Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Да работиш пред компютър бе работа мечта за Ави. Не просто добра, удобна или нещо подобно - идеалната. Може би много хора (начело с родителите й) биха били против, все пак те бяха Либра, тя цял живот бе подготвяна за Либра също, имаше физическата подготовка, знаеше стратегиите, но... обожаваше работата си сега.
Предимство номер едно - не е нужно да излизаш от вкъщи, за да работиш. Да, понякога се случваше да попаднат в определени ситуации, които налагаха напускането на дома й, но доста често минаваше и само със слушалки с микрофон, когато имаше нужда от консултация с колегите й.
Предимство номер две - като не е нужно да напускаш къщата си, не е нужно и да се обличаш официално. Нещо повече, нашето момиче току-що я свариха да обира банка по пижама, въоръжена само с кутия цигари и най-различни по цвят и големина хапченца. Косата й беше вързана на конска опашка, грима - липсваше, плюс широки квадратни очила с дебели рамки. Определено пръскаше сексапил..
Този досадник обаче й беше развалил всичко, цялата подредба, цялата симбиоза и синхрон на движение до толкова, че изведнъж се оказа на асфалта по пантофи и пижама, единствено с пакет цигари и запалка в ръцете си (тях си ги стискаше, мамка му).
- Хубаво, бягай, но моля те, в името на каквото там вярваш - вземи компютъра ми. Поне дъното. Не е нужно да е здрав, просто го вземи. - това може би трябваше да е молба, но червенокоската му съскаше насреща като настъпана гърмяща змия и се облегна на стената, палейки цигара. След като трябва да чака - ще чака.
Момичето седна най-безпардонно на ъгъла, без никакво притеснение, че някой може да я помисли за скитник, и нахлузи панда-качулката си, правейки един последен знак на този, който я измъкна, да се маха. Вече й досаждаше. Дарбата му също.

Успокояващо беше, че щеше да чака. Сложих отново очилата си и се изпарих преди да е мигнала. Битката пред къщата й беше разгорещена. Супер сила, свръх сетивност, само да не попадна пред този със замразяването. Ха, не успя. Той щеше да ми помогне. Преди да се е усетил беше замразил собствените си хора. Един от колегите ми го нокаутира със един удар.
- Ще се чакаме в базата, тръгвайте, аз ще я доведа. - Операцията беше успешна. Момчетата и момичетата се качиха в буса с който бяха пристигнали и опрашиха, а аз влязох в къщата, отново на втория етаж.
Боже, за кой компютър говореше тя. Тик беше като магазин за техника. Не можеше да разбере удовлетворението, което изпитваха хакерите в това по цял ден да стоят на стола и да си развалят очите на тези монитори. Нямаше я тръпката от действието, напрежението дали ще можеш да ступаш някого.
Добре. Хард диска. Това трябваше да е някъде вътре. Отидох до компютъра пред който стоеше и отворих капака. Освободих квадратната кутийка от кабелите и излязох отново навън.
Вятъра, заради него обичах да тичам, а и лака ми за коса перфектно се грижеше за прическата ми. Дори при тази скорост не се разваляше напълно.
Спрях се пред нея и се протегнах държейки това, което смятах за хард диск. Вдигнах отново очилата си, защото по-хубаво виждах без тях. Не можех обаче да си позволя очите ми да се насълзят по време на акция, трябваше да ги нося докато тичам.
- Трябва да те заведа в базата, преди да са те засекли отново. Готова ли си? - Още не си беше допушила цигарата, но бях сигурен, че там няма да й направят забележка. Тези цигари... Виждах в бъдещето й нещо много интересно около тях. Прехапах устна. - Хайде, ще стигнем за две минути.

