Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

- Върви! Изведи я! - Най гадната част от това да си от Либра, беше, че доста често се случваше да се бием с опозицията. Биехме се с нашите. Всеки вярваше в каквото си иска. Опозицията в това, че хакерите нямат нужда от защита, ние в това че имат, а те май мразеха всички освен собственото си племе.
Три секунди. Точно толкова ми бяха необходими за да стигна до стаята в която се намираше. Беше се опитала да затвори добре. Доста неща беше струпала пред вратата, но със силата с която връхлетях нямаше начин да не поддаде. Хубавото на това че си бърз е това, че не ти трябва много време. Акцията приключи за тридесет секунди.
Пуснах я на пет пресечки от мястото на акцията и вдигнах очилата си върху главата оглеждайки я отгоре до долу. Не изглеждаше ранена. Усмихнах се широко и й намигнах все още без да поглеждам към лицето й. Трябваше да се върна и да натръшкам останалите. В интерес на истината и свръх скоростта не беше толкова често срещана дарба, макар че съм сигурен, че ще мога да избягам от всеки.
- Няма да мър... - Погледнах настрани, което беше достатъчно за изненадата ми. Тя ме удари... Не го очаквах. Ако го очаквах щях да го избегна.
Тя тръгна да бяга, което беше абсолютно безсмислено като се има на предвид, че я спрях на първата й крачка. Хванах я за раменете и я притиснах към стената, за да мога да я усмиря...
- Хей, хей... Успокой се! Хей. - Груба грешка попаднах право в очите и... Всичко придоби толкова ярки цветове. Винаги ставаше така, а началото и края на живота бяха най силни. Тук имаше и нещо друго. Премигвах тъпо срещу нея, гледайки я неразбиращо и не проумяващо. Трябваше да се съвзема.
- Либра ме пращат, няма да те нараня. - Добре че за мен часовете бяха секунди за други, защото в противен случай, щях да я гледам с часове докато я разгадая.
- Трябва да се върна за момчетата. Трябва да останеш тук, ще те пазим!

Нов удар...
Очите ми се отвориха. Можех да си представя как зениците ми се събират освобождавайки място на зелените ириси. Усещах всяко едно свое вдишване, сякаш ребрата ми се опитваха да влязат в белите дробове, докато мозъка ми се стичаше по гърлото в стомаха, който между другото май се намираше на мястото на простата. Нищо не си беше на мястото.

Поех подадената ми ръка и се изправих със нечовешки усилия. Седнах внимателно на леглото, докато се опитвах да сложа всичко в ред. Дори не я поглеждах. Нямах смелостта да го направя. Беше ме страх. За пръв път от толкова време ме беше страх да се изправя срещу някого. Почувствах се отново като малко беззащитно дете. Като момчето, което погледна баща си в очите и видя собствената си смърт.

Погледа ми се плъзна по треперещите ми ръце, които пък се вдигнаха към лицето ми. Бях мокър. Косата ми. Дрехите ми... Тялото ми трепереше, а въздуха не ми достигаше. Аврора протегна ръката си към мен. Отблъснах я. Приложих повече сила отколкото беше необходима. Изправих се за една стотна и бях в другия край на апартамента за още две. Не можех да тичам. Болката ме съсипваше. Миналото й и бъдещето й бяха... Това нямаше описване. Сякаш бях попаднал в паралелна вселена, която започваше и свършваше с нея.

Все още не можех да успокоя дишането си. Погледа ми се вдигна от земята, но не посмях да погледна по-високо от края на ризата, която разкриваше пред погледа ми голите й бедра. Вдигнах ръката си към нея. Знак да не се приближава към мен. Главата ми щеше да се пръсне. Внимателно седнах на пода и се облегнах на стената. Трябваше ми време да осмисля всичко, което й се случи. Прехапах устна. Щеше ми се да заплача като пет годишен, но очите ми бяха сухи.

Видения. Това бях казал на Имир Валдъз, когато постъпвах в организацията. Знаех, че трябва да оправдая очилата по някакъв начин и не исках да казвам какво точно виждам, затова излъгах. А на нея какво да кажа. Без да поглеждам към лицето й знаех каква е реакцията й. Едва ли беше очаквала подобен развой на събитията.

- Трябва ми време да се възстановя. - Да се възстановя от какво? Въпросите й се четяха във въздуха. Познавах я добре, колкото самата тя се познаваше. - Обади се да изпратят кола. Ще се друсаш в щаба... Трябва ми лекар.

Рори не можеше да повярва. Що за държание бе това от негова страна? Вярно, че го бе ударила, но това бе от страх. Стресна се. Всичко, което направи бе да го събуди. Бе притеснена, без явна причина. Той бе само поредния Либра.
Точно като майка й и баща й...

И точно този пореден Либра я рани. Накара я да съжалява, че се е почувствала зле за неговото състояние, тъй като очевидно си беше наред, щом можеше да подмята подобни неща дори в такъв момент. Аврора прибра ръката си, която се протягаше към него и се сви вътрешно, стискайки зъби. Няма значение. Нищо от това нямаше значение.

Изправи се бързо, взе телефона си и отново набра номер. Единствения човек, с който искаше да говори в този момент.
- Аз съм - рече тихо тя - В апартамента на Фрика сме. Би ли пратил кола, за да ни вземе? Той не е добре. Преди малко припадна. Мисля, че има нужда от лекар.. - обясни тихо, отдалечавайки се до големите прозорци на малкия апартамент, докато ръцете й се преплитаха под бюста й. - Благодаря, Имир. Ще те видя скоро. И.. ще ти бъда благодарна, ако ми намериш някакви дрехи. Моите са в кръв. - каза накрая с лека нотка на спокойствие в гласа си, след което затвори и стисна телефона.

