дни нямаше да се облича...

Ръцете ми не можеха да си намерят място върху тялото й, докато не се отърваха и от последното парче плат, което закриваше част от тялото й. Прехапах устната си за момент, когато срещнах погледа й. За един кратък миг преди да я завъртя и да застане с гръб към мен. Коленете й дланите й потънаха в мекия матрак поемайки тежестта й, а езика ми вече рисуваше линии по гърба й. Докато пръстите ми бавно пълзяха върху влажната от целувките ми кожа. Бях толкова твърд, толкова готов... И този път щях да потъна в нея... Докрай.

Ииии успех! Страйк. Каквото се казваше там. Въпроса бе, че той се предаде, въпреки че технически тя се предаде... Абе и двамата се предадоха и за никой от тях нямаше значение, след като най-накрая, след седмица въздържание, и двамата получиха това, което искаха.

Истинска усмивка озари този път бледото й, луничаво лице, докато ръцете й се обвиваха около врата му, за да го повлекат по-близо до себе си, поне колкото й позволяваше бремеността. Беше чела за някакви проблеми между майката и бащата, когато той не я приемал като сексуален обект по време на бременността. Е, особено с това нарастнало либидо в последните месеци, Рори се радваше изключително много, че не страда от липса на внимание от негова страна.

- Да, да, скъпи, обещавам. - каза тя задъхано, отмятайки косата си на едното си рамо, за да му освободи повече място за целувки, докато хапеше устните си нервно. Нетърпението я изгаряше, слабините й пулсираха в див ритъм и единственото, което искаше бе да го усеща навсякъде около и в себе си. - Ще ти дам да ги изгориш, ако трябва. Само ми покажи колко ме обичаш...- в този момент беше съгласна на всичко, можеше да му обещае и че никога повече няма да му повиши тон, само и само да не спира и да не разиграва отново тези циркове.

Миг на напрежение и после тялото й се изви под допира на пръстите му, които лазеха по гръбнака й, докато я изпълва докрай и тя отново беше цяла, отново можеше да диша, отново го усещаше толкова близък, толкова свой. Сякаш нищо не можеше да ги раздели в тези моменти. Тогава бяха само те и целия свят губеше значението си пред тяхната любов.

8 Декември 2016г.

Макар да знаех, че този ден все някога ще дойде, не се чувствах готов. Пък и вече му беше време да излиза на малкия господин. Оставаха му четири дни до термина. А никой не обичаше закъсненията. Докато Аврора дишаше, аз се въртях в абсолютен кръг в центъра на стаята докато правех инвентаризация на багажа, който бяхме събрали още преди два месеца. Имах чувството че аз дишам повече от нея.

- Добре, готово е... Ще се обадя на майка ти от колата. - Винаги можех да я заведа до превозното средство с бягане, но се притеснявах да не направя нещо на бебето. Затова и се придвижвахме бавно по стълбите. Опитвах се да й следя контракциите, на колко време са и в същото време да я придържам, за да не падне. Коремчето й стърчеше напред сякаш в него имаше поне две бебета, а тя продължаваше да бъде прекалено слаба, за да го носи. Сякаш беше глътнала футболна топка.

- Още малко... Остава само да прекосим хола и да влезем в гаража. - Тя щеше да ме изяде само с поглед. Не беше лесно да се води диалог с нея изобщо... Виждах нараняванията, които искаше да ми причини в очите й. Болеше я и искаше и мен да ме боли. Поне стигнахме до колата. Сложих багажа на задната седалка и заех мястото на шофьора. Сложих си хендсфрито на ухото и набрах номера, докато палех колата и потеглях от гаража.

- Клаудия... - Кратка пауза, докато се убедя, че ме слуша. Аврора изръмжа до мен. Сигурен бях, че е недоволна, за това, че се разсейвам, но аз си следях пътя и цялата обстановка. - Отиваме към болницата... Да истински късмет, че почивам... Ще дойдете ли?