Това ли беше? Трябваше да следва бързака? Откъде да е сигурна, че той беше от правилната страна на Либра? Е, може би ако не беше до сега да се е опитал да я убие, или поне нямаше да й донесе дъното на компютъра й. Дали онези идиоти вече са й разбили апартаментчето... още го изплащаше, новичко й беше. Мамка му.
Червенокоската се изправи лениво и хвърли цигарата, после изтупа дупето си от прахта по земята и скръсти ръце, впивайки синьо-зеленият си поглед в него. Не го харесваше, никак даже. Обичаше да е единствената огнена червенокоска в окръга, той откъде се беше пръкнал? И защо я гледаше толкова странно?
- Защо ме гледаш така? Къде си се отнесъл? Тъп ли си или бавно-развиващ се, за сметка на скоростта ти?- попита го заядливо, докато пускаше косата си и прокара пръсти през нея, опитвайки се да й придаде някаква форма - отчаян опит. Не се получаваше. Вдигна пак качулката си и си взе дъното от него, разкопчавайки няколко копчета от пижамата, за да го пъхне в черния си сутиен. Закопча някое друго копче и потупа гърдите си. Там беше най-сигурно! Прибра цигарите и запалката си в големите джобове и скръсти ръце пред себе си.
- Покана ли чакаш, Спиди Гонзалез? Хайде да отиваме, банката ме чака да я обера. - потропа нервно с пантоф-лапа по студения цимент и изръмжа изпод дъха си. Понякога се чудеше на братовчед си какви ги наемаше. По тъпота ли ги избираше? Конкурс за най-малоумни ли организираше? Все въпроси, които един ден трябваше да му зададе. През това време рижавелкото пред нея най-накрая се сети и се приближи до нея, вдигайки я на ръце.
- Само да ме изпуснеш... ще те убия в съня ти. - каза му, преди той да хукне да бяга, при това с най-убедителния глас. И защо да не е убедителен, като тя наистина го мислеше. Нямаше да е първия, или последния. Хапчетата й потискаха една нейна лудост, но отключваха много други и нищо не бе в състояние да я спре. Нямаше такава сила, а този главоч нямаше да разбере откъде му е дошло. Колкото и да бяга тя все щеше да го стигне. И ако не денем, то тогава нощем. Съзнанието му беше нейно вече, без той дори да знае.

Усмихнах се криво, когато я взех на ръце и опраших към базата. Знаех, че не е такава за каквато се представя. Знаех целия й живот. Знаех дори това което тя не знаеше. Братовчедка на шева. Поне добиваше смисъл важността на мисията и защо ни бяха изстреляли по този бърз начин.
Малката определено не се шегуваше като каза, че ще ме убие в съня ми. Можеше и аз да последвам примера на бившия й и любовницата му, изгорен до неузнаваемост.
Две минути, както бях казал, даже малко по малко, което означаваше, че съм подобрил собствения си рекорд. Пуснах я на земята и вдигнах очилата си. Трябваше да съблека костюма си за акции и да облека нещо по нормално. И да си сложа очилата с тъмните стъкла. Те ми позволяваха да виждам само форми. Това беше моята застраховка, че няма да надникна в неканен в нечии живот.
- Да извикам ли вашите или сама ще си ги намериш? - Това изказване можеше да й се стори странно, защото не би трябвало да знам за историята й в Либра или по скоро за липсата на историята й тук и това колко разочаровани са били родителите, че е минала от другия отбор. Можеше да си представи своите. Определено биха предпочели да е гей отколкото да мине на страната на хакерите. Нейните не бяха толкова строги, просто очевидно разочаровани.
- Предполагам, че ще искат да те видят. - Заключи просто и се обърна с гръб към нея. Едва ли беше, чак толкова строго пазена тайна, че е братовчедка на шефа. Не вярвах да е много секретно.
- И ще трябва да си облечеш нещо по заплашително, за да те взема на сериозно. Не съм виждал зли панди. - Измъкна от някъде пакетче дъвки и сложи две дражета в устата си. Обичаше да дъвче нещо.

