Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

- Върви! Изведи я! - Най гадната част от това да си от Либра, беше, че доста често се случваше да се бием с опозицията. Биехме се с нашите. Всеки вярваше в каквото си иска. Опозицията в това, че хакерите нямат нужда от защита, ние в това че имат, а те май мразеха всички освен собственото си племе.
Три секунди. Точно толкова ми бяха необходими за да стигна до стаята в която се намираше. Беше се опитала да затвори добре. Доста неща беше струпала пред вратата, но със силата с която връхлетях нямаше начин да не поддаде. Хубавото на това че си бърз е това, че не ти трябва много време. Акцията приключи за тридесет секунди.
Пуснах я на пет пресечки от мястото на акцията и вдигнах очилата си върху главата оглеждайки я отгоре до долу. Не изглеждаше ранена. Усмихнах се широко и й намигнах все още без да поглеждам към лицето й. Трябваше да се върна и да натръшкам останалите. В интерес на истината и свръх скоростта не беше толкова често срещана дарба, макар че съм сигурен, че ще мога да избягам от всеки.
- Няма да мър... - Погледнах настрани, което беше достатъчно за изненадата ми. Тя ме удари... Не го очаквах. Ако го очаквах щях да го избегна.
Тя тръгна да бяга, което беше абсолютно безсмислено като се има на предвид, че я спрях на първата й крачка. Хванах я за раменете и я притиснах към стената, за да мога да я усмиря...
- Хей, хей... Успокой се! Хей. - Груба грешка попаднах право в очите и... Всичко придоби толкова ярки цветове. Винаги ставаше така, а началото и края на живота бяха най силни. Тук имаше и нещо друго. Премигвах тъпо срещу нея, гледайки я неразбиращо и не проумяващо. Трябваше да се съвзема.
- Либра ме пращат, няма да те нараня. - Добре че за мен часовете бяха секунди за други, защото в противен случай, щях да я гледам с часове докато я разгадая.
- Трябва да се върна за момчетата. Трябва да останеш тук, ще те пазим!

Сърцето ми се късаше на милиони парчета. Не можеше да прави така. Защо пък да не можеше? Тя беше права за себе си. Аз я оставих, заслужавах си да ме изрита, но не исках да си тръгвам. Беше тежко да осъзнаеш, че нямаш при кого да отидеш. Да знаех, че единственото щастие беше при този човек, който вече си наранил и не желае да те вижда. Нямаше да си тръгна. Щях да я спечеля отново. Някак си.

Последвах я до вратата и застанах до нея. Подадох й цветята. Тя отмести поглед от мен. Това ми стигаше да я отдръпна от отворената врата, да я затворя, а нея да притисна в близката стена. Получих удар. Хванах ръката й, преди да съм получил втори. Хванах и другата, за да няма изненади.

- Знам, че не е моя работа, но... Къде изчезна? Обиколих града, за да те търся. Помислих си най-лошото. Помислих, че са те хванали. Не можех да понеса мисълта, че може да не те видя отново. - Това звучеше прекалено нереално. Не можех да докосна сърцето й с думите си. Действия трябваха за това. Но какво да направя? Да я целуна? Да я изчукам като предния път? А след това какво? Да си тръгна отново за още седмица? - Трябва да стоя далеч от теб. Трябва да се отделя от теб и да не ти позволявам повече да ме виждаш... Ще те нараня.

Да сякаш сега не я бях наранил достатъчно. Беше ми бясна. Виждах леките червеникави отенъци, които се къдреха около нея. Червеното беше признак за ярост, за страст... Това определено не беше страст около не. В папката пишеше, че с повече тренировки ще мога да виждам аурите, на хората. Тренировките ми стигнаха до бледи отенъци, на това, което трябваше да виждам. Непълни, но с нейна помощ и още тренировки щяхме да се справим.

- Предпочетох да го направя, преди да е станало прекалено късно, но не можах. Не мога да стоя далеч от теб... Осъзнах, че живота ми е прекалено безсмислен, че да му отнема и последния останал смисъл. - Прехапах устната си опитвайки се да надникна по слънчевите й очила. - Ще се боря с бъдещето за нас. Готов съм да направя всичко, за успеха на щастието ти. Ще придам смисъл на живота ти, за да може ти да поддържаш моя.

Това беше цялата реч. Тя мълчеше, може би защото не бях дал време да говори. Сега също нямаше да го направя. Трябваше да й отслабя защитата. Това, че притисках тялото й към стената, ми се виждаше недостатъчно. Устните ни се срещнаха, рискувайки в яростта си да остана без някоя поради отхапване, в дълбока целувка. Притисках сухите си устни в нейните, толкова меки, носещи аромата на ванилия. Толкова много копнеех за тази целувка, през последните седмици, че не ми пукаше каква цена щях да платя за нея.

По дяволите.
Наистина ли се налагаше да използва илюзиите си, за да го отдръпне от себе си? Е, очевидно да, след като той не й даваше никакъв избор. Точно така, прикована към стената, тя нямаше шанс да помръдне, а искаше да избяга. Не искаше да е близо до него, нито да попада отново в капана му от скапана чаровност и да вярва отново на измъчения му тон и тъжните му очи. Отказваше да се забърка с него отново. Щом и той беше на това мнение, то тя нямаше търпение да се освободи от присъствието му и никога повече да не го види.

Устните му, обаче, имаха друг план. Те окупираха нейните властно и се задвижиха бавно и страстно, не приемайки откази. Рори отново се опита да се бунтува, ухапа долната му устна, но той само издаде тих стон на задоволство и продължи. Извратено копеле... Какво й причиняваше само. Когато ръцете й спряха да се бунтуват и се отпуснаха в хватката на неговите, той й позволи да зарови пръсти в косата му.

Това беше новия й план, да. Ще го подлъже, че всичко е наред и накрая ще избяга, защото нямаше как да се измъкне иначе от желязната му хватка. Точно така, отвърна на целувката му, езика й се плъзна по повърхността на неговия и се преплетоха в страстен танц, докато пръстите й се плъзнаха по лицето му, изучавайки наболата му брада и чертите на лицето му. "Само заблуда, само заблуда" мислеше си припряно, докато ръцете й се обвиваха около врата му. Мислите от онази нощ нахлуха отново в главата й. Толкова живи образи се появяваха пред очите й, докато въздишаше тихичко. Слабините й си мечтаеха за подобен парад на удоволствието, но след спомените за хубавата вечер се появи и спомена за горчивата сутрин.

Заби му юмрук. Този път не си играеше с шамари, защото той явно много лесно ги отнасяше и продължаваше със своя план. Избута го от себе си и разтърси ръката си. По дяволите, това болеше.

- На какви наркотици си този път, по дяволите? За какво бъдеще ми говориш изобщо? Кой е казал, че аз те искам в моето бъдеще? Всъщност, точно обратното е - не искам да те виждам повече. След като имаш смелостта да решаваш вместо мен кое е правилно и кое не, то поне бъди достатъчно мъж, че да стоиш зад решението си и да държиш на думата си. - каза му тя грубо, докато го заобикаляше и отиде до кухнята, за да си вземе няколко кубчета лед и да ги сложи върху ръката си. Замери го с един замразен грах, защото на него също щеше да му трябва нещо студено. Затвори фризера и стисна ръката, заедно с леда, след което се облегна на плота и опря глава на ръката си. По дяволите..

Пръстите й трепереха нервно, така искаше цигара в този момент. Почти можеше да почувства цигарения дим, нахлуващ в дробовете й. По дяволите, тези зависимости. По дяволите и той, по дяволите и целия свят, и шибаните хормони, които не спираха да менят настроенията й, както и вагината й, която пулсираше от желание да бъде обладана отново от мъжа, който стоеше пред нея. Предатели.. всички бяха предатели, дори собственото й тяло.