Стоя там, сякаш замръзнала във времето и пространството. Сините й ириси обикаляха контурите на сградите, които се разкриваха пред погледа й в черната нощ, а устните й стояха в онази тънка права линия. Не продума. Не се обърна, за да го провери. Той, очевидно се справяше по-добре без нея наоколо. Стоически изчака десетте минути, които бяха нужни на колата, за да дойде да ги вземе.

Пътуването към щаба беше тихо. Шофьорът бе придружен от двама други агенти, в случай на нападение по време на транспортирането. В началото ги увериха, че екип от лекари ги чака, за да ги подложи на подробен преглед, а после се насладиха на глуха тишина, прекъсвана само от тихото мъркане на мотора на черното ауди, в което се возеха.

Още със слизането, Аврора се хвърли в ръцете на братовчед си. Неговото стоическо спокойствие уравновесяваше везните за нея, дори когато целия свят гореше. Той остави нежна целувка по главата й, а после настоя да отиде, за да я прегледат докторите. Тя отказа. Вместо това намери майка си, която вече беше се погрижила за дрехите й. Скоро бе хвърлила ризата на Мариус настрани и бе навлякла ленен пуловер и джинси. Достатъчно с пижамите за днес. Получи кафе, успя да открадне дори цигарите на един от охранителите.

Не получи информация за състоянието му.
И трябваше ли?

Някога имал ли си чувството, че нещо ти липсва? Без да знае какво. Просто отсъствието му те кара да се чувстваш различно, непълно. Понякога дори да не знаеш какво ти липсва. Да усещаш фойерверките, когато разбереш какво е, когато мислиш за него. Тези в главата си, тези в стомаха си. Мислите ми за нея не спират. Искам да й помогна, да я спася от самата нея, но не мога. Трябва да остана наблюдател.

Взирах се напред сред идеално подредените бюра зад които стояха всички тези хора със слушалки, впери очите си в компютрите пред тях. Не бях тук заради нея, но очите ми търсеха рижавата й коса и бледата кожа. Интересно изказване след като не можех да различа никакви цветове иззад тъмните скиорски очила, които покриваха очите ми. Беше ме страх да погледна в дълбоките й сини очи и в същото време нямах търпение да го направя. Нямах търпение да се самоунищожа за нея.

- Фрика, нали? - Попита нисичък мъж с очила. Сведох погледа си към него и успях да различа тъмния му силует. Носеше очила и беше облечен с риза. Интересно, а аз си мислех, че хакерите си падаха по пижами. Наистина очаквах да сваря пижамено парти, след прекрачването на този праг.

- Точно така. - Мъжа ми махна с ръка за да го последвам. Бях им необходим за някаква мисия. Трябваше да се проникне някъде и да се вземат много важни документи, които съществуваха само на хартиен носител. Нещо което беше недостъпно за хакерите.

- Ще те представя на отбора. Аз съм Виорел, приятно ми е. - Мъжа ме прекара из няколко коридора, преди да стигнем до малка зала в която имаше още двама човека. - Това са Мирела и Валериу.

Новите лица се приближиха и се здрависаха с мен. Вратата зад гърбовете ни се отвори, а след това се затвори. Обърнах се, за да посрещна новодошлия. Дори не ми беше необходимо да свалям очилата си, за да я позная. Стойката, височината начина по който държеше косата си, аромата й.

- А това е Аврора. - Този... както и да му беше името идея си нямаше, че с нея сме се виждали и преди или през какво преминават сетивата ми когато очите ми я видят, ушите ми я чуят и обонянието ми я усети. Никой не знаеше, нямаше и да разбере.

- С нея се познавам. - Отсякох сухо и се обърнах към нисичкия мъж. - Подробностите за мисията?

Два месеца, единадесет дена и шест часа бяха изминали от последния път, когато я видях и от както живота ми придоби черно-сиви цветове, и напълно различна цел, а по сухото ми държание можеше да се съди, че съм безразличен.

"You don't have to die alone tonight
I will find you in a burning sky
Where the ashes rain in your mind"

- Трябва да започнем... сега. - каза й гласа в телефона, след което връзката прекъсна. Аврора въздъхна. Сините й очи се вдигнаха към мъжа срещу нея, който се усмихваше с искрици на надежда в шоколадовите си очи. Твърде жалко, тъкмо започна да й става интересен разговора. Той знаеше маааалко повече от другите. Имаше идея какво е мишка и монитор. Можеше да различи входни от изходни устройства. И тя трябваше да го остави. По средата на вечерята.

- Съжалявам, но изникна нещо спешно. Нека отложим всичко това за друг път. Става ли? Аз черпя следващия път. - каза му, опитвайки се да изимитира някаква гузна усмивка. Тънките й пръсти, лакирани в черно, загасиха цигарата й в пепелника до нея. Устните й помръднаха, изкривявайки се в нова гримаса, която трябваше да бъде съжаление, след което се изправи. Пооправи черно-бялата си рокля, взе чантата си и се метна в колата си. Не беше пила много - само чаша шампанско, действието на хапчето й отшумяваше, така че това бе най-близкия момент до трезвеност и бистър ум, който бе имала от доста време насам.

Докато десния й крак форсира двигателя на черното й камаро, Аврора прелисти наново информацията, която й бе дадена по-рано същия ден. Бе запозната с естеството на задачата, осъзнаваше и шансовете. Шансовете да види онзи грозник отново. И на всичкото отгоре да трябва да работи с него. Не, нямаше да реагира. Щеше да се придържа към формалностите и да преглъща всичките си хапливи забележки спрямо него. Тъкмо си взе нов апартамент близо до центъра, обзаведе го в изцяло нов стил и не желаеше да си разваля още настроението с него. Просто работа, а после щеше да има шанса да се прибере и да си вземе дълга вана с етерични масла. Те също доста помагаха на нервите й.