Как го правеше, да го шибат калинките... Всеки път, когато отвореше тези устни, на нея й идваше да го изхака с брадва в гърба. Или томахавка, че се хвърляше по-лесно. Жалко, че не носеше такава в себе си. Всъщност... не носеше ли? Щеше да му разкаже играта, особено щом си позволяваше просто така да бърка в личното й пространство без никаква спешна причина.
Още щом я пусна, червенокоската извади пакета с цигари и постави една между устните си, след което я запали. Главата й се маеше от алкохола, а хапчетата бяха разширили зениците й до неузнаваемост. Ако се появеше в този вид братовчед й пак щеше да й мърмори за здравето й. Ама на кой му пука за здравето й, тя си знаеше, че с тези дарби няма да оцелее вероятно и до тридесет. Затова пък се възползваше на макс от тях, въпреки че не беше сигурно дали илюзионизма използва нея, или тя него..
- Болка. - каза тя със спокоен и кадифен тон, когато издиша първата струя цигарен дим през плътните си устни и бавно заобиколи тялото му. Вече беше приковала вниманието му с простичката дума, вече я беше загнездила в подсъзнанието и в съзнанието му и сетивата му я търсеха в този момент, сканираха цялото му тяло. - О, горкичкия. Много боли, нали? Вцепенява те, замъглява зрението ти. Вече не ти е забавно, нали? Много съжалявам.. - каза тя с престорено съчувствие, когато срещна погледа му. Запърха с мигли и се усмихна злобно, докато издишаше ново облаче дим в лицето му. - Къде казваш, че се намира.. в задната част на главата ти, нали? Ще експлодира. Много боли. Едва ме чуваш. Къса ми се сърцето за теб... разпростира се и надолу, нали? Минава като ток по гръбнака ти и нямаш сили дори да помръднеш. Успяваш ли да дишаш? Трудно, май? Твърде жалко, че се ровиш в чуждите съзнания без позволение. Чудно какво правиш още в Либра. Какво си, телепат? Май ти се говори, искаш да ми кажеш.. Отпусна те леко болката, но все пак нещо не успяваш да мръднеш, а? - продължи с малката си игра хакерката, докато се наслаждаваше безрадостно на цигарата си. Наблюдаваше тихите му страдания със задоволство, оглеждайки се от време на време, защото ако родителите й, или братовчед й я хванеха да тероризира някой от техните, щеше да си има проблеми.

Болка ли? В началото не я разбрах. Пронизващата болка ме връхлетя и за миг си помислих, че си въобразявам, но няколко секунди ми трябваше да проумея какво се случва. Тъпия й илизионизъм. Всичко беше внушение. В действителност нищо не трябваше да ме боли, но върви го разправяй на тялото ми. Имах чувството че умирам. Не си чувствах гръбнака. Всичко което тя казваше ми се случваше. Много шибано. Въздъхнах когато ми се отдаде възможност.
- Е, вече видях една много зла панда. - Съвсем лека усмивка се плъзна по устните ми изгрявайки върху лицето ми, с което вероятно я дразнех. Искаше ми се да крещя, не да се усмихвам. Не можех да избягам от това. Дори да можех да се помръдна тя вече беше в главата ми и можеше да излезе само когато тя пожелае. Не беше нейна работа какво правех в Либра. Трябваше да се съпротивлявам, но думите й ме принуждаваха да говоря. Въпреки това нямаше чак такава власт. Винаги можех да подбирам и премислям думите си.
- Не знам за какво говориш... Не съм телепат. - Трябваше да махне тази болка ако не иска скоро да припадна. Беше напълно възможно да се свлека на пода когато прекъсне. Мускулите по цялото ми тяло бяха толкова стегнати, а за съжаление не можех и да ги отпусна. Инстинкти. Тялото ми се опитваше да се защити, но нямаше шанс. Тя не беше в него, беше в мозъка ми.
- Мисля, че ще е добре да спреш това. - Очите ми срещнаха нейните за пореден път. Картините се сменяха бързо, заради различните решения, които вземаше и променяше. Някой от тях не ми харесваха. - Ако продължиш още малко ще ме стържеш от пантофите си...
Хубаво беше да го знае. За това не ми трябваха никакви картини от бъдещето. Вече не чувствах контурите на тялото си, само една безгранична болка, а и говорех през зъби, за да не се отдам на агонията изцяло.