Гневът й бе намалял рязко от болката в ръката й, но решението й не се беше променило. Никое от решенията й, впрочем. Остана си с очилата.
- Не мисля, че те интересува къде съм била. Нямаше да се върна, ако бе по мое желание. Нещо повече, преструвай се, че тази вечер не се е случвала и просто си тръгни и си мисли, че ме няма. Аз едва ли ще остана твърде дълго тук. - каза му, поглеждайки към цветята, които той бе хвърлил на пода, за да може да хване нея. - Не знам за каква ме мислиш, но живота ми си има перфектен смисъл и без теб. Не мога да ти вярвам, нито имам желание отново да слушам лъжите ти. А уж илюзионистите са изкусните лъжци.. не са виждали теб. Просто си тръгвай, върви на майната си.

Нямаше какво друго да му каже. Трябваше да го изгони, преди да се е предала отново заради слабата си воля. Не трябваше да го допуска. Той бе забранена зона за сърцето й и тя трябваше да живее с това. Дори и ...

Отново беше моя. Беше в ръцете ми. Усещах вкуса на ванилия, който езика й ми носеше. Щеше ми се всичко да продължи. Да не отдръпва пръстите си от косата ми. Да не откъсва устните си от моите, да продължава да ме целува до края на вечността, но не се случи така. Тя ме удари и се измъкна от ръцете ми. Студа й ме блъсна в гърдите, опитвайки се да замрази сърцето ми с думите си, но жалкия орган просто не спираше да бие все по-бързо борейки се срещу смъртта си.

Оставих граха, който ми подхвърли на плота и започнах да се приближавам до нея, бавно. Може би това не беше правилния подход. Трябваше да бъда бърз, защото щеше да ми се изплъзне между пръстите, както преди малко. Думите й се забиваха като ками в цялото ми тяло, карайки ме да се чувствам виновен. Аз бях виновен. Бях виновен страхливец, който проигра щастието и на двама ни заради някакво алтернативно бъдеще, което дори не беше сигурно, че ще се случи.

- Позволи ми да... - Тя ме прекъсна. Нов порой от думи ме заливаше. Спрях тялото си. Погледнах виновно към пода. Какво можех да кажа? Защо да продължавам да говоря? Бях жалък и си го заслужавах. Заслужавах всяка капка нещастие в живота си, защото съм го пропилял в бягане. Дори когато можеше да се случи нещо хубаво. Аз просто си плюх на петите.

Стояхме от двете страни на кухненския плот и се взирахме един в друг. Не бях сигурен къде гледат очите й, защото бяха скрити от очилата, но моите не се отделяха от там където трябваше да са нейните. Последен опит. Щях да си тръгна ако толкова много настояваше, след това. Заобиколих плотовете преди да се усети и я завъртях към себе си. Дупето й беше наместено върху черната плоскост, а бедрата й бяха от двете страни на моите. Щях да прежаля няколко удара, било то шамари или юмручни.

- Тогава ще си тръгна, но ще те взема със себе си. - Устните ни отново бяха на няколко сантиметра разстояние. Съвсем малко ги делеше от следващата целувка, която нямаше да си позволя да си открадна. - Страхливец съм. Бягам от проблемите си без да се опитам да ги реша, но не искам да бягам от теб повече. Няма да избягам. Знам, че ще бъдем щастливи. Видях го. Видях всичко, усетих любовта, която течеше във вените ми и искам да я изпитам. Имам нужда да те обичам. Ти може да си всичко без мен, но без теб аз съм нищо. Сега съм упорит и трудно ще ме изриташ от живота си, защото аз отказвам да бягам повече. - Ръцете ми минаха по гърба й и притиснаха тялото й към моето отново, за да ми е по лесно да крада дъха й. От такова разстояние можех да различа формата на очите й дори зад очилата, но още оставаха скрити за мен.

- Кокаин... - Прошепнах съвсем тихо и сведох главата си, за да мога да допра, челото си до нейното. Носовете ни се докоснаха отново. Беше ми трудно да дишам когато беше толкова близо до мен. Боже, колко много ми липсваше... Аромата на кожата й, близостта й, въздуха който напускаше дробовете й, за да мога да го вдишам аз... - Търсех те. Трябваше ми нещо, което да ме държи на линия.

Побъркваше я.
Докарваше я до дива ярост и лудост, и не спираше, мамка му. Глух ли беше? Бавно развиващ се? Колко точно бе прекалил с веществата и колко ли клетки бяха убили в мозъка му, че да не може да разбере думите й. Или просто беше упорито магаре, което не желаеше да слуша. Отново пренебрегваше нейните желания, уповавайки се на своите собствени. Малоумник...

- По дяволите, Мариус. - изръмжа тя от безсилие и хвана ръцете му, които се увиваха все повече около нея, опита се да се откопчи от него, обръщайки глава настрани, за да избяга от устните му - Никъде няма да ходя с теб, разбери го.

Стояха в злокобна тишина няколко минути, озвучавана единствено от тихите звуци на анимацията, която звучеше по телевизора в хола й, дишайки тежко, борейки се с поривите си, поне тя.
- Не си влюбен в мен, а в представата за мен, която си видял в шибаните си видения. Това не съм аз. И не искам да бъда. Не те искам до себе си, каквото и да ми казваш. - обяви накрая, слагайки ръце на гърдите му, за да го отблъсне поне малко назад, за да има възможност да мисли рационално, защото дъха му, който се разливаше по кожата й, я разсейваше твърде много.

- Имаше своя шанс и го прецака. Изостави ме два пъти. Това са два страйка. Просто се разкарай, забрави ме. Тук няма място за теб повече. Продължавай да бягаш и намери друга, която да чукаш и да се връзва на фантазиите ти.- очите й срещнаха неговите, а тя благодари на всички светии за прекрасното изобретение, наречено слънчеви очила - Аз. Не. Те. Искам. И напълно сигурно е, че не те обичам.

Може би беше груба с него. Може би беше прекалено груба с него дори, но само тя знаеше какво преживя на сутринта, след като я изостави най-безцеремонно в собственото й легло, при това след такава вечер. А после и в Ибиса, когато й сервираха шокиращата новина. Все пак беше само една нощ, нали? С катастрофални последствия. Той си го заслужаваше.

Можеше и да е права. Можеше да не ме иска сега, но щеше да ме поиска. Надявах се да го направи, защото в момента наистина умирах. Бях си заслужил думите й, но това не означаваше, че не ме боли когато ми го казваше в очите... Очите. Това беше. Отдръпнах ръцете си от нея, но не и от плота. Облегнах ги от двете й страни и се взрях в слънчевите очила.

- Нима? Щом си толкова отворена и твърдиш неща, които и двамата знаем, че не са истина... Защо не свалиш очилата си? - Повдигнах въпросително веждата си. Не знаех какво толкова се опитва да скрие. Аз не четях мисли през очите й. Виждах бъдещето, а то се променяше. Дали сега смъртта ми щеше да е променена? Дали изобщо щяхме да бъдем заедно? Колко окончателно беше решението й?

- И от къде можеш да си сигурна в какво съм влюбен, като не знаеш какво съм видял? Аз нищо не съм ти казал. Нямам и намерение да ти го казвам, ако трябва да съм честен. Не е хубаво да си знаеш бъдещето. - Въпроса беше дали ще ми го покаже. Дали отново ще видя онези пет червенокоси главички, които ще се скупчат върху мен? Дали ще е някой друг момент от живота ни заедно? Оставаше си пълна изненада. Изненада която нямах търпение да разкрия.

Стиснах плота, за да спра треперенето на абстиненцията и това на нетърпението. Очакването беше убийствено. При всички случай щях да умра, но щях да съм щастлив ако го направя за тях. Имах поне десет години. Във видението най-голямото хлапе изгледаше около седем. Имаше много време до деца. Първо трябваше да се съберем... Първо... Първо трябваше да ми прости и да ме приеме отново в живота си.

- Какво толкова отачано се опитваш да скриеш от мен Аврора? Сърцето ти, което успях да открадна?

Очите й се разшириха до радиуса на чиния за основно ястие. Искаше й се да го хване за врата и да го стиска докато не спре да шава, но знаеше, че той лесно може да избегне атаката й и на практика тя бе напълно безсмислена. Глупак. Идиот. Смотан, долен, мръсен, ужасен, отвратителен... Имаше ли смисъл и от това изобщо?