Не изрекох името на баща й с него още не си говорехме, дори ако случайно се засечем по коридорите на щаба. Той беше прекалено горд, за да ме поздрави, но ако бях прекалено нахален получавах кимване с глава и смъртоносен поглед. Затворих телефона, когато майка й ме увери, че ще зарежат всичко и ще дойдат. Чудесно. Имахме нужда от подкрепа. Притеснявах се адски много за това бебе и за това, че щяхме точно ние да му се паднем за родители...

Изобщо не спазвах знаците, но внимавах да избягвам дупките, за да не я друса и да избирам пътя с най-малко задръствания по това време на деня. Няколко минути и щяхме да сме в болницата...

Как беше?
Три плитки вдишвания и издишвания, а после едно дълго? 'Трябва да ги спазвате' гласа на инструкторката проехтя в главата на червенокоската, която се намръщи още повече 'Знам, че няма да ви е до това, но са много важни, за да може тялото ви да поема достатъчно кислород и да облекчи болката. Много ще ви помогнат.' О, я, майната ти...

- Знаеш ли, глупако, искам да стигна до болницата цяла, ако не възразяваш. - изръмжа Аврора на Мариус гневно и стисна дръжката на вратата толкова силно, че кокалчетата й побеляха - Внимавай със светофара, по дяволите. Кой те учи да караш..

Е, все пак стигнаха. Той повика санитарите доста бързо, след като паркира и обикаляше около нея като пчеличка около цвят на маргаритка. Е, тя не беше шибана маргаритка, така че й се искаше да го стисне за гушата и да го накара да спре, но нямаше тази сила. Вместо това обаче хвана една от санитарките, докато я бутаха в количката до някаква стая, за престилката и я издърпа към себе си.

- Къде е доктор Романов? Той трябваше да е тук. Обеща ми..
- Оу, ами, госпожо.. Той е в отпуск до утре.
- МОЛЯ?? СПРЕТЕ!

Аврора изръмжа изпод дъха си за момент, но петите й се бяха забили в пода и не даваше шибаната количка да помръдне. Даже се опита да се изправи.
- И няма да дойде, така ли? - попита тя с леден, режещ тон вече изплашената санитарка.
- Ами..аа... той.. еми... Имаме чудесен акушер на смяна, доктор Тамас е много добра в работата си.

Секунда...две...три...Червенокоската се обърна и тръгна към изхода.

- Къде отивате?
- У нас. Ще се върна, когато доктор Романов е тук. Няма да родя без него. Това нещо седя в мен девет месеца, ще изтрае още ден.
- Но не може...
- Ти ли ще ми кажеш? Хайде, Мариус... тръгваме си!

Никой не ме беше учил да карам. Колата беше автоматик сама се караше. Аз само въртях геврека. Това го знаех от гледане. Може би беше време да изкарам книжка и на документи. Фалшивите не караха кола, а на мен наистина ми искаше да доставя в болницата и жена си и сина си живи и здрави. По възможност и двамата както си бяха. Той в нея.

Кой да предположи обаче, че доктора няма да е тук и ще се наложи да ражда при друг специалист. За мен нямаше особено значение, кой ще извади бебето от нея ако и двамата са добре, но очевидно за нея имаше и нямаше да се бъркам в решението й. Ама можеше ли да го стисне за цял ден, като е решил да излиза?

- Скъпа... Нека да седнем тук и да го изчакаме... Няма смисъл утре да идваме пак. - Трябваше да я накарам да остане тук. Нямаше да е готино да го роди в колата на връщане или във ваната, само защото беше инат и отказваше да повярва, на друг специалист. - Моля те... Сигурна ли си, че искаш аз да израждам сина ни? Точно аз?

Това можеше да я откаже. Надявах се да я откаже. Беше хубаво, когато не разчиташе на мен за такива неща. Виждаше, че се старая, но рядко ми се получаваше да съм добър. Това се забелязваше и в курсовете за родители. Тъжно... Може би трябваше да извикаме Кристина и Мадалина да ни помагат с...