Нима все още се заяждаше с нея, след всичко това? Нима си позволяваше да й дава наставления? Колко голям мазохист трябва да си, за да сториш подобно нещо, по дяволите? Все пак й стана скучно, а и наистина щеше да си има неприятности от подобни занимания. Не си струваше риска и мърморенето, затова и женската панда пристъпи към него. Вдиша от цигарата си за последно и я хвърли, шляпвайки го по-силно по бузата.
- Дишай, грознико. Нищо ти няма, само си въобразяваш. Фантазьор. - каза му с подигравателен тон, въпреки че усмивката не докосна тъмно-сините й очи. Тя извъртя ириси, врътвайки се на пети и бръкна в джоба си, за да изкара нова цигара, която да постави между устните си, докато вървеше към входа на щаб квартирата, за да се добере до някакъв компютър. Трябваше да довърши започнатото, очакваше се задачата вече да е приключена - не можеше да разочарова шефовете си.
Все пак усещаше гневния му поглед в тила си и това я накара да се подсмихне тайно и да вдигне средния си пръст в негова посока. Край, не го харесваше. Ако това му беше целта - да я накара да го мрази и в червата - то успяваше да го изпълни.
Тя нямаше никакво желание да комуникира с него вече. А и й липсваха хапчетата.
- Аврора.. Стигнаха ли до теб? - гласът на майка й беше доста равнодушен след няколко секундното гледане една в друга, но дъщеря й се подсмихна мрачно и издиша нова струя цигарен дим и завъртя очи.
- Не, спокойно. Но имам да довършвам нещо. Вашия бързак ме изнесе прекалено рано. Можех да се справя и сама. - отвърна й червенокоската и се свлече на близкия стол, където имаше компютър. Захапа цигарата си с устни, докато пръстите й ловко разглобяваха машинката и извади от сутиена си хард диска, който й беше нужен, след което го подхвърли, за да го изправи и го включи. Тук беше нейната магия.

Наистина ми се искаше да се свлека в краката й, но прецених, че няма да е много мъжествено, затова просто се приведох напред и облегнах длани на коленете си. Дали се беше вързала, че не съм телепат? Е аз наистина не бях. Дори не знаех какво е това тъпо проклятие, но прекалено много ми е спасявало живота, за да не го отразявам. Малката беше опасна, можеше да ме убие наистина. Щях да съм благодарен ако знаех точно кога и как. Това все още оставаше в неизвестност след като си сменяше стратегията през около две секунди.
След като си поех въздух можех да ида да се преоблека. После да сменя момчето при камерите. Много обичаха да ме слагат там. Да наблюдавам. Бях като екип на две места. Хем следя какво се случва, хем като установя нередност отивам да я поправя и пак се връщам. Разбира се ако са повече от един екип трябва да извикам подкрепление. Взех си конска доза кафе и се насочих към залата с камерите. Не се учудих когато намерих Аврора и майка й вътре. Потупах Влад по рамото и му направих знак, че е свободен. Без да свалям очилата си, се настаних пред мониторите. Облегнах се в полу легнало положение на стола и качих краката си на плота пред себе си. Много скучно занимание. Ако исках да седя пред компютрите щях да се присъединя към хакерите. Отпих от кафето и го оставих настрани. Кой знае кога пак щях да се раздвижа като хората. Поне си имах компания, която желаеше смъртта ми, какво по хубаво.
- Тук не се пуши. - Направих й забележка без да я поглеждам директно, но очите ми я наблюдаваха зад напълно черните очила. Всъщност в залата беше токова тъкмо, че едва ли щях да мога да видя очите й и без очилата. Дори едва различавах фигурата й и то само защото беше седнала пред светлината идваща от монитора.