Рори влезе залата и пътьом спусна поглед по залата. Фиксира предното място при големите монитори, което бе отредено за нея, както и всяка една фигура в стаята. Значи все пак бе права. Дългата й рижава коса бе прибрана на стегната опашка по пътя, а на носа й се поместваха големи квадратни очила с дебели рамки. Червените й устни образуваха права линия, когато се приближи до ръководителя на операцията, който щеше да обикаля из стаята и да следи компютрите и него. Грозника. Челюстта й се стегна.

- Ще поддържате връзка с екипа тук чрез слушалки. Мястото, на което се пазят тези документи е изключително труднодостъпно и част от работата трябва да я направите вие. Екипа тук ще ви напътства и ще следи ситуацията. Трябва да си много внимателен. Тези книжа струват повече, отколкото всички тук сме виждали на живот, заедно. - каза прецизно с хладен тон Виорел, подавайки през това време слушалка на Аврора. Тя подмина и остави чантата в страни, след което нагласи стола си и въведе паролата си, за да се съживи процесора пред нея.

- Не забравяй, че трябва да ги държиш заспали, Аврора. - напомни й той, което предизвика силно извъртане на очи от нейна страна, но все пак потвърди с едно ''Ясно''. Щеше да се рови в сънищата на стражове в другия край на града и да следи монитори едновременно. Успех, момиче! - А сега - тест. Всеки един от хакерите е свързан с един от либра. Колегите ти вече те чакат отвън, Фрика.

- Проба.. - кадифения й глас се разнесе в ухото на Мариус и когато не получи отговор от някой забавен тип, тя разбра късмета си. Обърна се към него вяло и след сухо кимане от негова страна, тя се настани по-удобно на мястото си и постави ръцете си върху сензорните клавиатури, които светнаха в различни цветове.
Нека играта започне...

Останалите ме чакаха пред сградата. Хакерите трябваше да дадат старт на мисията. Дали всички чуваха всички или комуникацията беше само с този, който ти говори в ухото. Аврора доста мълчеше в моето, дори започвах да се чудя дали наистина е там. Двама от колегите ми тръгнаха напред, а аз останах на мястото си. Все още не бях получил разрешение да мърдам. Сега и шефка ли ми стана?

Знаех, че трябва да изпълнявам стриктно указанията, за да не проваля мисията, но краката ме сърбяха вече. Стреснах се леко когато проговори и тръгнах по ясно начертания маршрут. Трябваше да се движа бързо. Дали можеше да пише на клавиатурата така че да ми отвори всички врати преди да съм стигнал до тях?

- Малката... А сега какво? - Намирах се в голяма зала с куп малки чекмедженца. Типично за банките. Само дето това беше сградата на държавна сигурност. В едно от тях се предполагаше, че са документите, а какво ли имаше в другите? Дали всички бяха пълни.

Приближих се до стената, която се извисяваше само с няколко сантиметра над мен и започнах да ги оглеждам. Нямаха ключалки. Потропах върху вратичката. Явно бяха и бронирани освен, че се отваряха с компютър.

- Ще можеш ли да се справиш с това? - Гласа ми беше спокоен и равен, дори студен, макар едва да сдържах веселата иронична нотка. Трябваше да стоя далеч от нея. Не можех да си позволя нито един поглед в очите й, и нито една мила дума, защото щеше да ми се прииска да я погледна. Беше като наркотик. Хипнотизиращо и много коварно... Не беше правилно да знаеш толкова много за даден човек... Не беше.

- Тръгвай... - каза му тя по-твърдо, преглъщайки епитетите, които посочваха точно него като 'бавняр','охлюв' и какво ли още не. Беше си доста трудно. Трябваше да си напомня отново и отново, че обеща да се държи настрана от него. Вместо това се протегна и извади цигара от кутията си и я запали. Едва ли щеше да я допуши, тъй като пръстите й постоянно шаваха по клавиатурите, но това беше нейното успокоение.

Устните й се разтвориха бавно, след като цигарата се отдели от тях и след момент дима през ноздрите си. Очите й се движеха трескаво по екраните, когато чу момичето зад нея да проклина.
- Мирела какво става с втората защитна стена? Трябваше да си я свалила вече. Не мога да вляза в сърцевината. - каза рязко червенокоската и спря погледа си на монитора, на който се визуализираха камерите от банката. Можеше да види как той се мръщи и изучава кутиите.

- Изчакай момент, Мар... Фрика. Опитвам се. Десет секунди. - каза му напрегнато, но в яда си към момичето зад нея, нямаше сили да се кара и на червенокосия идиот. Пръстите й шареха още по-бързо, беше загасила цигарата си, а тялото й стоеше стегнато като пружина, готово всеки момент да скочи.
- Имаш ли намерение днес да го направиш? - изръмжа към нея, сваляйки за момент слушалката си и се обърна към нея. Тогава другия мъж се обади - Активираха се щитове.

Мамка му, мамка му, мамка му!!!
Аврора отново седна на мястото си и сложи слушалката си, решена да опита нова стратегия.
- Чуваш ли ме? Отварям ти всички сейфове. Книгата трябва да е в обрисувана кутия, чиято снимка ти пращам ей сега. Намери я, докато аз се разправя с гардовете, защото започнаха да се събуждат. Не обръщай внимание на хаоса. Ще те измъкна. - обеща му тя напрегнато, след което хвърли слушалката и затвори очи, потъвайки в страната на сънищата, за да намери жертвите си. Рискуваше твърде много като ги оставяше просто да спят.. Не й трябваха живи.
Целта беше по-важна.

Можеше да се каже, че я чувам идеал, дори да беше леко приглушено. Караше се с някого, защото бях сигурен, че не е на мен. Дори не знаех за какви щитове говори. Когато кутиите се отвориха навсякъде се разхвърчаха листове. Все едно бомби бях залагал в тях.