- Аврора... Мариус... - Обърнах се и погледа ми срещна учуденото лице на Мади, която също като мен преди малко се въртеше около количката в която бутаха Крис, която пък се опитваше да диша както ги бяха учили. - Не мога да повярвам, че големия ни ден ще е общ!

- Не знаем дали ще е общ. Доктор Романов го няма и май ще го стиска и ще си ходим. - Половинчата усмивка без капка веселост се опита да се настани на лицето ми.
- Доктор Романов не е тук? - Възкликна Криси и понечи да се изправя с двойното си коремче. - И ние ще го чакам. Тези неща няма да излязат от мен без него!

Ама не разбирах каква е тази мода при родилките...

Червенокоската бе крайно вбесена от държанието на Мариус. Защо той не правеше нищо както трябва? Защо, по дяволите, никога не му се получаваше? И защо не разбираше колко важен е този лекар за нея? Сляп ли беше или глух през последните шест месеца? Добре, че ягодовата блондинка разбираше болката и огорчението й от липсата на конкретния доктор, защото тя беше на крачка от това да взриви болницата.

- Мариус... скъпи... мили мой.. - Аврора беше стиснала яростно ръката му, защото през нея премина още една контракция. Челюстта й изпука от стискане, очите й също бяха стиснати яростно, но не издаде нещо повече от стон. - Доктор Романов ни трябва. На мен. На бебето. На Криси и нейните бебета също. Той ни следи от самото начало, познава всички опасности и рискове. Без него няма раждане. - това бе възможно най-милия тон, на който беше способна Валдъз, въпреки стиснатите й зъби.

- Така че иди и го намери, или ти ще си първия смъртен случай, а след теб ще е и цялата болница. Ще умра от болки тук, така че върви и доведи този шибан задник, ако не искаш да умреш. Ако трябва прати баща ми да го отвлече.. няма да родя без него. - този път заплахата беше истинска и той много ясно можеше да го прочете в очите й.

Накрая тя го пусна и се обърна към санитарката, която все още чакаше до количката й. Добра се до нея с известно подпиране, но когато я хвана за престилката, сякаш бе последната сламка в морето.

- Виж сега. Ще ни приемеш набързичко в стаята, а после ще се върнеш и ще взривиш телефоните на жената на Романов, на децата му, на родителите му, на внуците му, неговия, та даже и на кучето му, докато не се довлече, разбра ли? Надявам се да. Не ти се умира сигурно. Хайде, води ни. - след това се обърна към Криси, която я гледаше смаяно, но й подари една развеселена усмивка.

Явно тя се чувстваше по същия начин и я разбираше. Седнаха си пак в количките, защото не искаха да изсипят бебетата на земята и се оставиха да бъдат превозени до стаята с две легла, където задружно си ръмжаха на всяка контракция, но усилено не даваха никой да ги пипне, защото чакаха проклетия лекар.

Това беше, щях да се сбогувам с топките си. Знаех го. Всичката злоба прикрита зад тази привидна миловидност и стиснати зъби. Трябваше да намеря тъпия доктор. Как обае щях да се измъкна от погледа на Мадалина?

Когато сестрите отведоха двете бременни момичета аз се извиних на брюнетката, че трябва да ида до тоалетната и се изпарих... С човешка скорост първоначално, а след това се размърдах. Намерих кабинета на доктора, след това и изкопах адреса от книжата му, а след това се върнах при Мади. Точно когато по коридора видях да се задават Клаудия и Александру Валдъз. Не ми стигаше това, че дъщеря им искаше да ме убие. Сега трябваше да се изправя и срещу човека който оглавяваше класацията по желание да ми свети маслото.