Пръстите й зашариха по клавиатурата, а очите й сякаш уголемиха размера си няколко пъти, за да могат да шарят едновременно навсякъде из екрана. Усещаше осъдителния поглед на майка си, впит в нея, но не се интересуваше особено много от семейни свади точно в този момент.
Майка й все пак й говореше от време на време, интересуваше се дали дъщеря й е жива или не... Баща й - той така и не й проговори след онзи ден, в който тя прекрачи прага на дома му. Може би красивата му русокоса съпруга го осведомяваше за благоположението на дъщеря им, но той не даваше признаци да се интересува, дори когато са в едно помещение. Просто не я поглеждаше. Извръщаше поглед с отвращение и стискаше тънките си устни, пък ако ще и края на света да дойде.
Инатът на Аврора не беше по-малък от неговия. Тя нямаше да се преклони и да се извинява за това, което е. Нямаше нищо общо с Либра, освен кръвната връзка. Нямаше работа там, не беше супер силна, нито супер бърза, не можеше да подпали ничии задник, още повече да удави някого. Можеше само да ги накара да си мислят, че им прави подобни неща, но това изискваше много повече концентрация и не беше ефективно в борбата лице в лице. Истината беше една - ако трябваше да се сражава с цяла групировка, то тя щеше да е първата загинала. Баща й за жалост, не желаеше да приеме този факт и се дърпаше като магаре на мост. Е, чевенокоската не беше взела само цвета на косата от баща си.
- Мамо, не ми е нужно да те поглеждам, за да знам, че си се втренчила в мен. Няма да се бавя, после може да ми дръпнеш ново конско, но до тогава.. може ли да идеш за кафе? - попита Аврора, откъсвайки погледа си за момент от монитора, за да го насочи към майка си. Тя се предаде с пуфтене и мърморене под носа си и така остави Ави на спокойствие.
Е, то не траеше много време, тъй като грозника се появи доста бързо.
- Чудно, благодаря за информацията. Оплези се, за да има къде да си загася цигарата. - отвърна му хапливо, докато вдишаше отново от цигарената пръчица и след секунда издиша дима под формата на малки облачета. - Малоумник. - измърмори под носа си и прехапа устна, присвивайки очите си почти до цепки. Още няколко стъпки... Подскочи на стола от щастие, когато проби защитата и натисна копченцето на слушалката в ухото й, за да се свърже с мъжа, на който помагаше.
- Деактивацията е успешна, имаш пет минути, сексче. - съобщи тя и се засмя развеселено на недоволството от другата страна на връзката. - Езика ми си е напълно примерен... когато става въпрос за работа. Давай по-чевръсто, че ще ти пусна някой инфрачервен лъч в задника. - подкани го и се облегна назад, въртейки се със стола весело.

Червенокоската седеше и гледаше няколко секунди изумена в посока на грозника. Това обеца ли беше? Нима той й се изплези наистина? 'А дали наистина му е толкова пластичен езика? Вероятно е добър в..' замисли се за момент тя, прехапвайки собствената си устна, но после разтърси червените си къдрици и отклони поглед, надявайки се силно той наистина да не е телепат, защото сцените, които изплуваха в съзнанието й противоречаха доста с твърдението, че не го понася, както и с определението 'грозник'.
Засмя се сама на себе си и преглътна по-звучно, но бързо се разсея с майка си, която тропна пред нея чаша с кафе. Момичето протегна ръце и с удоволствие пое съживителната течност, поглеждайки майка си с най-невинния поглед, на който беше способна. Беше разкарала цигарата и бе придърпала крака до тялото си, свивайки се в стола.
- Вършиш само глупости... Особено глупости, които не са здравословни за теб, момиче! Пияна ли си? Толкова си несериозна. И си отслабнала страшно много....- накара й се майка й, докато си придърпваше един стол и седна срещу нея, а момичето търпеливо изслуша лекцията, въпреки че мислите й се въртяха все още около металната обеца на грозника.
- Мамо... добре съм. Храня се редовно. Старая се да тренирам, когато имам време. Просто съм... в такъв период. Няма да умра. Не още, спокойно.. - подсмихна се тя и се завъртя веднъж със стола, но черния хумор никак не се хареса на майка й. Какъв ужас...
- Непоправима си...Кога ще говориш с баща си? - запита я сърдито жената, при което Аврора побърза да се извърти към компютъра си и да провери (макар и ненужно) данните там.
- Знаеш, че не искам да говорим за това. Кажи ми за себе си- подкани я с редовната професионална усмивка, като тайно погледна към грозника, чието име така и не беше научила. Нямаше проблем за нея, илюзиите й бяха възможни и без името му. Прекъсна майка си за момент и се подвикна към него.
- Ей, грознико.. губиш равновесие. Много се накланяш. Внимавай, падаш... - докато говореше тялото му се стегна и само се изсухли на стола и се изтърси по задник на земята. Така беше по-добре.
Червенокоската се изхили доволно и върна поглед към майка си, която я гледаше още по-гневно. Ох, няма да се спи тая вечер..