Погледнах часовника, където се намираше картината на корицата и започнах да ровя. Имаше толкова много неща тук. Понякога ми се искаше да не си мисля някой неща. Сигурен съм, че по закона на всеобщата гадост всички бяха пълни за да се дразня. Бижута, скъпоценни камъни диаманти. Други листове, договори... Движех се бързо, прецизно и без да оставям никакви следи. Ръцете ми бяха покрити с ръкавици и носех скиорска маска освен очилата, за да не оставя някъде ДНК.

Свалих очилата от очите си. Беше ми трудно да виждам. Светлината изгори ретините ми, които може би седмици наред не бях показвал на светло. Ето я! Съзрях зелената кутия със златни орнаменти и скъпоценни камъни. Личеше си, че е нещо скъпо само на външен вид. Защо да слагаш нещо много скъпо в нещо също скъпо. Може би се съмняваха някой някога да може да пробие всичките им защити.

За малко не се забих в стената зад гърба си. Тя пък кога се появи, че и решетка... Чувах тока, който минава по нея, а още ми беше рано да се пържа или пека...

- Взех я... Може да ми отвориш. - Отново този студен глас. Чак сам се вледенявах, а така ми се искаше да се засмея и да пусна някоя шега по неин адрес. Сега беше много по-лесно като знаех любимите й шеги.

Яяя, това диаманти ли са? Леко отклонение. Напъхах пакетчето в джоба си. Скъпоценни камъни. Имах чувството, че очите ми придобиха цвета на изумруда, който зяпах. Да се върнем в реалността. Какво беше? А, да... Защо още бях тук? Не трябваше ли вече да са ме пуснали навън. Ако алармата наистина се е включила вероятно отпред имаше поне петдесет човека полицаи и спец части.

- Аврора... Там ли си? - Ама трябваше да започна да озвучавам злодеите по анимациите, много ме бива.

- Стой тук. Стой при мен. Не се събуждай. Не си го причинявай..- шепнеше му отчаяно Аврора, стискайки ръката му.

- Не мога да го удържа..
Рори изръмжа безпомощно на шефа си, чиито присъствие усещаше до себе си, въпреки че клепачите бяха спуснати над очите й.

- Какво чакаш? Убий го.
- Но...
- Убий го. Това е заповед.

Знаеше, че той има жена и деца, които го очакваха в къщи, но чувството му за дълг бе по-силно от всичко друго в Давид, за разлика от колегата, на който само му показа две две жени и той потъна по-дълбоко от когато и да било. Долен мерзавец. Не заслужаваше да живее, за разлика от колегата си, който бе...
Невинен.
Да, той бе нейния пръв невинен.

Червенокоската стисна зъби и измънка в отчаяние в реалния свят, но просто го направи.. Не можеше да рискува да се провали мисията им. След миг отвори воднистосините си очи, в които трепереха наченки на сълзи. Преглътна сухо и сложи отново слушалката на ухото си, след като огледа ситуацията. Ако не направи нещо, Мариус щеше да се изпържи в този сейф, затова и остави самосъжалението си на заден план, докато го измъкне.

- Чувам те. - каза му с нисък глас и разгледа камерите - Трябват ми десет секунди. После ще имаш три, за да се измъкнеш, преди всичко това да се запечата. Разбрано? Другите те чакат отзад. След две минути ще гъмжи от полицаи там. На няколко пресечки са от вас. - гласът й се снижаваше все повече, но остана стабилен и кадифен. Въпреки всичко. - След три...две...едно. Бягай.

Аврора напрегна целия си слух, за да чуе дали повереникът й се е измъкнал. Нямаше викове, нямаше крясъци. Скоро чу вятъра, преминаващ през микрофона му и тогава най-накрая успя да си отдъхне. И на каква цена? Сърцето й се сви, докато се отпускаше на стола и палеше цигара с треперещи ръце.

- Правим го в името на каузата, Аврора... - каза формално надзирателя й. Тя стисна зъби.
- Това беше невинен. Напълно невинен. - изсъска срещу него с леден глас, без дори да го поглежда.
- Понякога се налага. Ще трябва да се научиш да живееш с това.

Без нито дума повече червенокоската стана от стола си и напусна залата, блъскайки Виорел по рамото. Малко му беше. Ако останеше вътре щеше да го достигне бавна и мъчителна смърт. Затова тя излезе на чист въздух.. и далеч от хорски очи, където можеше да си намери подходящо хапче за случая...

Сложих внимателно очилата върху очите си и когато знакът ми беше даден буквално излетях от мястото си. По коридорите, чак в другия край на сградата, където ме чакаха останалите от екипа. Щеше да се празнува за успешната мисия, аз щях да почерпя. Имах достатъчно пари в скъпоценни камъни. Но и това после. Малката каза, че имаме две минути преди да дойде полицията. Останалите се качиха в колата, а аз тръгнах пеша. Предпочитах да се придвижвам по този начин.

Спрях пред щаба на 'Който и да е' и се облегнах отвън на оградата, за да изчакам останалите. Бавняри. Това колите бяха много скучно нещо, макар да имаха някаква алтернатива, не беше като да не ми се е случвало да се возя. Понякога си трябваха.

Когато ни допуснаха в щаба бях на главното място пред Виорел, предавайки му цветната кутия. Дори не исках да знам какво има в нея. Щом е толкова скъпо ми беше по добре да не знам. Потърсих Аврора с поглед, но не можах да я намеря сред присъстващите.

- Браво момчета. Справихте се брилянтно. -Дори не можех да се напъча, защото вече си бях изпъчен. Започнаха леки неловки прегръдки приятелски потупвания и изведнъж... Очилата ми изчезнаха в суматохата. Някой ги взе. Не знаех кой е, но едва ли беше някой от моите. Първо светлината едва не ми изгори ретините, а след привикването срещнах погледа на Виорел. Картините от жалкия му и незначителен живот пълен с интриги ме заля. Отстъпих назад и се обърнах, но там ме чакаха други очи...