- Мариус? Какво става? Къде е Аврора? - Започна да ме залива с въпроси Клаудия докато Мадалина се отстъпваше няколко крачки от мен.
- Вкараха я в една стая. Доктор Романов е в отпуск и ще се върне утре, а Дъщеря ви отказва да ражда без него... - Александру се намръщи. Очевидно смяташе това за глупост. Аз също го смятах, но си исках яйцата на място. - Не знам какво да правя. Знам му адреса, но дори не съм сигурен, че е там.
Пъхнах едно листче в ръката на бъдещата си тъща и поклатих леко глава гледайки към мъжа й, надявайки се, че просто ще доведат тъпия доктор.
- А това е Мадалина. Запознахме се на курсовете за родители. Партньорката й също ражда. И тя е при въпросния доктор Романов и тя отказва да роди без него... Мади това са родителите на Рори. Клаудия и Александру Валдъз. - Момичето кимна леко, но прескочиха ръкостискането.

- Мамка му. Какъв мъж си когато не можеш да осигуриш всичко на дъщеря ми. Можеш да си го пъхаш на разни места ама като стане...
- Александру, моля те. Обсъждахме тази тема... Хайде ела с мен... - Започна да го бута и да го успокоява Клаудия и започнаха да бързат в обратна посока по коридора, от който дойдоха.

Останахме отново двамата и този път започнахме да се навъртаме около стаята на момичета. Разрешиха ни да влезем... Аврора не изглеждаше никак добре. Цвета на лицето й се беше сменил. Капчици пот избиваха по коцата й, а около очите й започваха да се появяват тъмно лилави кръгове.

- Скоро ще го доведат. Баща ти ме нареди пак... Ако не можещ да издържаш повече трябва да го оставиш да се роди...

Аврора се пресегна и хвана ръката на високия джинджър до леглото си, вдигайки сините си очи към неговите. Сега вече беше малко по-спокойна, щом нещата са се задействали. Щеше да потърпи още малко. Още само малко... Другата й ръка внимателно масажираше коремчето си и се опитваше да не обръща внимание на контракциите.

- Виж, ако то тръгне да излиза, няма да имам друг избор, освен да го оставя. Това си е биология, не можеш да го спираш.- каза тя по-спокойно и отмаляло. Направи му знак да се наведе и леко допря устни до неговите - Но все пак искам доктора да е тук, за да проследи всичко. Ами ако нещо се обърка? Ако трябва спешно да го измъкне, или пък например ако е обърнато седалищно.. има доста голям шанс това да стане, след като е твое дете.. все нещо трябва да му е наобратно.

Рижавите му вежди се смръщиха над зелените му очи, но това накара приятелката му просто да въздъдхне и да извие очите си.
- Просто трябва да знам, че ако стане нещо, ще има кой да реагира на време. - каза накрая и стисна ръката му леко, след което го пусна и се хвана за дръжките, защото той нямаше да й е никак полезен, ако му счупи някой пръст. После щеше да се оправдава с него, че не може да сменя памперси, а това няма как да стане. Идваше четвъртия Райх, новото царство и тя беше начело.

- И какво казваш, че измисли баща ми този път...

***Александру Валдъз***
Това дъщеря ми беше най-чепатото същество на света. Заклевам се. Майка й като я раждаше, се държа толкова мъжки, тя беше моята героиня. А тя тук обръщаше болницата за един лекар. Бих я пернал зад врата, за да се осъзнае, обаче в това състояние тя беше като бомба със закъснител и беше твърде вероятно да ме накара да си отхапя нещо. Защо онзи горе ме наказва с луди жени покрай мен, не знам. Защо те изобщо не правят добри избори, пак не знам, но се налагаше да трая червената мутра на Мариус заради дъщеря ми.

Влад и Слав се появиха пред болницата точно на петнадесетата минута. Бяха го проследили с апаратурата на щаба, а с тях бяха и още половината Либра и Който и да е. Внука ми беше станал известен още преди да се появи на бял свят. Боже..внук. Аз не приличах на дядо. Не бях дядо. Може би щях да го накарам да ми вика чичо или нещо подобно...