Наркотици...
Още при изричането на тази дума червенокоската настръхна и сините й очи се разшириха заплашително. А беше казал нещо, а тя лично, без никакви дарби и помощ, щеше да му изтръгне езика и да му го навре в задника! Просто чакаше.. секунди го деляха от смъртта му. Трябваше да разбере каква точно е дарбата му и да си поговори с него на четири очи. Нямаше да се случи неговия опит за шантаж.
- Защо не направиш услуга на всички ни и не си отхапеш.. - започна тя, оставяйки кафето настрани, със блеснали от гняв очи. Пръстите й се обвиха около облегалките за ръце на стола й, беше готова да се изправи и да му види сметката, но майка й я прекъсна и се намеси.
- Аврора, спри! Остави го. - настоя тя с равен, но заповеднически тон. Едва тогава червенокоската осъзна, че не беше мигала от доста време и в ума й вече се бяха развилняли илюзиите, в които да го вкопчи. Вече виждаше кръвта, в която той се дави след като отхапе езика си, гърчовете, които разтрисат високото му тяло, алармите за тревога, линейка... - Недей. - повтори тя, което накара дъщеря й да премигне и да разконцентрира погледа си. Гнева й поутихна, а бурята в очите й се усмири. Вече можеше да разсъждава нормално.
- Виж се...Като развалина си. - прошепна й възрастната членка на Либра и погали ръката й, а после и косата й. Моментите на нежност между тях бяха рядкост и Ави не беше сигурна как да реагира, затова и се концентрира върху мъжа, който започна да й говори в слушалката отново. Факта, че бе готова да осакати перманентно непознат само заради някакви си думи говореше достатъчно за буйният й гняв.
- Да, тук съм. Един момент - пръстите й зашариха по монитора и клавиатурата - Прието. Алармата ще се включи след двадесет секунди. - след като приключи с мисията си бе най-добре за нея, а и за всички в офиса тя да напусне. Щеше да се върне в малкия си апартамент и да се надруса отново.
Наркоманка...
Какво друго можеше да прави, за да се предпази от потъване в собствените си илюзии? Понякога дори сама не различаваше реалността от собствената си лъжа. Дали изобщо съществуваше?

След като напусна офиса, първата работа на момичето бе каква? Да пие вода? Да бе.. цигарата трябваше да дими между устните й. За щастие, не беше прекалено студено навън и момичето не умря от студ, докато се дотътри от покрайнините на града до едно от предградията му, в което се намираше и апартамента й. Напротив, нощния хладен въздух успя да поразчисти главата й от излишния стрес и да опресни мислите й.. Тялото й започваше да се бори с лека форма на абстиненция от липсата на каквито и да е медикаменти в последния час, освен цигарите, но те не заместваха нищо сериозно.
Беше три посреднощ, а тя се разхождаше напълно обезоръжена, само с дънната платка на компютъра си, затъкната в сутиена си, както и намаляващ пакет цигари. На моменти осъзнаваше колко глупаво постъпваше, трябваше да остави майка й поне да я откара, но червенокосата й глава бе прекалено твърдоглава понякога.
Все пак успя да се прибере невредима, което беше невероятно, имайки предвид, че няколко часа по-рано имаше покушение точно над нея. Влезе в малкия си апартамент с бутилка червено вино от близкия нон-стоп и весела физиономия се отправи към кухнята за тирбушон. Възнамеряваше да му се наслади както трябва - в чаша, докато си взима дълга вана, но на средата на пътя си спря и се втренчи в дивана си, или по-скоро в съществото, което се намираше на дивана й.
- Е, не вярвам братовчед ми да ти е казал 'отиди и й съсипи холовата гарнитура с мазен чипс'. - изкоментира тя, когато превъзмогна първоначалния си шок и извъртя очи, след което продължи по пътя си и извади една голяма чаша, за да сипе на дъното й от тъмночервеното вино. Това, че той беше тук не значеше, че тя ще промени плановете си. Отпи леко от виното си, след като върна корковата му тапа в него и подмина хола, за да отиде в банята. Там запуши сифона и остави съда да се пълни с приятно топла вода, соли и пяна за вана.
- Не смятам да създавам на братовчед ми трудности като твоето погребение - подчекна го, след като излезе от банята и се приближи до масата, където все още стоеше пакетчето й с шарени хапчета. Девойката остави чашата си внимателно и отвори пакетчето и си хареса две в розово и синьо и ги преглътна с виното - ... така че моля те не ме дразни. Съгласих се на охрана, стига да не ми пречи на дневната рутина, така че просто ще се преструвам, че те няма. Не прави задачата ми трудна. - предупреди го тя с мъртвешки спокоен глас и тръгна към спалнята си, за да се съблече и няколко минути по-късно да влезе в банята с чашата вино, червения си халат за баня и странни халюцинации на дракони.