Съдбите и миналите събития в живота на присъстващите започваха да образуват голяма вихрушка от информация, която не можех да понеса. Бяха прекалено много. Задъхах се. Всичко ми се завъртя и преди да се осъзная стана черно.

* * *

- Мариус... - При отварянето на очите си срещнах лицето на Имир Валбъз. Веднага затворих очи преди да са попаднали в капана на неговите.
- Шефе, какво стана... Къде съм? - Започнах да задавам въпроси като малоумен, но отговор не последва. Очевидно чакаше да го погледна. Това не стана, затова и не след дълго той продължи.
- Доста често започнаха да ти се случват тези припадъци. Не знам как да го кажа, но мисля, че ще е по-добре да те извадя от полевите мисии. Няма да те уволнявам, просто ще те държим в щаба. Не мога да рискувам провала на мисия, заради това, че си изгубил съзнание... Съжалявам. - Не можеше да ми отреже полевите мисии. Аз бях бърз. Какво щях да правя в щаба? Да седя пред компютрите и да наблюдавам? Не, това не беше за мен... Не можеше.

Ден за пазаруване.
Беше досадно, особено за хакерката, но беше наложително, ако не искаше да умре от глад. За нещастие, хапчетата й нямаха никаква хранителна стойност, за разлика от ефекта им, така че просто щеше да изкупи магазина и пак да не се появява навън цяла седмица.

Представяте ли си, такова зло нещо като нея, облечено в пуловер и бутаща пазарска количка. Какво щеше да й трябва? Мляко? Да, за горещия шоколад. И какао. И всякакви други хранителни продукти, както и много, много алкохол. Водка? Ама разбира се, че и сок с нея. Уиски? Няколко й трябваха от тези. Ром. Ликьор. О, и това мартини. Чакай, и трябват и чаши за това мартини. И маслинки.

През последния месец, след онази мисия в сградата на Държавна сигурност, Рори си беше взела кратък отпуск. Е, може би не толкова кратък, но се стараеше да си почива. Радваше се, че не сънува, защото със сигурност щяха да я преследват кошмари. Новината за мъртвия охранител, както и за самия удар, се въртеше с дни по всяка телевизия и вестник. Лицето му я преследваше от всяка възможна медия, затова и тя отклоняваше задачи в последния един месец.

Беше се захванала с йога. Някъде между хапчетата и безпаметните напивания. Вървеше добре с кафето й. Помагаше й да се изолира от изгарящата вина, която я преследваше.

Тичането вече не беше същото. Губех го, както всичко в този живот. Отне ми толкова много време да разбера, че съм просто губещ. Всичко е било загуба на време, на усилия. Нищо нямаше значение, защото никога нямаше да спечеля битката - с шефа, с живота, дори със себе си. Нямаше смисъл от нищо, затова прибегнах към методите на Аврора. Всъщност сега започвах да разбирам малката. Нали това беше любовта? Да разбираш отсрещния без думи.

Бях надрусан. Дори много надрусан. До такава степен, че всичко се размазваше пред погледа ми. Чувствах се бавен, сякаш се влачех, а около мен всичко минаваше на забавен каданс. Дрехите ми стояха като на закачалка. Отстранен само от месец, а вече бях свалил седем килограма. Ако бях някой дебелак сигурно нямаше и да се забележи, но аз и преди бях слаб. Когато забравяш да ядеш, друсаш се докато загубиш представа къде си и пиеш докато припаднеш тялото ти го отхвърля, особено ако си живял здравословно до тогава.

Скулите ми бяха изпъкнали, очите също. Бях станал като сянка, за разлика от човека, който бях преди месец. Започнах с хапченца, като нея, но те не даваха никакъв резултат. Трябваше ми нещо по-силно. Наистина силно, но с притъпяването на менталната си дарба притъпявах и физическата. Преди седмица се блъснах в стъкло, едва ме зашиха. И дори със скоростното заздравяване все още имах белези... Майната му на това.

Алкохол. Бях влязъл в магазина за да си купя нещо твърдо... Да си купя, защото избягвах да крада, след като не мога да избягам.Щях да прежаля малко пари все още харчех тези от диамантите. Оказаха се с висок карат и дори да напуснех Либра пак щях да мога да живея известно време без проблем. Макар че ако продължавах в същия дух едва ли щях да изкарам много.

Бях си забравил очилата вкъщи, но дори не го бях забелязал. Протегнах се за бутилка с уиски. Може би щеше да е хубаво да си взема повече, за да не се разкарвам толкова често. Ръката ми докосна нечия друга. Погледа ми се извърна леко и попаднах в тъмно сините й очи. Не ги бях виждал от месец, а ми се струваха цяла вечност. Ако знаех, че ще я срещна вероятно щях да се изкъпя, да се приведа малко в ред. Ако преди си мислеше, че изглеждам като клошар, не знам какво щеше да е мнението й за сегашния ми вид, когато и за себе си приличах на такъв. Взех бутилката от стелажа и й я подадох. Минах с опакото на ръката си и с ръкава пред лицето си, за да изтрия невидимите следи от белия прах. Едва две седмици и ми беше станало като тик.

- Вземи. - Сложих бутилката в количката й докато тя ме гледаше втренчено и си взех една и за мен. Погледнах отново в очите й, като хипнотизиран. Очаквах бъдещето й да ме залее, миналото. Копнеех за тях като наркоман, в какъвто се бях превърнал, за дозата си. Но там нямаше нищо имаше просто две сини очи, които играеха по лицето й. Фокусирането ми беше слаба страна в момента. Кокаина действаше с пълна сила замъглявайки и най тъмните кътчета на мозъка ми и дори и да исках да видя нещо просто не можех. Имаше само някакви размазани картини които не можех нито да различа нито да свържа.

Отклоних погледа си от нея прегръщайки бутилката и взех още две, а след това започнах да търся друг вид алкохол. Нали ако ги смесваш по-бързо се напиваш?