- ПУСНИ МЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ. - извика в лицето му и сложи ръце от двете страни на раменете му - Спри да си вреш носа в живота ми. Не е твой и не те искам в него. ТИ СИ НЕНОРМАЛЕН. Разкарай се! - продължи, разтърсвайки цялото му тяло в яда си, но той стоеше там като изтокан, сякаш копелето се беше сраснало със земята и беше пуснал корени там. Мамка му, мамка му, мамка му...

Удари го по гърдите, заби му още един шамар, но нямаше смисъл. Проклетия му инат... Нямаше никакъв шанс да си свали очилата. Щеше да накара ада да замръзне, но нямаше да му покаже това, което самата тя видя с очите си. Знаеше много добре, че той вижда миналото, не само бъдещето. Нали така бе разбрал за бившия й, в крайна сметка. Ако не престанеше с глупостите и той щеше да свърши по подобен начин.

Отпусна тялото си на плота, наведе глава и затвори очи. "Мисли, Аврора, мисли.." Трябваше да го накара да се разкара от нея и да го изрита от къщата си по най-бързия начин, преди да е станало отчайващо катастрофално. Внезапно й просветна. Преди малко се получи, защо не и сега?

- Ела тук. - каза му ядосано, придърпвайки го с бедрата си, които уви около кръста му. Пръстите й сграбчиха блузата му и го повлече към себе си, разбивайки устните си в неговите. Трябваше да се постарае той да забрави за желанията си тя да премахне очилата си, затова и се постара повече от първия път. Яростна, страстна и изпиваща бе целувката им, както и повечето неща около тях. Не кротуваше. Езика й се плъзна по повърхността на устните му и се вмъкна в устата му, докато тя тайно се наслаждаваше на металната обеца, която й носеше такива приятни спомени. Ръцете й се разшаваха по тялото му, минаха по врата му, едната се спусна по гърба му, а другата се заплете в косата му, притискайки го към слабото си тяло с всички сили.

'И накъде отива всичко това, Аврора? Защото на мен ми изглежда като секс на плота..' питаше съзнанието й, а тя просто му свиваше рамене в отговор, надявайки се да мине метър и да не се налага да провежда другия сериозен разговор с него, нищо че го засягаше пряко.

Не отстъпих дори крачка назад. Не поддадох на нито един удар или опит за отблъскване. Нямаше да се отърве толкова лесно от мен. Тъжно беше, че не можех да упорствам за повече от това което ми беше дала. Нахълтах в къщата й. Не го правих и за трети път. А си мислех, че ми трябват три страйка, за да съм аут, но тя явно не играеше по правилата.

Не знаех какво да правя. Бях отчаян. Не можех просто да си тръгна тогава щях да направя това, което тя искаше и щях да я загубя завинаги, а нямаше да го понеса. Вече не. Знаех какво изпускам. Колко да съм глупав, че да направя същата грешка за трети път.

Не очаквах устните й, не очаквах да ме придърпа към себе си и да ме притисне към крехкото си тяло. Не можех да го повярвам. Трябваха ми няколко секунди, за да се осъзная, а тя вече беше задълбочила целувката ни. Крадеше от въздуха, който вече беше спрял да ми стига, а сърцето ми се раздели на три. Едната част отиде в гърлото, втората в ушите, а третата стремглаво се спусна надолу, сякаш с асансьор. Хиляди пеперудни запърхаха в стомаха ми. Представях си ги от онези малките синичките, като очите й... Прекрасните. Буквално се разтичах в ръцете й. По голямата част от тялото ми се разтичаше, някой други се втвърдяваха. Ето, че се задъхах. Парадокса при целувките ми с нея. Тичах няколко стотин километра без да се задъхам толкова колкото когато я целувам. Очите ми се отвориха и премрежения ми поглед срещна отново очите й през очилата.

- Боже, колко те искам... - Прошепнах за кратко и ръцете ми започнаха да обхождат тялото й насочвайки се към дупето. Устните ми се спуснаха към врата й, дланите ми стиснаха меките й задни части притискайки я силно към предната част на тялото ми където вече почти изцяло се беше втвърдил члена ми под панталоните. - Толкова много ми липсваше...

Шепнех нежно между целувките, които сновяха по кожата й и макар тя да не искаше напразни обещания бях готов за признания, които звучаха повече от всяко обещание, от всяка мъжка дума.

- Обичам те...

'Това излиза извън контрол!' шепнеше съзнанието й.
'Не бе, спокойно, всичко е наред. Контролирам нещата.' отговаряше му наум.
Устните му слизаха по врата й буйно и настървено, а ръцете му я стискаха така, сякаш живота му зависеше от това. При близкия контакт с тялото му, между краката й вече започваха да извират реки. След предната им подобна среща цяла седмица имаше мускулна треска и едва се мърдаше.
'И до къде ни доведе това? ' заяви иронично ума й, което я накара да отвори очи и да потърси някакъв изход. Но какъв? Навсякъде беше той. Целуваше я, прегръщаше я, говореше й толкова нежно, а очите му буквално прогаряха дупки през нея.
Точно като предния път...

- Мариус.. - това трябваше да го разсее, да му каже да млъкне с тези проклети обяснения в любов. Трябваше да му избие проклетата любов от главата, ама си прозвуча точно като стон, който предвещаваше много секс. - Млъкни..- Трябваше да се махне от него. Ама наистина ли трябваше? Докато обидената й гордост и накърненото достойнство протестираха с пълни сили, пожарите на страстта отново се плъзнаха по тялото й, заплашвайки да изгорят и двама им. Този поглед... Гледаше я така, сякаш вече я бе съблякъл и я чукаше като за последно, показвайки й колко негова можеше да я направи без усилие. Заради тази нейна слаба воля. Не можеше ли да го задържи примерно.. за час? Дори нямаше да спи тук. После пак щеше да го изгони и да не иска да го вижда, пак щеше да го мрази, но сега... сега той се явяваше в перфектния момент като идеално лекарство за бушуващите й хормони, които имаха нужда някой да ги укроти. А спомените за члена му, изпълващ я докрай, водейки я стремглаво към оргазма й, караха бельото й да се подмокря по-бързо и от неговата супер-скорост. Загубена беше. Устните й се разбиха в неговите, докато тялото й се притисна отново в неговото и, почти примряла от удоволствие, тя усети реакциите му много добре.

-Кхъм.

Прокашлянето от страна на майка й, подейства на Аврора като студен душ. Съвсем забрави за съществуването й, както и че тя живееше с нея сега. Кога изобщо беше влязла? Паниката я обгърна и в критичен момент, червенокоската избута Фрика от себе си по най-грубия начин и му залепи още един шамар. Скочи от плота пъргаво и го заобиколи, за да постави повече място между нейното тръпнещо тяло и неговото, което само чакаше да я докосне отново, за да запламтят заедно.

- Мамо.. Прибрала си се? - Верно ли, Шерлок? - Ъъм.. от кога си тук? - попита девойката, скръствайки ръцете си пред гърдите, защото просто не знаеше какво да прави с тях. Синия поглед на майка й бе убийствено непроницателен.

- Достатъчно дълго. - отвърна й, оставяйки покупките на земята и скръсти ръце, впивайки убийствения си поглед в Мариус - Какво прави той тук? Ти какво правиш тук? Кой те пусна? - попита го студено, местейки погледа си към дъщеря си. 'Небеса, помощ' . Но преди той да каже нещо тя го прекъсна - Няма значение, определено не ме интересува. Махай се. Изобщо не й помагаш с процеса. Хайде, тръгвай си. И само ако си й дал нещо, каквото и да е, ще те убия. - каза му, клатейки глава и посочи вратата.