Махнах качулката от главата му и го огледах тоя смотан доктор, който ми отвръщаше с поглед тип 'препикано мушкато'.
- Ти ли си Романов? И вадиш бебета от жени?
- Д-д-да... аз..
- Тихо сега. Дъщеря ми ражда и искаше специално ти да я обслужиш, така че по-раничко ти свършва почивката - голямата ми ръка се стовари на рамото му и го стисна леко. - Ще се погрижиш за нея добре, нали? Без гафове.
- Аз..аз...
- Просто отговори с да и не бе, шемет..
- Да,да,да.. отивам!
- А така, 'айде бягай!

Доктора се разбърза към болницата от момента, в който го пуснах. Като че ли голата му глава беше станала още по-плешива от тоя разговор. Огледах всички и им направих знак да влизаме. Сега оставаше само да чакаме. Чакалнята се изпълни почти изцяло с нашите хора. Застанах пред жена си и смръщих вежди.
- Аврора е луда..
- И е точно твое копие, не го забравяй...- отвърна ми тя.

Не знаех какво беше намислил баща й. Нямах си никаква представа, но се надявах да е нещо нормално. Надявах се да отиде и да го помоли, да постъпи с него човешки. Живота на близките му зависеше от това. Аз така бих направил. Щях да го направя, но исках да съм до нея в този момент. Сърцето ми се късаше докато я гледах болката в очите й. Исках да я взема, да я отнема от нея и да не изпитва това чувство.

Една докторка дойде и повдигна болничната нощница, с която беше облечена и намаза корема й с онзи гел. Предупреди ни, че ще използва ехографа, за да провери къде точно се намира бебето, а след като приключи с това погледна под чаршафа, за да провери какво е положението отдолу.

- Осем сантиметра разкритие... Имате още малко време преди да започнем. Бебето е слязло надолу. Искам да дишате дълбоко, за да проверя разкритието на съседката ви и да знаем с коя да започнем. - Докторката се навря под чаршафа и на Кристина, а след това каза, че нейното е още само пер сантиметра. За мен между пет и осем нямаше много числа ама те си знаеха. Стиснах леко ръката й за да привлека вниманието й и й се усмихнах с най милата възможна усмивка. Погалих косата й и целунах челото й. Докато докторката се опитваше да ме изгони. Щяха да я местят в някаква друга стая. Докато ме избутваше през стаята срещнах познатата физиономия на един плешив доктор, при който ходехме да ни снима бебето с онази машинка дето й движеха по корема. ЕкоБарон ли, какво беше.

- Доктор Романов - Възкликна Криси, а мъжа едва не се разплака. - Вие сте тук.
- Да...да...да... Червенокоста... ще изродя първо нея... Колко й е разкритието? - Повече не чух. Бях разкаран от стаята й придружен до чакалнята, където ме чакаха една тълпа народ. Имах чувството че двете организации се бяха събрали тук. И кой пазеше щабовете? Наобиколиха ме, започнаха да задават въпроси, да ме потупват подбутват... Направо ме задушаваха. Александру и Клаудия седяха от дясната ми страна. Усетих ръката на майка й, която леко докосна моята и очите ми се завъртяха към нейните пълни с надежда.

- Добре е. Сега я вкарват в родилната зала. Благодаря ви, че докарахте доктора навреме...
- Господин Валдъз караше като Шумахр по тези улици, а аз и Влад придържахме докторчето от двете страни в колата, не че ако е нормален ще скочи... Ама за всеки случай да не избяга ако спрем... - Обясни набързо Слав докато моята вежда се повдигаше до средата на челото ми.
- Не ми казвайте, че сте отвлекли доктора? - Това беше изражението, не можа да го овладее, само за секунда се издаде. - Не може да бъде... Отвлекли сте човека... Това е безотговорно. За какви се имате? За Тайните служби или за мафията? С какви очи ще го погледне Аврора сега?
- Не е нужно да го гледа. Нужно е той да гледа нея и да внимава да не й се случи нещо, на нея или на внука ми.