Червенокоската гледаше втренчено фигурата пред себе си и примигваше на парцали, всеки път задържайки клепачите си по-дълго, сякаш, за да се увери, че това, на което ставаше свидетел е истина. Виждаше подобна фигура, но не точно същата. Имаше доста еднакви, но и доста различни неща по него. Той ли беше изобщо? И какво бе направил със себе си? Не... тя не можеше да обърка тези зелени очи.

Една червендалеста вежда се повдигна на лицето й, докато морскосините й очи се спуснаха по тялото му, за да го сканират, а после изведнъж... смях. Тя избухна в толкова силен смях, че едва не изпусна бутилката, която държеше. Постара се все пак да я остави, преди да продължи да се превива и гърчи, разтресена от вълните на смеха си. Ситуацията беше толкова нелепа и иронична, че за момент си помисли дали Мариус не е просто илюзия и тя се смее сама на нищото.

Ама се докоснаха, нали? Това го нямаше в илюзиите й. За щастие, не можеше да сънува, така че и това се изключваше. Когато се успокои най-накрая, той се беше отдалечил с няколко крачки, но тя побърза да си придърпа количката и пак да се приближи до него.
- О, не може да ме подминеш просто така, мой човек.
Внезапно беше я обзело неистово желание да го разучи, да разбере какво се е случило със златното момче на Либра и защо изглеждаше като прошляк, след като преди няколко месеца й се закле, че алкохол в неговата къща няма. Доста хипокритско, ако питате нея.

- Изглеждаш като нещо сдъвкано и изплюто, а после и стъпкано. - констатира тя, подпирайки рамо на един рафт и скръсти ръце пред гърдите си, докато го оглеждаше обстойно. Боже, тя така ли изглеждаше отстрани? Е, тя поне знаеше как да се облича.. Беше привикнала с ефекта на хапчетата си и това вече й беше нормално състояние, плюс някой друг летящ дракон, който й се обясняваше в любов.

Защо й трябваше да ме следи? Нали си пазаруваше. Май щеше да е най-добре да се правя на ударен и без това така се чувствах. Като ударен самолет... Без пилот, срещу планински връх. Щях да се взривя тъкмо след малко. Спрях се и се вгледах в нея отново. Зениците ми бяха толкова разширени от голямата доза наркотик в кръвта ми, че ми беше трудно да я фокусирам нормално. Можех да чуя тъпаните в главата си и дарбата в мен, която се бунтуваше да ми покаже какво я очаква. Копнеех да видя, но не можех.

- Извинявам се, познаваме ли се? - Зададох въпроса си с лека изненада и спуснах погледа си по тялото й. После пак ги върнах върху лицето й. - Да не съм те чукал?

Опитах се да я заобиколя, но количката й запречваше половината хипермаркет. Нямах сили дори да се движа. Така се случваше когато бързам да ме замая. По някое време ме удря от веднъж и е по добре да съм седнал и заземен, да не взема да падна и да се изложа пред всички присъстващи, не че имаше кой знае колко хора.

- Виж, дори да ти е харесало ще ти откажа молбата за втори път, защото не съм в настроение точно сега. - А трябваше да се прибирам и до вкъщи... Дали ако се направя, че съм си спомнил коя е ще мога да си изпрося превоз? Кой да знае, че ще се направя такъв мармалад... Още не можех да улуча точната дозировка.

Аврора вдигна вежди в изблик на изненада и се засмя отново, след което се оттласна от стелажа и тръгна към него отново, завъртайки няколко пъти количката, след което се подпря на нея мързеливо и се загледа в ходещия мъртвец пред себе си. Чувстваше се като котка в игра на котка и мишка. Можеше да го дразни, все едно е настъпала опашката му с лапа и да го гледа как се мъчи. Какво ли ще стане, ако включи нейните илюзии към неговите медикаменти? Дали щеше да се самоубие?

- О, хайде де. Не мога да се свъртам на едно място след последния път, много ми се иска. Твърде добър беше, нищо че заспа на средата. - изпротестира Рори недоволно и завъртя един червен кичур от чупливата си коса около дългите си фини пръсти. Липсваше й само дъвката, с която да преживя и да пука балони и картинката щеше да е пълна.

- И с размера ти ще се справим все някак, може би ако сменим позицията тоя път ще взема да усетя нещо. - продължи да го подиграва с широка усмивка, която наподобяваше на Чеширския котарак от 'Алиса в страната на чудесата'. Бледото й лице едва не се пропука от подобно усилие, но си заслужаваше, за да вижда гневното му и заблудено изражение. Зениците му можеха да я глътнат, почти не се виждаха зелените ириси около тях.

- Какво стана, златно момче? Лош ден, лош живот? - попита вече по-сериозно и се изправи в нормална поза и се насочи към касата - Хайде тръгвай, ще те черпя каквото там пиеш. Ще се друсаш по пътя. - подбра го, без да му дава особен избор в живота. Искаше да научи какво е накарало този пацифист да премине 'от тъмната страна' на живота, при това без нейното присъствие наоколо, че да му влияе.

Завъртях очи. Не ми стигаше останалото, но и се опитваше да ме дразни. И все пак не успях да сдържа усмивката си. Колкото и смазан да се чувствах, просто тя беше като слънце. След като малката се справяше и аз можех. Стига да поемам контрола над скоростта си всичко щеше да е съвършено.

- Моите извинения, ако знаех, че не го усещаш в корема си... Жалко, че няма да има следващ път, за да ти го пъхна до белите дробове. Дори щях да ти дам да си избереш от коя дупка. - Вървях спокойно след нея до касата, където я изпреварих и застанах пред нея на опашката. - Не знам дали знаеш, но в момента банковата ми сметка е с повече нули отколкото можеш да прочетеш. Затова смятам аз да те почерпя. Имам си и повод... Аврора.