Не! Чакай... Какво се случи. Хладината която се просмука в тялото ми когато ме отблъсна беше много по-голяма от болката, която изпитах след шамара който ми завъртя главата. Погледнах към мястото, към което гледаше и Аврора. Майка й беше влязла и ни беше видяла. Едно време тази цена ме уважаваше. Усмихваше ми се. Преди. Преди да ме хванат да се друсам в щаба, преди да ме приютят в опозицията, преди да заведа дъщеря й в щаба на крачка от смъртта. Струваше ми се толкова отдавна. Моментите, в които тази жена ме гледаше с респект. Бях си заслужил презрението. Дали нямаше да ми опърли задника... Или направо да ме подпали.

Погледнах към Аврора, която нервничеше в другия край на кухнята. Бях казал, че няма да си тръгна, а сега ми се нравеше да го направя. Не можех да се бия с майка й. Някак си не си го представях. Загложди ме и друго. Какъв процес? Секс ли не й даваха да прави? Целомъдрена ли щяха да я правят? Какво да и дам. Вгледах се по обстойно в червенокосата принцеса и забелязах трепетите на тялото й. Нервниченето й. Затова ли ми беше толкова трудно? Абстиненцията яко я тресеше. Това беше ужасно. Вероятно можеше да ме убие без да и мигне окото. Ако го знаех по-рано сигурно нямаше да бъда толкова смел.

- Клаудия, сам си влязох. През един прозорец, който беше забравила отворен. - Не исках да навличам неприятности на Рори, но май така се получи. От къде да знам, че майка й ще дойде. Предполагах трябваше да ме е много срам. Но по скоро ме беше яд... Можех да съм с нея. Беше в ръцете ми. Толкова близо, а аз толкова твърд и готов за нея... - Аз... Ще си тръгвам...

Погледнах към Аврора. Две стотни по късно бях до нея и устните ми се впиха в нейните за още няколко стотни. Секунда по късно бях долу под прозорците й, гледайки към тях с надежда. Дали щеше да отвори този на спалнята си преди да си легне? Просто щях да се промъкна и да я гледам как спи без да сънува или да я придърпам в обятията си и да спим двамата.

- Обичам те! - Прошепнах в посока на прозореца и се затичах, за да се кача на върха на отсрещната сграда, за да седна на покрива и да наблюдавам от там.

Момент след като цялата случка се разигра, Мариус най-накрая се разкара. Аврора му се ядоса още повече за това. Може ли тя да го бие и да се опитва да го изгони цял час и накрая майка й само с един поглед да го изплаши? Предимството на физическите сили... Смотаняк. И на всичкото отгоре я остави сама с майка й, която мяташе светкавици през сините си очи в посока на дъщеря си.

- Какво си мислиш, че правиш, Аврора?
- Той се появи от нищото. Опитвах се да го изгоня почти цял час.
- Видях. Много ефикасни опити правеше. - промърмори майка й след кратка мълчалива пауза и стовари покупките върху плота, след което извади препарат и започна да пръска мястото, където Рори стоеше до преди малко. - Трябва да дезинфекцирам кухнята заради твоите опити.
- Мамо... - въздъхна момичето - моля те, не започвай..
- Не е правилно, Рори. Знаеш какво ти причини, както и последствията. Ти се опитваш да влезеш в правия път. Видя ли го той на какво прилича? Мислех, че си си научила урока вече.
- Не се притеснявай, не няма да повторя грешките си отново. Аз също не го искам до себе си. Беше просто момент на слабост.

Ръцете на младата хакерка трепереха, въпреки опитите й да се успокои, демоните й й се смееха от ъглите на стаите и бавно приближаваха, оживявайки пред очите й, както и тези на майка й. Пръстите й се заровиха в косата й и тя се облегна на плота до себе си, опитвайки се да възпре сълзите си. Борбата, която се водеше в нея бе безмилостно жестока. Нямаше да се справи. Нямаше да издържи. Внезапно скочи и се изстреля към стаята си, без да се обръща след виковете на майка й.

Затвори вратата, пусна си силна музика и се сви на леглото. Напрежението беше нетърпимо, почти болезнено. Имаше нужда от хапчетата си, от цигари, поне от чаша водка. Как си въобразяваше, че ще откаже всичко наведнъж? По дяволите, този живот... Скимтейки тихо, момичето се сви на леглото си и зарови лице в голямата възглавница, притискайки я към себе си. Трябваше да мисли за нещо, за да не преобърне къщата и да намери някоя скрита цигара от погледа й, въпреки че майка й като че ли бе изгорила всичко.

Фрика.
Зелените му очи. Настоятелните му устни, ръцете му, които я обгръщаха. Да, това бе приятно разсейване, въпреки че от тези мисли започваше да я боли сърцето. По-добре сърцето, отколкото да се върне към всичките гадости, с които се тровеше. Все пак, вече не го правеше само за себе си. Дори изобщо не го правеше за себе си.. Ръката й се плъзна по стомаха й, който все още бе перфектно плосък, но нямаше да остане така за дълго. Това малко изчадийце, което все още нямаше дори пулс, беше причината за всичко.
- Ще се справим, нали? - прошепна тихо в тъмнината, но думите й се загубиха в силната рок музика, която кънтеше около нея.

Няколко часа по-късно майка й се появи на вратата, чукайки тихо. Червенокоската тъкмо се беше унесла, когато дочу чукането й и се поизправи в леглото, канейки я в стаята си.
- Ей... направих ти голяма мелба с всичко сладко, което намерих в магазина за помирение. - каза Клаудия с лека усмивка и й показа една купа, в която освен сладолед имаше малки сникърсчета, баунти, кокосови стърготини, шоколадови и цветни пръчици, бонбони M&M и какво ли още не. Усмивката й си проби път измежду пресъхналите й сълзи.

- Съжалявам, че избухнах. Знам, че ти е трудно и искам да знаеш, че много те обичам и те подкрепям, каквото и да решиш. Винаги си била прекалено умна за възрастта си и вярвам на преценката ти, въпреки че си успяла да се предадеш на тези гадости. Знам, че ние с баща ти не го направихме лесно за теб, но наистина те обичаме и сме до теб. - каза русокосата жена с меко изражение и седна на леглото до нея, подавайки й прекрасния десерт, който наистина щеше да успокои нервите на момичето. Рори се усмихна вяло в нейна посока, преди да придърпа купата в скута си и да кимне леко.

- Благодаря, мамо.
- Добре ли си? Искаш ли да направя още нещо за теб? Знаеш, че трябва да говориш за това... Психиатъра каза, че това е единствения начин.
- Може ли да спиш тази вечер тук? Не си вярвам много в момента.
- Разбира се. Нещо друго?
- Каза ли на Ал..ъм... на татко? Имам предвид за...
- Не. Казах му, че искаш да се изчистиш от медикаментите и той на драго сърце прие новината. Мисля, че това е нещо, което сама трябва да му кажеш. Естествено, аз ще съм до теб. Ще го приеме. Няма къде да избяга. Няма правото.

Да, стига да не я убие преди това. Много беше възможно.

Аврора се събуди и рязко се изправи в седнало положение. Естествено, това предизвика световъртеж, заради което и след кратко олюляване, тя отново се върна в легнало положение. Сините й ириси се спуснаха по стаята й. Беше сама. Майка й престоя две вечери при нея, но после отново се отдели на дивана. Вметна й, че ще е много по-добре да се преместят у тях, но Рори не искаше да убие баща си, само защото абстиненцията я гонеше, а тя се е скарала пак с него за нещо.

Въздуха беше задушен и гъст, червенокоската едва дишаше. Часовника до леглото й показваше два посреднощ. Нямаше кошмари, нямаше сънища. Никога нямаше, но това не й пречеше да има проблеми със съня и да се буди постоянно. Бледосинята й сатенена нощничка полепваше по потното й тяло, чаршафите се бяха усукали около краката й по най-сложния начин.. Красавицата се изправи със зачервени страни и отиде до банята, за да се наплиска с вода. Това не се издържаше. Дори с работещ климати, хормоните й я подлудяваха. Излезе от банята, вдигайки косата си на рошаво кокче и отвори и двата прозореца. Спря климатика и се провеси през единия прозорец, наслаждавайки се на лекия нощен повей. Поне за малко... Притвори очи от удоволствие. Така беше много по-добре. След известно въртене, Аврора си пусна тихо музика и отново се върна в леглото, без да затваря прозорците, ако искаше да оживее до сутринта. Хладината бе накарала кожата й да настръхне и сега с удоволствие се уви в чаршафа си, поне до кръста и направи опит да заспи отново.