Бях готов да хвана някой за гушата... Нямаше да е Александру, макар да знаех, че той е този, който е организирал и изпълнил мисията. С него имахме достатъчно дъски за дялане, че да се караме за това. Ама може ли да постъпва като пещерен човек. Бум с бухалката и влачи до пещерата. Поклатих глава отказвайки да кажа каквото и да е повече. Дори каза на внука му, не на сина ми. Още не ме зачиташе за човешко същество. Очаквах да ми направи забележка, че не съм добър за нея, след като дори доктора не съм успял да й доведа, но не го каза, макар да знаех, че си го мисли. Никога нямаше да бъда достатъчно добър за дъщеря му.

- Близките на Аврора Валдъз. - Всички я наобиколиха и сестрата запецна. Избутах всички и си проправих път до нея - Ам... Най-близките й?
- Аз и родителите й. - Посочих Клаудия и Александру. На Имир сигурно щеше да му е много мъчно че е на мисия и е изпуснал раждането на племенника си.
- Честито. Роди момченце. - Е кога успя пък да го роди? Тоя доктор трябваше да го канонизират като си умре... Много добър беше. Само при вида му жените раждаха... - Бащата тук ли е някъде? Само той може да влезе на първо време.
Александру се изхили надменно и кратко след въпроса на сестрата.
- Аз съм бащата.
- Виждаш ли, никой не може да повярва, че дъщеря ми се е хванала с теб.
- Извинявам се. Помислих, че сте брат й, заради косата. - Смутолеви засрамено сестрата, а след това ми направи знак да я последвам.
- Виждаш ли, че си приличаме, татко. - Наминах на Александру с широка усмивка, иначе трябваше да му разбия сурата.

Вкараха ме в някаква друга стая сега. Беше самичка, но имаше още едно легло. Очите ми не срещнаха нейните, защото тя ги беше вторачила в малкото вързопче в ръцете си. Имаше някакви сестри и други хора със престилки и шапки, но виждах само нея и бебето. Дори не знам кога се приближих до тях и се наведох за да съм на нивото на лицето й, а после погледнах към това малко същество. Очичките му бяха затворени и не можех да видя какъв цвят са... Трябваше да са сини... Прехапах устната си... Не можех да повярвам, че го виждах на живо... Бебето беше факт... Исках да ги прегръщам и двамата и да не ги пускам.

- Прекрасен е... - Успях най-накрая да намеря някакви думи в речника си. - Като майка си... - Погледите ни се срещнаха. - Обичам те...

Мъгла.
Само с тази дума Аврора можеше да опише преживяването в последния час и половина. Първо беше болка, после викове... после тя най-накрая видя лицето на Романов, който я водеше нанякъде. Не го беше казала на Мариус до последно, но червенокоската наистина си умираше от страх. Какво ще стане, как ще стане, колко ще боли, как ще се отрази това на илюзиите й? Ако нарани някого по време на раждането? Ами ако нарани бебето?

Младото момиче искаше да спре момента и да помисли за момент, да се подготви психически, да се успокои, но нямаше тази сила. Вместо това я предаваха от ръце на ръце с това подвижно легло и й закачаха различни жички по кожата, някой й говореше, но кой... Накъде да гледа, какво да прави? Цялата информация от курса, който бяха посещавали с гаджето й, сега приличаше на черна дупка - нищо не бе останало.

- Рори...- извика някой и размаха ръка пред погледа й - АВРОРА, ЧУЙ МЕ. - тя издиша дълбоко, когато успя да фокусира тъмнокафявите очи на доктора си и се приближи до нея. - Няма време, момиче, трябва да започваме. Готова си, нали? Обещавам ти, тук съм и ще се справя, но и ти трябва да ми помагаш. Нали? - червената й главица се разтърси в кимане, на което той отвърна одобрително - Позицията му е правилна, искам само да дишаш дълбоко, както са те учили и да напъваш, когато ти кажа. Ще боли, но ако си помагаме ще стане по-бързо, нали? Хайде, момиче. Накрая си. - ето затова го обичаше този лекар.. Нахъсваше я достатъчно, чувстваше се спокойна в ръцете му, че ще се погрижи правилно за нея, че ще я спаси, ако стане нещо.