Червенокоската напусна банята като напълно нов човек. Беше й толкова приятно, чувстваше се като в безтегловност. Приятният аромат на солите за вана се отразиха доста благоприятно на стреса, на който бе подложено момичето. Хапчетата също, както и чашата с хубаво вино. Чувстваше се напълно освежена и готова за един здравословен сън (до колкото можеше да е здравословен един сън без сънища).
Когато обаче излезе от банята с празната чаша едва не й прилоша. Обичаше си апартамента. Специално си го беше обзавела по неин вкус и с лично неин модел мебели, а ето, че този идиот разваляше всичко.
- Какво си мислиш, че правиш, грознико? - попита го ядосано, но той само я погледна за един дълъг момент, точно като невменяем, а после се обърна отново към телевизора, подобно на бавноразвиващ се. Кръвта й кипна доста бързо и тя побърза да остави кристалната чаша и да завърже халата си, след което отиде пред него и му грабна чипса от скута.
- Почисти, грознико! Ще те накарам сам да се кастрираш с тъп нож, ако не спреш да ми съсипваш къщата. - заплаши го тя ядно, стискайки малките си юмруци и тропна с крак, после засили чипса му в кофата за боклук и отиде да върне чашата си в кухнята. След това се върна в спалнята си и си навлече едни боксерки на батман и една широка бяла тениска, с която обичаше да спи. Взе една възглавница, както и някакво одеало и се върна в хола, колкото да му ги тупне на дивана.
- Тези са за теб. Много внимавай какво ще правиш, защото ще ти източа всичките сметки, за да си ремонтирам апартамента след твоите щети. - каза му сърдито и си взе лаптопа от масата, който използваше за лична употреба - И намали тази глупост. Как изобщо го гледаш.. - скастри го тя, докато търсеше кабела на лаптопа си някъде зад дивана. Косата й все още беше влажна и капчиците от нея мокреха тънката материя на пижамата й, но беше твърде обзета от гнева, че трябва да го трае в апартамента си, за да обръща внимание на каквото и да е друго в тази нелепа ситуация.

Докато говореше дразнителя в стаята, момичето сканира набързо цялата стая и с удовлетворение откри, че всъщност бе почистил. Ти да видиш...

Гневът й се поуталожи и отстъпи място на объркването и недоумението й спрямо думите му. Гушнала лаптопа и кабела с него, тя седеше в средата на стаята и го гледаше с широко разтворени очи и вдигнати от почуда вежди, докато той не приключи с поучителната си реч. Дори и след нея пак продължаваше да го гледа невярващо. В смисъл... как може човек да изговори толкова глупости наведнъж?

- Чакай, чакай, чакай. Значи появяваш се отникъде, дори не знам шибаното ти име още, и след два часа вече започваш да се бъркаш в шибаните ми отношения с майка ми и да ми даваш шибани поучителни съвети за живота ми? Не разбрах само кой те упълномощи в тази ти шибана длъжност, защото съм сигурна, че не е братовчед ми..

Това беше твърде нелепо, дори за нейния шантав живот. Не знаеше кой е той, нито какви дарби има, освен че се въобразява на Спиди Гонзалез, но това определено не е единствената му. Четеше го в наглия му поглед, който доста често криеше. И защо изобщо беше със скиорски очила в четири сутринта? Братовчед й имаше ли ум да й праща такива откачалници за охрана. Трябваше да я пазят от него, не той да я пази..

- И ще ме каниш да гледам сериали в моя хол на моя телевизор? Каква чест... - премига няколко пъти шокирано и най-накрая разчупи скованата си шокирана стойка и се обърна към прозореца. - Ти си по-смахнат, отколкото си представях. И после аз си мислех, че съм луда.. - последното го промърмори повече на себе си.