Стоях спокойно на покрива на отсрещната града и се тъпчех с чипс. Много, много чипс и уиски. То повече си ходеше с бадеми, но то лесно свършваха. Опитвах се да владея треперенето на крайниците си, но като че ли вече бях привикнал с недостига. Наистина се опитвах да намаля дозите, но на края на деня отново бях надрусан както си трябва. Всъщност за мен края на деня беше много относително понятие и в повечето случай се случваше тогава, когато от недоспиване линията ме хване повече от обикновено. Понякога ми се случваше да не спя по три дни. Като сега. Не бях спал от нощта, в която я видях за последно. Когато тя ме видя за последно. Аз я наблюдавах много по често. Разбира се се случваше да не вися на този покрив. Чаках. Чаках Клаудия да излезе, да отворят някой прозорец, през който да се вмъкна и да се приближа до нея отново. Да я докосна... Следваща целувка...

Прехапах устната си за момент загледан в тъмния прозорец. Забравих да си ям чипса. Отместих погледа си от прозореца й за момент и погледнах надолу. Ако паднех от тук беше много вероятно да се убия. Може би не трябваше да стоя толкова близо до ръба, защото дори да не усещах треперещото си тяло беше напълно възможно то да полети надолу. Върнах погледа си към прозореца й и продължих с чипса. Почивка за няколко глътки уиски. Добре, че в този сезон не валеше често, че с постоянното клепане тук трябваше да си вдигна нещо като покрив.

Имаше раздвижване. Едва не си изпуснах уискито в бързината да го отделя от устните си и за малко да се изхлузя от парапета върху който седях, за да мога да видя какво точно се случваше. Някой ходеше в стаята й, но не си направи труда да светне лампата. Когато отвори прозореца и видях червената й коса, която се разпиля от лекия вятър, не можах да сдържа усмивката си. Може и да беше права. Бях влюбен в идеята за нея. Бях влюбен в мечтата си да се будя до нея, да я целувам за добро утро и лека нощ. Да я прегръщам и топля през студените нощи, а и през топлите също. Бях влюбен в начина, по който изкривяваше устните си в усмивка и строгия поглед зад очилата й. Бях влюбен в хапливите й коментари и саркастичните забележки по мой адрес. В начина, по който изговаря думите 'грозник' и 'идиот'. Затова и мислех, че съм влюбен в нея.

Размърдах се на място и разгънах коленете си. По краката ми запълзяха от онези гадни иглички от изтръпването. Дори не знаех колко време съм седял в тази поза. Аврора се скри от погледа ми, а аз не отделих погледа си от прозореца й. Дали това беше покана? "Да, защото тя знае, че стоя тук като пълен идиот поне десет чаша в денонощието." Можех просто да надникна. Да ида и да проверя как е. Дали е заспала, дали е завита...

Изчаках още малко. Изпих още няколко глътки от уискито за кураж и си поех дълбоко въздух. Какво да се случи? Най-много да ми се развика ако не е заспала и да ме изхвърли отново. Щях да понеса поредното падение и да си тръна... И да си потърся апартамент в тази сграда най-накрая... Писна ми да вися на покрива. Скочих през парапета и след няколко стотни вече се бях изкачил до прозореца й. Седнах на перваза и внимателно се прехвърлих в стаята й. Пристъпвах внимателно отивайки до леглото... Това легло... Аз само като го гледах и спомените за онази нощ направо ми подкосяваха краката. Не знаех как тя може да спи тук без да й подейства по някакъв начин.

Надвесих се над нея, за да проверя дали спи. Не мърдаше и дишаше равномерно клепачите й бяха спуснати. Беше спокойна. Прехапах долната си устна и заобиколих леглото й. Направих го бавно, защото макар и да можех да развия бърза скорост в такова малко пространство не смеех.. Беше възможно да бурна нещо и да я събудя. Приседнах от другия край на леглото и останах загледан в нея. Минута, две, десет... Вече дори не знаех колко. Задника ми се беше изръбил от седене, затова си позволих да сваля обувките си и да се излегна до нея завъртайки се внимателно на една страна, за да мога да я гледам. Протегнах се и отместих няколко кичура избягали от кокчето й и ги прибрах зад ухото й, за да не пречат на красивата гледка която тя представляваше. С чорлава коса пак беше прекрасна. Толкова красива.

Спокойствието, което бавно се разливаше по тялото ми не беше здравословно. Трябваше да се махна скоро, преди да съм се отпуснал прекалено. Може би трябваше да се прибера, но как да се откъсна от нея, когато тя беше толкова сладка? Продължавах да я гледа. Докато накрая не се предадох на умората и музиката, която идваше от въздуха който изпълваше и напускаше белите й дробове. Май заспах, защото сънувах онези деца отново и тя беше толкова щастлива.

С липсата на всякакви наркотични и упойващи вещества, дарбите на червенокоската я обсебваха все повече. Бяха по-силни от всякога, заливаха я на вълни и я оставяха да се дави в море от илюзии и сънища. Беше кошмарно. И толкова труд полагаше, за да не се рови в на майка си сънищата. Един път го направи и се отврати. Може ли след повече от двадесет години брак, тя все още да сънува съпруга си? Имаше ли изобщо такава любов. Не показваха нищо подобно, възможно ли бе това, което оставаше недоизказано между тях да е просто много силна връзка? Рори не можеше да си представи такъв тип връзка. Толкова дълбока...

Затова и се възползваше от сънищата на съседите. Горките те. Колкото повече я тресеше нея абстиненцията, толкова по-ужасни ставаха техните. Вероятно скоро целия блок щеше да се изнесе, за да може да се наспи на спокойствие. Попадаше на най-различни. Прелюбодейски, фантастични, такива с извънземни, с някакви демонични същества, някакви филми или неизпълнени мечти. Аврора беше в час с всички клюки в сградата вече, без дори да говори със съседите си. Но се опитваше. Говореше с възможно най-много хора, а да не говорим за милионите неща, които майка й я караше да прави.

Спортуваха активно, ходеха на какви ли не кръжоци и курсове. Учеха холандски и руски (кой да знае, че майка й всъщност го знае, но искаше да си опресни граматиката), после на танци, на аеробика, дори на стрелба с лък. Избягваха тежките спортове, както и такива като конна езда, защото не бяха много полезни за рисковото й състояние, но всяко нещо, което отвличаше мислите на червенокоската от наркотиците бе добре дошло. И изведнъж видя себе си в един конкретен сън. И не само себе си. Видя и кучия син, който я преследваше, както и цял отбор лапета, които скачаха около тях.

Аврора се изправи рязко в леглото и се огледа задъхана. Миг по-късно разбра и откъде идваха проклетите сънища. Издаде един кратък вик на уплаха, но побърза да закрие с ръка устата си, дишайки тежко. Едва не падна от леглото от уплаха. Мъжа до нея се разбуди леко и се намести по-близо до нея, което я накара да пропълзи до края му, ослушвайки се за знаци, че майка й се е събудила. И те не закъсняха.

- Скъпа, всичко наред ли е? - чу се сънен глас от съседната стая.
- Да.. ъ.. видях паяк. Заспивай. Няма седем още. - отвърна тя на висок тон, слагайки ръка върху устните на Мариус, за да не реши, че трябва да каже нещо и той. Очите й се затвориха и тя се постара да прати майка си в страната на сънищата, след което пипнешком се опита да намери слънчевите очила, които бе оставила на нощното шкафче. Трябваше да си ги закачи на врата и да ходи само с тях. Когато се убеди, че всичко е безопасно се върна по-близо до него, за да не се налага да вика. Напротив, трябваше да шепти.