Слабото й тяло се намести в правилната поза върху леглото, пръстите й сграбчиха двете железа, които обримчваха леглото и ги стиснаха толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Дишаше. Дишаше толкова много, че й се завиваше свят, но болката я връщаше на земята и пропъждаше всичко нереално. Чуваше виковете на доктора и се стараеше да изпълнява. Сълзи капеха от края на очите й и се смесваха с потта, която избиваше от тялото й.. Боже, това боли..

Имаше още болка.. още дишане... бибиткане на машини, викове.. май бяха нейните собствени. И тогава един писък се открои над всичко друго - гласът на сина й.

Това бе моментът, в който цялата вселена забави ход, сякаш всички други бяха на пауза, а тя вървеше на бавен каданс. Сините й очи се отвориха и съзряха малкото голо, гърчещо се и скъсващо си дробовете от рев, бебе, което беше... беше... толкова грозничко. Но беше здраво. И беше нейно. Само нейно. Тя си го беше гледала девет месеца в коремчето, говореше му, то я риташе, тя му пускаше музика, то пак я риташе, тя спеше, то пак я риташе... И сега изведнъж не беше в нея.

От очите й преляха нова доза сълзи и не спряха, въпреки че вече можеше да се облегне назад, да си почине, да диша спокойно. Тя не искаше нищо от това, искаше само него. Нейният син. Сестрите я поздравяваха, потупваха я по рамото, доктора правеше финален преглед под нощницата й, но тя почти не ги отразяваше.

И в следващия момент той беше при нея. Изкъпан, толкова чевеничък и намръщен, увит в синьо одеалце. Размрънка се при вида й, а тя също заплака с него.
- Какво да ти кажа, и ти не изглеждаш по-добре от мен. - каза му тя през смях, въпреки че продължаваше да плаче. Хормоните й водеха яростна битка, която тя отказваше да следи. Ръцете й го залюляха нежно и го погалиха. Притисна го по-силно към гърдите си, все пак внимателна, за да не го счупи и се усмихна отново.

- Здравей... - каза му тя - Аз те обичам. Нищо, че ми използваше мехура за играчка цели четири месеца. - вързопчето се успокои и засмука палеца си, наблюдавайки я любопитно - Да, точно така, пакостнико. Благодаря ти, че излезе от мен.

Когато чу гласа на Мариус, Рори се усмихна, но не откъсна поглед от бебето. Беше се заела да му брои пръстчетата. Десет на ръчичките, десет на краката, две очички, две уши, едно носле, една малка, сладка устичка и рижаво мъхче по главата. Такова сладко извънземно беше..

- Обичам те - отвърна му с цялата нежност, на която бе способна, когато сините й ириси се преплетоха с неговите зелени. Не беше сигурна дали той вижда някакво бъдеще в очите й в момента, но в негоите тя откриваше това, което искаше най-много в живота си - дом, уют, любов.

От очите й преляха нови сълзи и тя се приближи леко към него, за да допре устни у неговите. Мъника в ръцете й размърда малките си юмручета, за да привлече внимание и двамата му родители впериха очите си в него. Сега той изучаваше баща си. Веждите му бяха все така намръщени, чак караше Рори да се смее.

- Гледа те, точно както те гледа и баща ми. - отбеляза тя, протягайки кутрето си към него и малката му ръчичка го хвана с неговата голяма сила. - Виж, знам, че мислихме за няколко имена, но какво ще кажеш за... Аспен? Мислиш ли, че му отива? - мъжа, който до сега гледаше сина им с най-голямото обожание на света, сега смръщи вежди за момент, преценяващо, а после кимна с добродушна усмивка.
- Нека е Аспен. - съгласи се той и нейната усмивка стана по-широка. Тя му направи малко място в края на леглото, въпреки дискомфорта между краката й, и го остави да се настани до нея, за да може да обвие той ръцете си около тях.

Съвършенство. Уж само един момент, а смисъла на цял живот съдържаше.