Натъртих на името й докато се подмесвахме бавно. Подредихме покупките на рампата докато флегматичната касиерка обслужваше единствения човек преди нас. Имах някакви просветления. Хумора ми започваше да си пропява път през замаяния ми мозък, докато не отмествах поглед от очите й.

- Мисля, че ти прозирам идеята. Искаш да ме напиеш и да спиш с мен отново, защото ти е харесало. Само че този път ти ще си на дивана, защото още ме боли гърба от предния път. - Обърнах се към жената зад касата която ни изучаваше с поглед. Местеше поглед от мен към нея, а след това и по цялата редицата с алкохол, която бяхме наредили. Сякаш се запасявахме за три дневен фестивал по надпиване, бяхме взели почти цял стелаж. Повечето тя, разбира се, но нямаше голямо значение.

Двамата се сбихме кой да плати сметката, образно казано, но накрая я оставих тя да го направи. После щях да настоявам да й върна парите, защото и без това разполагах само с такива в брой. Натоварих всички неща отново в количката и й отнех превозното средство бутайки го към паркинга. Хладния въздух ни удари на излизане през плъзгащите врати, но и леден да беше, не го усещах.

- Ще ме закараш ли? Не ми се ходи през половината град, за да се прибера. - Това звучеше така сякаш не й давам никакъв избор. Всъщност май това правех, макар да знаех всичките й истории и да няма за какво да си говорим, аз пак бих ги изслушал...

Значи все пак я помнеше. Имаше някакви проблясъци на здрав разум, въпреки положението си. Това още повече засилваше интереса й какво го е предизвикало, че да се разсипе по този начин. Това си беше коренна промяна само за месец. При последната им мисия той изглеждаше съвсем наред, като се изключи факта колко голям сухар беше, ама то и тя не беше в по-добро настроение.

- Доста се изхвърляш, не мислиш ли? Освен ако не криеш пилон за стриптизьорки в гащите си, не виждам покритие на думите ти. - каза му тя хапливо, извъртайки ирисите си към тавана и поклати глава. Нямаше да спре да се гаври с него, особено като виждаше колко точно неадекватен е. Пълен смотаняк.
- И какъв е повода, Мариус? - попита, сбръчквайки носа си, но по лицето й отново заблестя развеселената й усмивка - Надрусал си се с двойна доза и не знаеш на кой свят си? Или си достигнал ново ниво в Нирвана от бял прах? - Рори снижи гласа си до шепот, но не откъсна очите си от неговите, за да види той дяволитите пламъчета в тях, естествено ако можеше да фокусира.

Отстъпи му количката и го поведе към черното си Камаро, което бе спряно не много далеч от изхода. Докато натоварваха всичките покупки в багажника й, тя не успя да се възпре от желанието си да зяпа летаргията на движенията му. Беше като... ами като на забавен каданс. Дори дракона й, който й правеше серенади до преди малко и се рееше из въздуха, сега се търкаляше по земята от смях.
- Ще те закарам, защо да не те закарам. - каза му кротко изпод вежди, докато се опитваше да нареди бутилките в някакъв ред, така че да не се счупят при пътуването - Ти ще ми кажеш ли кой камион ти е минал отгоре? Или, може би, валяк, че да оправдае смаляването ти? Май и си по-нисък вече, като че ли...- продължи тя все така ведро и когато приключиха с нареждането, Аврора скочи в кабриото си и изчака пасажера, който щеше да кара.

- Само трябва да ме насочваш. Не помня много къде беше. - промърмори - И си сложи шибания колан. - допълни по-строго. Тя беше добър шофьор, но летящите дракони понякога пречеха на движението й, и предпочиташе да си останат живи в такъв случай. Двигателя измърка изпод капака, съживил се за ново приключение, когато тя завъртя ключа на стартера и потегли с мръсна газ.

Покатерих се в колата или може би правилните думи бяха-натъпках се. Не беше малка, даже напротив, но аз си бях дълъг. Вързах се за седалката с колана и се отпуснах на седалката спокойно. Мамка му, всичко ми се въртеше...

- Кой е казвал нещо за бял прах? И защо предположи изобщо, че съм надрусан? - Да, защото то не си личеше от пет километра. Отново минах с ръкава през лицето си, но колкото и да се взирах в плата не откривах никакви следи от кокаина. Оставаше просто да е налучкала. Нямаше и голямо значение. - Завий на следващата пресечка в ляво.

Насочих я и погледнах навън от страничното стъкло. Може би трябваше да си взема някакъв алкохол да си пия спокойно. Като ме стовари пред нас щеше да ми се наложи да си пия сам. А можеше и да я объркам и в крайна сметка да склони да ме остави у тях за през нощта, за да не обикаля целия град.

- Тук сме надясно. - Казах малко преди отбивката... Всъщност направо си я беше подминала. Получих убийствен поглед. Усмихнах се невинно и я уверих, че може да завие на следващата и пак да се оправим. - Ще празнуваме отстраняването ми от полевите минии. Забавно нали? Особено като се има на предвид, че дарбата ми е свръх скорост.

Кога бях започнал да я гледам, а тя защо гледаше мен, а не си гледаше пътя. Мислех си, че ще мога да отделя очите си от нея ако не виждам бъдещето й, но беше толкова трудно. Бяха толкова красиви. Морско сини и много дълбоки. Преглътнах шумно, защото дори тя да гледаше към пътя си аз продължавах да зяпам профила й.

- Тука сме надясно пак. - Кога ли щеше да осъзнае, че се въртим в кръг? Прехапах устната си и извърнах лицето си напред, за да гледам пътя. Дали утре сутрин щях да мога да виждам отново? Дали тя щеше да е с мен утре сутрин... Трябваше да надникна. Само за малко...