- Какво, в името на всички дяволи, правиш тук, смотаняко? Бавен ли си или малоумен, че не разбра, че не те искам около мен? Ще те накарам да си отхапеш пениса вече, заклевам се. - изсъска му гневно, изправяйки се в седнало положение и придърпа завивката към себе си, за да се покрие, тъй като нощничката й разкриваше много повече, отколкото скриваше. - И може ли да ми лягаш с мръсните дрехи в леглото? Отвратителен си. - продължи да го критикува и стовари една голяма, тежка възглавница отгоре му, удряйки го няколко пъти.

Вика ме изкара от съня ми. Подскочих инстинктивно, дори едва да държах очите си отворени. Спеше ми се като на куче. Не ми се беше случвало скоро. Затворих очи отново и се оставих да ме ударя с възглавницата, как да говоря и да се оправдавам, като каквото и да кажех звучеше само в главата ми. Съня ме теглеше отново. Можеше ли да се умре от предозиране с кокаин и липса на сън? Май можеше...

- Не са мръсни. - Браво, успях да съградя едно изречение сега ми трябваха още сили за да измайсторя второ, което да има смисъл с първото. - Облякох ги преди няколко часа, след като се изкъпах.

Брей това беше дълго, направо не можех да повярвам на себе си. Усещах, че спя отново, а наистина се опитвах да не го правя. Отворих едното си око и го отправих в нейна посока. Дори не можех да я фокусирам. Пак ли беше с очила или ми се привиждаше. Въздъхнах тихо и с досада.

- Махни ги тия неща за бога... Тъмно е. - Отново премижах и се опитах да не заспя от въздуха. Довлачих се по близо до нея и се опитах да я придърпам към себе си, но нямах сила за това, ако не дойдеше нямаше да мога да се справя. А тя се опъваше като магаре на мост. - Физически невъзможно е да си я отхапя, защото не мога да се свия толкова. Колкото и да ми е голям.

Добре. Отказвах се. Не можех да остана буден. Трябваше пак да ме раздруса, ако иска да ме върне в съзнание. Сънищата ми от преди малко отново нахлуха в главата ми. Пред погледа ми се зароди красивата гледка на перфектната й бяла усмивка. Срамежливия поглед, които ми отправи когато вдигна главата си и очите ни пресрещнаха тези на другия по пътя. Секунда, две... Интериора се смени и двамата бяхме върху огромна спалня. Гледката навън беше като изкарана от някоя брошура за популярен остров, но нито един от нас не обръщаше внимание на заобикалящата ни среда. Мекия допир на кожата й до моята. Защо секс? Не разбирах защо сънувам как я целувам, как я събличам, как съм в нея. И пак, и пак... Отново...

Отворих очи и издадох звук на недоволство. Заради какво? За това, че се събудих или заради това, че беше просто сън. Разфокусирания ми поглед я срещна отново. Казах нещо... Не, не го казах, мислех си го. Все ми беше тази. Очите ми се затвориха за пореден път и този път сънищата отново не закъсняха, но тя беше героиня във всеки един от тях.

Не може ли? Не може значи? Щеше да си скърши гръбнака и пак щеше да си го отхапе, в това беше сигурна Аврора. Това, което я вбесяваше най-много, обаче, бе липсата на каквато и да е емоция от негова страна. Сякаш тя просто си седеше там за красота и изобщо не му говореше, изобщо не му казваше да се разкара. За кой се мислеше той, това да не му беше хотел? Това беше, край. Няма повече добра Аврора. След като той не разбираше от меките й намеци (ТРЪГВАЙ СИ ВЕЧЕ, КОПЕЛЕ!!!), то тя щеше да опита различен метод.

Тръшна се ядно на възглавницата си, възможно най-далеч от неговото тяло и затвори очи, но не за да спи, а за да ловува. Влезе в съня му, който постоянно се сменяше и тя все беше някъде там. Спря водовъртежа от сънища на едно място, оставяйки ги на едно легло, тя беше облечена в нещо подобно на това, което носеше сега, само че в червено, което рязко контрастираше на бледата й луничава кожа, а правата й коса се спускаше по раменете й. Натискаше се с него, но, за щастие, все още не бяха стигнали прекалено далеч.

Преди той да се усети, тя се изправи в седнало положение върху него и започна да го налага. Накрая ръцете й се обвиха около врата му и тя започна да блъска главата му в матрака, докато го душеше.
- Какво, по дяволите, не е наред с теб?? - питаше яростно - Престани, кучи син такъв. Какво правиш в леглото ми? Имаш си свое. Не може ли да разбереш най-накрая, че искам да ме оставиш на мира да си живея живота? Долна - удар - мръсна - още един удар в матрака - гад!!!!

След като той не можеше да се събуди достатъчно, за да говори с нея, то тя щурмуваше сънищата му, където си беше идеално буден. Тук беше без очила, а той - без сили, което му позволяваше да вижда яростта в очите й. Изрита го от леглото, а после тя също скочи и започна да го замеря през стаята с различни предмети, до които се добереше. Всичко, по-тежко от перце, което имаше свойството да бъде привлечено от гравитацията, се опитваше да го удари.

- Извратеняк. Само това ли сънуваш? И какви бяха тези проклети деца? Що за ненормалник сънува пет деца? Цели пет? Кой нормален има пет деца изобщо? Имаш нужда от психиатрична помощ. Ще си извадя ограничителна заповед вече.. - извика му, докато отиваше до другия край на стаята, за да се снабди с още предмети за хвърляне, а когато свършеха, въображението й донасяше нови и те също летяха по него.

Не разбирах какво искаше от мен. Аз си се справях добре в леглото. Не бях, чак толкова за изхвърляне. А, да... Сега съзнанието ми започваше да го проумява. Опитвах се да се събудя. Наистина се опитвах, но не можех сякаш клепачите ми бяха залепнали. Стоях си тука на обстрел до второ нареждане явно. Не, че нямаше да го преживея. Тук нараняванията ми нямаше да са фатални, даже май беше по-добре да ме замерва тук отколкото отвън, в реалния свят.

- Защо толкова ти преча? Ти защо не разбереш, че искам да съм при теб? От три дни седя пред шибани ти прозорец, за да мога да се промъкна, когато го отвориш... - Това прозвуча прекалено зле. Звучах като обсебен воайор. - Не исках да кажа това. Не стоя пред него през цялото време. Понякога се прибирам за да се изкъпя, а и понякога вие излизате...

Успокоявах се когато не носеха куфари. Това беше добре, значеше, че още нямаше намерение да се мести, както ми беше споменала по рано. Винаги можеше да иде в къщата на родителите си за няколко дни или в другия си апартамент, а и я следях от време на време до някакви сгради, които предлагаха различни курсове. Изглеждаше интересно, чак ми се искаше и аз да се запиша, но от игра на шпионин не ми оставаше време за подобни неща.

- И ако искаш да знаеш мога да сънувам много неща. Не си управлявам сънищата, не съм им писал сценария. - Не я бях поканил в сънищата си, за да ми прави забележка, но нямаше и голямо значение. Ако си позволях да го спомена щеше да го използва срещу мен. Тя също не ма беше поканила в апартамента или в живота си. Аз се бях намърдал и в двете защото ми беше удобно и крайно приятно да съм там. Без значение че понасях много удари както по егото си така и по физическото си тяло. Това се преживяваше някак си. Липсата й обаче-не. Бях опитал вече, не ми харесваше. Предпочитах я до себе си.

- Сега ще спреш ли да ме замеряш? Няма да си тръгна! Ела да те прегърна и ме остави да си сънувам шантавите нереални сънища. Нали за това се наричат сънища. Невъзможни са... Нека ти се насладя поне тук! - И аз можех да викам, не само тя беше гръмогласна. Не си бях позволявам май да го правя. Винаги бях говорил с нея нормално. Не, че имахме кой знае колко разговори... И все пак, хората и от един поглед се влюбваха... Май и аз така се влюбих.

Три дни? Три шибани дни? И после тя се притесняваше, че има психически отклонения. Той направо си отглеждаше цяла градина с такива, поливаше си ги, тореше си ги и ги култивираше. Що за изперкал откачалник прави това? Колко точно беше обсебен от нея? И защо не преставаше... Е, поне това го знаеше - защото не беше получил това, което искаше. Веднъж щом го направи - отново щеше да си тръгне яко-дим, без да я потърси отново със седмици.

Изсмя се. Много брутално. Буквално избухна в истеричен смях, тресейки се няколко минути безспирно, докато той я гледаше неразбираемо и леко притеснено. Разбираше го, все пак смеха й бе напълно нелогичен и не на място. Та те си викаха.
- Ти май не осъзнаваш какво точно значи да спиш до крадец на сънища, а? Сценария на сънищата ти го пиша аз, щом съм тук, и ще имаш само това, което ти позволя аз. - отвърна му, когато успя да се събере и да придобие по-сериозна поза, оставайки само с лека, хладна усмивка на устните си, скръствайки ръце пред гърдите си. - Не забравяй, че точно така свърши бившия ми. Нали знаеш всичко.

Очите й останаха студени като ледовете на Сибир за него, докато той осъзнаваше, че идеята му да спи до нея не беше особено добра. Тя беше сигурна, че той щеше да съжалява след всичко това.

- Започнах нов живот, опитвам се да се придържам към него и не желая присъствието ти. Ти избяга от мен. Нарани ме и не желая да ти давам повече шансове, за да го потретиш. Не знам защо просто не ме чуеш. Мислиш само за това, което ти искаш. Да беше мислил преди да го направиш. - за пръв път беше откровенна с него и изказа на глас това, което се въртеше в ума й от момента, в който го видя пред вратата си. - Просто се откажи. - каза му накрая, обръщайки се с гръб към него и се вгледа в празната тоалетка пред себе си, към която бе закрепено красиво инкрустирано огледало. Не понасяше очите му в момента.

Лека тъжна усмивка се разля по устните ми, но тя не можеше да я види. Нали Се беше обърнала с гръб. Нали не искаше да ме вижда. Преглътнах първоначалните си гневни думи. Нямаше смисъл да викам.По принцип и не съм си позволявал да й повишавам тон до сега. Търпях си всеки бой и бях примерен. Темата беше деликатна. Не можех да й кажа, за какво си бях отишъл. Бях й казал, че не искам да разкривам дори малка част от бъдещето й пред нея. А може би трябваше да разкрия една малка част.

- Ако искаше да свърша като бившия ти до сега вече щеше да си ме убила. Просто ти не искаш да го правиш. Гониш ме защото ти пука за мен и защото все още не си го преодоляла. Не исках да те наранявам. Мислех си, че ще е по-безболезнено да дръпна лепенката сега отколкото след десет години... - Въздъхнах и също й обърнах гръб и седнах на леглото. Не ме биваше да разказвам приказки. А всеки би си помислил, че в това ми е силата. Гледах животите на хората като HD прожекция, но нямах силите да ги разказвам, нито желанието.

- Дори да бях останал нямаше да сме заедно толкова колкото ми се искаше. Те ще ме отнемат от теб колкото и твой да бъда. И дори да знам, че бъдещето е алтернативно не исках да ти го причинявам. - Легнах назад на леглото и се отпуснах завъртайки главата си така че да мога да я гледам. Стойката й беше все същата. Не поглеждаше към мен. Очевидно нищо нямаше да спечеля щях да си тръгна когато се събудя...

Отворих очите си. Дори в реалния свят беше с гръб към мен. Тя също се пробуди заедно с мен. Тялото ми тежеше цял тон, а клепачите още няколко, но нямах избор. Изправих се с много усилия до седнало положение и се приближих до нея. Устните ми почти докосваха ухото й. Дъха ми пълзеше по кожата й. Щеше да е толкова лесно да я придърпам в ръцете си и да запя отново, но никога нямаше да е лесно.

- Решил съм да променя това шибано бъдеще и няма да се откажа от теб. Просто ще изчакам да ми простиш и тогава ти обещавам, че ще те направя най-щастливото момиче на земята... - Целунах бузата й. и се отдръпнах от нея. Добрах се до края на леглото и си обух обувките. Как се очакваше да не се пречукам докато слизам от тук. Не бях в състояние да бягам. Все още спях почти буквално. Изправих се лениво и се приближих до прозореца, където седнах на перваза. Поглед към нея.

- Знам, че не вярваш на думите ми, но този път ще ги докажа или ще умра опитвайки се. - Този път нямаше усмивка. Не можех да се насиля да я изиграя. Беше прекалено трудно да чувстваш всичко освен разкъсване на сърцето когато смисъла на живота отново ти удари як шут в гъза на изпроводяк. Щях да измисля начин... Погледнах надолу и въздъхнах. Трябваше ми още малко време. Само още малко да се фокусирам.

Значи все пак той е видял нещо, което не му е харесало. Видял е тях. Десет години по-късно все още бяха заедно? Що за щуротии.. Това беше цял век за нея. Все пак и годините й бяха все още малко. Тепърва влизаше в света на истински възрастните. И какво? Бременна от един шибан път? Браво, Аврора. (Ама не беше един път, де..Тя помнеше цели три.)

Червенокоската преглътна мъчително, след като усети дъха му по кожата си и въздъхна тежко, преди да събере смелостта да се изправи и да се обърне към него. Него обаче го нямаше. Чудно. Браво, принцесо. Сега кой е идиота?
- Мариус? - гласът й бе тих, но равен, когато произнесе името му и се изправи бързо, за да погледне през прозореца и да се огледа наоколо. Може би той все още щеше да е наоколо? Може би, но не. Той си отиде, а с него и настроението й за днешния ден, както и за съня й.

На другия ден в центъра беше по-напрегнато от обичайното. Поне на нея й се струваше така. Всички бяха толкова весели и щастливи, толкова успели и всички се гордеят толкова много с тях. Идеше й да повърне, докато раздаваха някакви шибани звезди за постижение. Все едно бяха в детската градина. Рори обърса изцапаните си пръсти в престилката и взе палитрата с маслени бои, заглеждайки се в контурите, които бяха изобразени на платното й. Рисуването с пръсти се оказа по-забавно, отколкото тя очакваше, но все пак не бе достатъчно, за да й подобри настроението.

Сините й очи се вдигнаха над изправения статив и се плъзнаха по стаята. Бяха закъснели с майка й заради туткането й, и не бе успяла да огледа новите попълнения и обстановката. Внезапно нещо привлече вниманието й повече от обикновено. Това... рижава коса ли се показваше над един от стативите? Не, не можеше да е той. Трябваше да е някой друг. Все пак.. те двамата не бяха единствените рижави в града..нали?

Врата й щеше да се счупи от изкривяване, за да наднича, вдигайки табуретката си на два крака, докато накрая не залитна прекалено много и скоро беше на земята, събрала всички погледи в себе си.
- Аврора, по дяволите.. добре ли си? Всичко наред ли е? Чувстваш ли болка някъде? - заразпитва майка й притеснено, отивайки до нея, за да й помогне да се изправи.
- Да, да, да, всичко е наред. - отвърна тя прибързано и се изправи, изтърсвайки задника си, но продължи да наднича любопитно.

Когато се наспах прилично вече беше ранен следобед. Нямаше за къде да бързам. Не се бях разсънил достатъчно и абстиненцията не ме гонеше все още. Пръстите ми съвсем леко потрепваха, но всичко беше наред, щях да се оправя. Щом тя можеше да го направи аз също го можех. Направих си кафе, изпих едно, второ... Това не помагаше. Всъщност даже усилваше чувството на 'глад'.

Като бях тръгнал да следвам нейния пример щеше да е хубаво да се запиша в центъра за зависими, където уж всичко беше анонимно, но по-скоро обществена тайна. Погледнах часовника. Късно беше вече. Щях да пробвам утре. Колко часа бяха минали вече? Тялото ми беше развило много по-голяма зависимост към хероина. Опитах се да го сменя отново с кокаин, но вървеше твърде бързо. Беше се случвало дори носа ми да започне да кърви по някое време, защото го бях разранил отвътре с с тези боклуци.