Развеселения й смях се изтръгна внезапно от устните й и се загуби някъде из нощния вятър на Букурещ, но тя не престана. Смя се известно време, хвърляйки му един ироничен поглед, а после поклати глава.
- Захарче, ти на стар краставичар краставици ли се опитваш да пробуташ? - попита през смях, опитвайки се същевременно да види нещо познато. Не беше в съзнание, когато той я заведе у тях, но пък на връщане към щаба беше гледала доста дълго време през прозореца и беше запомнила някакви неща... уж.

- Been there, done that. - каза му - Мога да позная един обещаващ наркоман от километри. Тикове, погледи, поведение. Да не говорим, че изглеждаш като нещо престояло под земята с месеци.- усмихна му се този път с нейната блестяща и очарователна усмивка, преди да се съсредоточи отново върху пътя.

Новината за отстраняването му я шокира, въпреки всичко. Щом братовчед й няколко пъти поверява нейния живот точно на него, значи много разчиташе на него. Не й пращаше случайни гардове.
- И защо това? Да не си изял закуската на Имир? Или той най-накрая разбра колко си дразнещ? - поинтересува се, но този път не беше подигравка, просто закачка. Не искаше да го садва още повече, и без това си изглеждаше достатъчно депресарски.

По някое време Рори забеляза.. Ама май бяха минали вече от тук. И улицата изглеждаше позната.. като че ли минаха и точно тази сграда преди няколко минути. Да не говорим, че драконите, които се движеха около колата, вече бяха станали два и се движеха в някакви кръгчета като пумпали. Защо, по дяволите?
- Мой човек, ти знаеш ли изобщо къде сме и накъде трябва да идем? Колко точно си нокаутиран? - попита, намаляйки скоростта за пореден път и се спря пред следващото кръстовище, след което се обърна към него - Накъде точно трябва да карам? - рижавата й вежда отново скочи нагоре, докато ноктите й тропаха по кожения волан.
Тя очакваше отговор.

Дали да си кажа или да не си казвам. Можех да си правя пас. Тя не питаше защото й пука, питаше просто от любопитство. Не, заради мен, по-скоро заради Имир. Какво ли да съм направил, че да ме отстрани.

Щях малко да забуча носа в предното стъкло, когато малката спря без никакво предупреждение. Та тук дори нямаше светофар. Бях я забил в някакви криви тесни улички, от които и аз не знаех много добре изхода. Предположих, че ако завием на ляво и все ще стигнем до някой по-голям булевард.

- Как на къде... Към вкъщи. - Отговорих й с цялата сериозност, на която бях способен.
- И къде у вас? - Беше много секси с тази повдигната вежда и с тези очила. Приличаше на секси учителка от някой порно филм. Оставаше само да ми духа и щеше да е точно като в порно филмите.
- В леглото ако може. Там ще си пия. - Не можех да отклоня вниманието си от лицето й. Все още си мислех за думите й. Не можех да повярвам, че само от тиковете и начина, по който изглеждам беше успяла да определи точно на какви наркотици съм. - Добре, я пробвай на ляво, че не знам къде сме...

Огледах се наоколо, но наистина не можех да се ориентирам. Всичко ми беше като в мъгла. Дали от наркотиците или от присъствието й, което също ми действаше като наркотик. Облегнах главата си на прозореца и се завъртях леко към нея, за да я гледам по удобно.

- Спомняш ли си когато припаднах от нищото, преди да ме дочупиш. След това ми се случи още един или два пъти в щаба. Братовчед ти го забеляза и предпочете да ме отстрани от полевите мисии. Следователно, нямам нищо за губене вече... Защо да не се отдам на твоята практика с притъпяването. - Отговорих все пак на въпроса, който беше задала по-рано. - Ти ме вдъхнови, Аврора.

Червенокоската му метна един мрачен поглед и изпсува изпод дъха си, докато завиваше на шибаното ляво. Започваше вече да му се нерви. Тя не беше толкова бавна, нали? Той определено беше много бавен. Внезапно й идеше да му забие главата в таблото, ей така много силно. Погледна го пак. Ама той живота достатъчно го е наказал, не му трябваше повече. И драконите кимаха дори на това й решение да бъде милосърдна, а после се върнаха към обясненията в любов. Ама вече един към друг. Тя се чувстваше леко изолирана. Колко тъжно..

- Рискуваш да си останеш на средата на улицата, момченце. Даже и алкохола няма да ти дам, задето ме разиграваш само. - заплаши го, докато се оглеждаше на едно кръстовище и отпраши отново напред. Нямаше голям булевард, нямаше позната улица.. Вече и тя не знаеше къде се намира. Чудно, сега той изгуби и двама им.
Червенокоската отби в дясно рязко и изръмжа изпод дъха си, след което извади телефона си. Така става, като не излизаш особено много от вас...
- Знаеш ли си поне адреса? - попита го, докато пръстите й тракаха по дисплея, за да намери джипиеса си. Ядоса се и на бавния интернет, както и на бавния телефон. Още утре щеше да го смени... Ама сега трябваше да си стигне до тях.
- Заеби, отиваме в нас. Ама ти ще носиш покупките, за наказание. - предупреди го и въведе собствения си адрес, изчака цели две минути, в което гледаше тъпо драконите, които се натискаха на предния й капак, за да се преизчисли тъпата карта и скоро отново запали и тръгна по стрелките на ебаната машинка.

- Не си ли направи някакви тестове? Поне, за да разбереш какво точно ги предизвиква тези припадъци? Тогава и двамата отнесохме доста бой, нормално е, ама после.. - изкоментира по-сериозно и същевременно спокойно. Едната й ръка почиваше на кормилото, другата движеше скоростния лост, защото.. автоматика е за аматьорите!! По някое време му хвърли един поглед и забеляза, че той пак се взира в нея.
- В колко измерения ме виждаш? - попита малко по-развеселена, решена, че това, което го караше да действа така бе кокаина и вероятно всичко му беше като холограми и се умножаваше по две и три.