Отвращавах се от себе си. Бях се превърнал в това, което мислех за най долното на този свят... Трябваше ми помощ. Помощ да овладея тъпата ментална дарба и такава да спра наркотиците. Тялото ми беше привикнало към тях заради удобството. Главата не ме болеше, припадъците заради виденията спираха. Разбира се страничните ефекти бяха много повече, но някак си живеех с това, защото знаех, че е и тя го прави. Тя също се друсаше. Сега обаче, когато беше решила да се изчисти трябваше да направя същото ако искам да съм с нея. Може би още една доза? Не... По-добре не...

Вечерта не можах да заспя цяла нощ се въртях в леглото, бях си събрал чаршафа в гъза направо. Очите ми бяха изпъкнали цялото ми тяло се тресеше и едвам издържах. Още в шест часа бях пред тъпия им център и обикалях наоколо с човешка скорост. Побягах малко за да убия време, но то просто не искаше да минава. Отново обикалях двора наляво-надясно, докато две мили жени влязоха в него, за да отворят центъра. Вече бях пред вратата, чешех нервно кожата на ръцете си и нетърпеливо пристъпвах от крак на крак. Можех да определя физиономиите на лицата им като изплашени. Видях се в огледалото преди да изляза. Старото ми аз също би се изплашило от сегашното. Кръговете под очите ми бяха тъмно сини, а самите очи изпъкнали. Лицето ми беше като изпито за разлика от преди няколко месеца. Онзи ден се бях бръснал, но избягвах да го правя. Заради треперенето се режех прекалено много. Косата ми по принцип си беше рошава заради бягането. Дрехите ми стояха като на закачалка, заради загубата на тегло и цялото ми тяло се тресеше сякаш ми беше студено.

- Добро утро. - Поздрави предпазливо едната жена. - Какво може да направим за теб?
- Трябва ми помощ... Моля ви.

Пуснаха ме да вляза. Имаше и охрана вътре. , може би това ги правеше по-спокойни. Колко ли буйстваха някой? Опитах се да си избия фазите на абстиненция от главата и се облегнах на рецепцията. Жените се приготвиха за работа. Не бързаха, а това ме изнервяше. Пристъпвах от крак на крак прекалено бързо и на места бях започнал да свалям кожата си от чесане.

- Добре, момче, кажи си името. - Започна по-възрастната жена.
- Мариус Соломон - Отговорих без да се замисля, макар да носех прякора си от няколко години. Започнаха банални въпроси с това на колко съм години, с какво се друсам, дали има някой, който да ме наглежда или желая да остана в клиника за постоянно наблюдение. Отказах тази алтернатива, макар да не си вярвах много. Мечтаех за следващата доза, която да мине през носа ми...
- Добре, на какви курсове искаш да се запишеш? Имаме всякакви по цял ден.
- Ами иска ми се да съм с... братовчедка ми. - Това пък от къде ми дойде. Все още протичаше някаква мисъл в ума ми. И двамата бяхме червенокоси, но заради имената не можех да кажа, че ми е сестра. Братовчедка звучеше добре. - Тя също идва при вас. Аврора Валдъз. От нея разбрах за занимателните ви курсове.

Жената ме погледна подозрително. Доста мъки бяха докато я убедя в това, че сме близки. Те не я познаваха добре. Самата тя идваше от скоро при тях. След известно време склониха да ме включат в нейната програма. Подадоха ми лист със заниманията и ми обясниха някой неща. Терапията например беше задължителна. Разбрахме се и за парите. Лечението беше скъпо. Не се съмнявах обаче, че техните биха платили за това, стига да си върнат дъщерята. Аз също исках да си върна, макар да не е била моя никога.

Започваха чак в десет до тогава попълвах разни документи, една любезна психоаналитичка ме разведе из центъра. Определено се държаха на ниво всички в този център, заслужаваха си парите.
След целия оглед се насочих към първия занимателен час, където ме изправиха пред бяло платно, а от едната ми страна бяха нареди боички и вода, където да си мия ръцете. Доста интересно, рисуването с пръсти беше подходящо. Ако беше с четка щях да се изнервя прекалено бързо.

Съсредоточих се върху обясненията на учителката, която ми се струваше, че ме сваля, но предполагах само ми се струваше, защото не ми се вярваше да е истина. Огледах се, но не можех да я видя. Явно още не беше дошла. Ако се бях записал напразно на тая тъпотия щях да се изям от яд. Младата жена ми направи забележка да си гледам в моето платно, затова се опитах да се съсредоточа. Треперенето на ръцете ми прекалено много ме дразнеше, а погледа ми я търсеше сред присъстващите което допълнително усложняваше процеса на 'рисуването'.

Чу се някакъв странен шум, различен от изнервящата музика, която бяха пуснали и насочих погледа си натам. Очите ми намериха тялото й, на земята и с едно мигване бях до нея. Знаех, че не трябва да използвам скоростта си тук, но така или иначе всички бяха бавни. Бях зад гърба й, а тя се опитваше да наднича отстрани на платното си. Какво ли търсеше?

- Добре ли си? - Попитах я тихо. Вдигнах погледа си към Клаудия, която ме пронизваше със сините си очи, само за момент, после отново ги насочих към червенокосата принцеса. Приклекнах внимателно до нея, защото не вярвах много на краката си, но се подпрях внимателно на бедрото й, за да не падна на пода. Търсех очите й, защо ли когато ги срещнах не виждах нищо. Странно, но и някак приятно. Спокойствие.

Гласът му я накара да подскочи. Почти не извика, когато се обърна и той вече беше там. Очите й се разшириха и съжали, че не си носеше тук очилата, а ги беше оставила в чантата си. Това беше, край. Очакваше писъка му, виковете му, или каквато и да е друга реакция, щом разбере тайната, която така усърдно пазеше от него, но когато той не реагира, а само се взираше в нея с тревожно изражение, тя стрелна майка си с поглед. Тя й кимна в знак, че държи нещата под контрол, а после се обърна към него.

- Ъъъъъ.. да. Добре съм. Знаеш, реакциите ми не са много добри. - отвърна, мърморейки си под носа и извъртя очи, преди да ги върне отново на него. Усмихна му се, след което облиза устни. Другите присъстващи сякаш загубиха смисъл в очите му, сега, когато очилата й ги нямаше. Тя се наведе към него и бавно впи устните си в неговите, привличайки го към себе си. Той се изправи и застана между краката й, а ръцете му се плъзнаха по бедрата й и я повдигна към себе си, а после...

- Сигурна ли си?
- Ъ.. моля? - червенокоската премига стреснато отново. Пак се беше размечтала, а вместо това той стоеше и я гледаше напрегнато. По дяволите. Беше толкова истинско...Дано не го беше въвлякла и него в цялата илюзия.
- Попитах дали си сигурна?
- Да, спокойно. Въпроса е ти какво правиш тук? - попита, все още шепнейки, за да не разваля дисциплината в класа. Преподавателката вече й мяташе неприятни погледи по незнайни причини. Не й беше изяла закуската, нито й беше пуснала кошмар, защо се мръщеше? Искаше ли наистина да й даде повод да се мръщи, тази кучка.. Не, това беше твърде много агресия.

Сините й очи не се откъсваха от неговите, които сега добиваха тъмни отблясъци на зеленото. Съвсем различно. Какво ли си мислеше? А тя какво правеше, нали още му беше ядосана? Мамка му... Не можеше сега да прави сцени тук. Щеше да го кастрира насаме. "Ама хайде да не е точно кастрация.." отвърна й съзнанието й, докато погледа й сканираше тялото му. Не й изглеждаше ядосан. Какво трябваше да направи сега?

- Препоръчвам Ви да се върнете към рисуването, ако всичко е наред. - каза припряно преподавателката, стреляйки с поглед двамата червенокоси, сякаш тази ситуация не й харесваше. Коя пък беше тя, за да се меси?

Дрехи: