Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

- Върви! Изведи я! - Най гадната част от това да си от Либра, беше, че доста често се случваше да се бием с опозицията. Биехме се с нашите. Всеки вярваше в каквото си иска. Опозицията в това, че хакерите нямат нужда от защита, ние в това че имат, а те май мразеха всички освен собственото си племе.
Три секунди. Точно толкова ми бяха необходими за да стигна до стаята в която се намираше. Беше се опитала да затвори добре. Доста неща беше струпала пред вратата, но със силата с която връхлетях нямаше начин да не поддаде. Хубавото на това че си бърз е това, че не ти трябва много време. Акцията приключи за тридесет секунди.
Пуснах я на пет пресечки от мястото на акцията и вдигнах очилата си върху главата оглеждайки я отгоре до долу. Не изглеждаше ранена. Усмихнах се широко и й намигнах все още без да поглеждам към лицето й. Трябваше да се върна и да натръшкам останалите. В интерес на истината и свръх скоростта не беше толкова често срещана дарба, макар че съм сигурен, че ще мога да избягам от всеки.
- Няма да мър... - Погледнах настрани, което беше достатъчно за изненадата ми. Тя ме удари... Не го очаквах. Ако го очаквах щях да го избегна.
Тя тръгна да бяга, което беше абсолютно безсмислено като се има на предвид, че я спрях на първата й крачка. Хванах я за раменете и я притиснах към стената, за да мога да я усмиря...
- Хей, хей... Успокой се! Хей. - Груба грешка попаднах право в очите и... Всичко придоби толкова ярки цветове. Винаги ставаше така, а началото и края на живота бяха най силни. Тук имаше и нещо друго. Премигвах тъпо срещу нея, гледайки я неразбиращо и не проумяващо. Трябваше да се съвзема.
- Либра ме пращат, няма да те нараня. - Добре че за мен часовете бяха секунди за други, защото в противен случай, щях да я гледам с часове докато я разгадая.
- Трябва да се върна за момчетата. Трябва да останеш тук, ще те пазим!

Не исках да ми се моли. Аз не бях никой кой знае колко важен, за да отправя молитвите си към мен. Ако знаех, че ще го направи никога нямаше да я измъчвам по този начин. Преди броени минути аз й се молех. Бях изпитал това чувство, да съм неин в ръцете й и тя да може да прави с мен, с тялото ми каквото си пожелае. А колко беше хубаво.

Оставих се в ръцете й за момент. Оставих я да набере собствено темпо. Зарових лицето си във врата й и Аврора отметна главата си назад, което беше последвано от дълбок стон и още по-дълбоко проникване. Бях в нея докрай. Нямаше на къде повече. Притиснах тялото си в нейното, като че от това зависеше живота ми. Извивките й толкова приятно си пасваха с моите, че за момент си помислих, че съм създаден за нея. За да бъда неин и тя да ме нарича идиот.

- Хей... - Прошепнах някъде между звуците, които издаваха оплетените ни тела, когато се пресрещаха и тихите стонове на удоволствие, които изпълваха мълчанието между нас. Нашия вид комуникация. Очите й се впериха в моите и наистина осъзнавах какво изпускам с тъпите видения. Тези очи щяха да заседнат в съзнанието ми и едва ли някога щяха да го напуснат. - Обичам те.

Не знаех защо шепна, като можех да го извикам. Исках да го извикам така, че целия свят да чуе, какво изпитвам към нея. Но шепнех. Тихо, за да ме чуе само целия ми свят. Прехапах долната си устна и плъзнах ръцете си по гърба й към дупето, което стиснах. Движенията ни един срещу друг спряха за един кратък миг, преди да подема новия ритъм. Исках да бъда инструмента на удоволствието, което я изпълва докрай... Бях щастлив... Тя все пак избра мен, въпреки всичко което направих...

Цялото й същество се разтопи от сладостта на този момент. Нямаше свещи, нито фанфари, нищо нагласено, но моментът беше уникален и толкова перфектен, колкото нищо друго не можеше да го направи. Какво й ставаше, тя не беше такава? Не си падаше по любовта, камо ли по подобни излеяния, но в този момент очите й грееха от непознатия пламък, който този мъж бе запалил в нея.

Преглътна леко заради внезапната сухота, която се бе разпростряла в гърлото й, докато ръцете й се обвиваха по-плътно около него, за да може да се държи за него по време на 'креватните' им упражнения. Главата й увисна, а червената й коса, която и без това се държеше на хлабаво кокче, реши да се разпростре по голият й гръб. Очите й намериха неговите отново и остави лека целувка по устните му, без да отмества поглед. Затрудненото й дишане не позволяваше повече, но това не попречи на нежната й усмивка.

- Аз теб също, грознико. - отвърна му, засмивайки се щастливо. - Но смъртната заплаха не те е подминала. - Разсмяха се за момент, но после се върнаха към страстната си игра. Тя се отпусна в ръцете му и се намести по-удобно, след което обгърна кръста му с краката си и се остави на неговия ритъм.

Тялото й приветстваше неговото, изтръпваше от нежния екстаз, докато той я покоряваше, и се нагаждаше спрямо неговите движения. Съзнанието й бе започнало да губи връзка с разума, когато внезапно тя се оказа на колене, опряна на дивана. Тялото му се долепи до неговото изотзад и той отново беше в нея докрай. Пръстите й се впиха във възглавницата пред нея, а тялото й сластно се изви, поемайки неговите извивки. Дъха му се разбиваше във врата й, а сърцето й искаше да изскочи от гърдите й, но Рори не искаше за нищо на света да спират. Това беше по-добро от всичките й фантазии.

Не знаех точно как се случи, но загубих какъвто и да е контрол над тялото си. Мозъка ми си плуваше някъде, докато премятах Аврора в ръцете си. Не знаех, защо е с гръб към мен, Не беше и удачно да сме коленичили на пода, ако не искаме да си протъркаме колената, но нямаше да се местим пак, не и още.

Пръстите ми се притискаха в кожата й докато ги движех по тялото й. Устните ми изпиваха врата й. Наистина не разбрах как се беше появило едното голямо лилаво петно. Очевидно ми беше прекалено хубаво за да мога да мисля. Оставих няколко нежни целувки върху него. После щяхме да измислим как да го прикрием, за да не го види майка й. Все пак не бяхме на 15, че да се маркираме по този глупав начин.

Едната ми ръка остана върху гърдите й, за да си играе с тях. Да ги масажира нежно и леко га дразни зърната й. Другата се спусна по корема й, между краката където телата ни се сливаха. Пръстите ми се раздвижиха върху влажния й клитор, а това сякаш направи стоновете й малко по-дълбоки. Не спирах и с движенията си зад нея, където й показвах колко моя мога да я направя. Прониквах бързо, може би по- бързо отколкото беше полезно за бебето. Трябваше да намаля темпото. Още малко... Зарових лицето си в разпиляната й коса, а топлия ми дъх се разливаше върху голия й гръб.

Беше ми казала, че ме обича. Това сякаш беше отключило следващия левел на връзката ни. Вече не бяхме просто някакви хора,които щяха да имат бебе. Бяхме хора, които щяха да създадт семейството, защото се обичат.

- Аврора... Ав..ро-раа.. - Шепнех съвсем тихо и накъсано името й, докато водех и двама ни към следващия край. Прекалено бързо, не исках да свършваме толкова бързо отново, но и движенията ми в нея не бяха от най-бавните. Може би щяхме да се пробваме пак, но този път на леглото. Тъкмо щях да презаредя отново. Майка й каза няколко часа, значи имахме време.

Вече всичко в света й беше наред.
След като смениха още няколко пози и поквариха останалата част от хола, двамата червенокоси бъдещи родители лежаха измежду прохладните завивки на спалнята на Аврора и се подсмихваха доволно. Не си говореха, понеже нямаха сили, но пръстите на хакерката се разкарваха съвсем нежно и разсеяно по гърдите и корема на любимия й, върху който най-нахално се беше наместила почти изцяло.

Бяха изморени и все още задъхани, но точно от това имаха нужда от първия момент, в който преплетоха погледите си още когато той се появи на вратата й. Нищо не оправяше настроението така, както един здрав и хубава секс. И усмивките и на двамата показваха точно това.

Но като всяко хубаво нещо и това си имаше край. Червенокосата принцеса се протегна лениво и се надигна, за да целуне отново устните му, преди да се опита да се изправи. Естествено, ръцете му веднага я спряха, но тя само се засмя.
- Стига толкова. Майка ми вероятно ще се върне скоро и със сигурност ще ни провери, а някак си не искам да ни заварва голи, колкото и да ми е приятна гледката. - погледа й се съсредоточи върху чаршафа и по-скоро мястото, под което бе скрито достойнството на Мариус. Веждите й се размърдаха дяволито, познатия игрив блясък отново премина през очите й, но нямаше сили да подскача отново над него, така че с нежелание се изплъзна от ръцете му и тръгна съвсем гола, окъпана от лунната светлина, към банята, като на прага й се спря, за да го погледне през рамо и да му отправи безмълвна покана, като остави вратата отворена.

На воле ми ги подаваше. Нещо много ме ядеше от вътре да се заям за това, колко й е приятно, и как се отнасяше с мен в началото на познанството ни, но вместо да кажа каквото й да се усмихнах широко и прехапах долната си устна наблюдавайки как се скрива от погледа ми. Дали щях да мога да го дигна пак? Повдигнах чаршафа и го погледнах. Беше напълно отпуснат и лежеше върху корема ми. Не е като да не си е заслужил почивката, ама не знаех кога отново ще ни се отдаде възможността да останем сами. Трудно можех да се наситя на това да съм в нея. Всъщност още не го бях усвоил.

Изправих се от леглото и се вмъкнах в банята. Рори вече беше нагласила водата, така че се наместих зад нея. Заплетох пръстите си в косата й и оставих няколко целувки върху следите, с които я бях белязал. Телата ни отново се докоснаха и започнаха танца на вечността. Отърквах се в нея, но в същото време, докато ръцете ми се плъзгаха върху кожата й нанасяха от душгела. И двамата щяхме да миришем еднакво след тази баня. На нея - най-прекрасния аромат.

Някакъв шум ме накара да се откъсна от нея. Някой блъсна някаква врата и докато се обръщах в тази посока успях да забележа русата глава на майка й. Изстрелях се от банята със скоростта на светлината. Подхлъзнах се и едва не я отнесох, но успях да запазя равновесие и да стигна до хавлията си, която да завържа на кръста си. Това беше толкова , толкова срамно. Чувствах се като ученик, който много яко е нагазил в лука. Вниманието ми беше приковано в нея и в това как тя зяпаше към Аврора, която спираше водата. Дори не забелязах другия присъстващ преди да чуя лекото ръмжене. Клаудия беше пропуснала да спомене, че инспекцията по наркотиците щеше да се проведе от мъжа й. Знаех какво му е мнението за мен, затова щях да побързам да си сложа някакви дрехи... И бельо, за да има повече прегради, които да попречат на кастрацията.

За части от секундата бях извел Аврора от банята и я бях облякъл с тениска, бельо и долнище на пижама. За себе си взех просто първата тениска и първите панталони, които ми се изпречиха пред погледа. Спрях се за момент. Четях желанието за убийство в очите на този човек. Не, не го четях виждах го... Може би трябваше да избягам, но аз просто стоях близо до Аврора. Е беше ни дошъл на крака, може би трябваше да му кажем, че ще става дядо.

- Казах ти да стоиш далеч от дъщеря ми. - Почти извика той. Имах чувството, че ако беше анимационен герой цялото му лице щеше да е по-червено от косата му, а от ушите и носа му щеше да излиза дим. Водата се завихри около него, докато Клаудия се опитваше да го успокои с думи, но очевидно, нито той, нито аз я чувахме какво приказва. Чудесно, ако загубеше контрол нов всичко това щяхме да наводним съседите... И да щеше да се наложи отново да правя ремонт.

- Мисля, че пределно ясно се изразих предишния път, че нямам намерение да спазвам казаното от вас. - Имах бързината си все още, просто не трябваше да го гледам в очите. Нямаше да избягам. - Тя е достатъчно голяма сама да избира кой да остане в живота й и кой да си тръгне. Избра аз да остана и вие нямата думата.

Всичко стана толкова бързо... Толкова, че червенокоската вече седеше облечена с някакво долнище и тениска. Ама откъде се взе тази пижама? Кога беше изсъхнала кожата й? И какво, по дяволите, правеше БАЩА Й в апартамента? Все въпрси, на които тя не можеше да си отговори, но бяха факт и... ами трябваше да се справи със ситуацията, за да не стане третата световна война.

- Чакайте малко. ЧАКАЙТЕ! - извика тя, но когато никой не й обърна внимание, червенокосото миньонче изскочи между Мариус и Александру и свирна два пъти с пръсти. - Мамка му, успокойте се. - повтори на висок тон, гледайки гневно всички, най-вече майка си, но нямаше да я издава, за да не й навлече допълнително неприятности. После щеше да се разправя с нея.

- Какво правите в къщата ми? Човек не може ли да има малко уединение? - попита, обръщайки се към родителите си, макар че баща й изобщо не гледаше в нея, погледа му бе устремен към бащата на детето й, а водата не спираше да се завихря из апартамента. Сега на сили ли щяха да си играят?

- Какво прави той тук? Ще те убия. Този път няма да ми се измъкнеш. Трябваше да ти прекърша врата още в онази стая, когато ми я доведе полужива. - ревеше големия джинджър, който се извисяваше над всички и приличаше на трикрилен гардероб. Майка й беше застанала пред него, опряла ръце в гърдите му и се опитваше да го удържи, но не й се получаваше много.

Всички започваха много сериозно да лазят по нервите на Аврора. На няколко пъти тя се обърна, за да накара Мариус да мълчи и да си тръгва, но той просто продължаваше да дразни баща й, а той не спираше, обикаляйки наоколо като разярен лъв в клетка, защото Клаудия не му даваше да премине натам. Никой не я слушаше. Ръцете й се свиха в юмруци, а челюстта й се стегна. Беше бременна, още я тресеше абстиненция и й разваляха настроението след секс. Ако някой от тях не прекрати скоро тази триада всички щяха да пострадат.

- Пак ли сме на този разговор? Мисля, че се разбрахме, че не контролираш всичко, още по-малко мен.
- Аврора, ти не разбираш, той е отрепка, не е за теб.
- Разбирам, че ти нямаш правото да се месиш в живота ми.
- Аз съм ти баща, Аврора. - предизвикваше я. Предизвикваше я да каже това, което знаеше, че ще го нарани най-много.
- Не, не си!
- МЛЪКНИ, Аврора. Махни се от пътя ми. - Александру Валдъз бутна жена си, едва не мина и през дъщеря си, за да стигне до проклетия кучи син, който, според него, щеше да завлече дъщеря му само надолу. Нима той не беше в опозицията? Нима не беше наркоман? Не заслужаваше нежно цвете като дъщеря му, колкото и да опорстваше тя. Той беше баща, трябваше да я защити, лудостта в очите му бе взела връх и изобщо не внимаваше, когато я бутна достатъчно далеч, за да стигне до Фрика.

Сега щеше да му покаже що е страх... Пикльо.
Големите му лапи замахнаха и водата, която бе канализирал се превърна в кръгла стена около мястото, на което се намираха. Къде щеше да отиде сега смотания бързак? Няколко водни топки полетяха към червендалестата му глава. Този път щеше да го убие.

Стоях спокойно. Не, че бях много спокоен, но си нервничех на място. Реших, че те двете ще успеят да го овладеят. Нямах намерение да си тръгна. Бях й обещал никога повече да не си отивам и тъй като исках да ми вярва, трябваше да изпълнявам обещанията си. Щях да преживея няколко крясъка. Никога не съм си и представял, че бих си позволил да посегна на този мъж. След раждането на сина ни щях да предложа на Аврора да направим сватба, с всички фанфари и глупости. Тя заслужаваше един такъв ден-лудница, а и жадувах за медения месец. Можех да си представя всички пози, в които ще правим секс. Може би не беше много удачно точно в този момент да си мисля за това.

И докато спорехме той си позволи, нещо, което едва ли някога щях да му простя. Да, Александру Валдъз не знаеше, че дъщеря му е бременна. Беше прекалено ядосан, за да види и надписа на тениската й, вероятно, но това не променяше факта, че я блъсна, за да стигне до мен. Затвори ме заедно със себе си във водния си ад и си мислеше, че това ще ме изплаши. Не. Пердето ми беше паднало, и се бях ядосал прекалено много, за да си мисля за отношенията ни на по-късен етап. Може и да я беше създал, да я беше отгледал, но да я блъска така... Можеше да си позволи и да я удари. Тя не беше вече дете. Беше пораснала жена и каквото и да си мислеше той подхода му в никакъв случай не беше правилен. Яростта ме накара да се разтреперя отново. Какво си позволяваше.

Избегнах няколко от водните топки. Пределно ми беше ясно, че ако ме хване в по-малък капан ще ме задуши, а аз не можех да му го позволя. Успях да избегна всяка една негова атака. Той беше по-бавен отколкото трябваше да бъде, за да ме хване. Блъснах го силно. После още един път. Минах зад гърба му и прошепнах в ухото му:
- Приятно ли е да си по-слабия?- Това май го ядоса повече, но не ми пукаше особено. Той се завъртя, аз също. Препънах го, съборих го. Не можеше да види от къде му е дошло. Предния път бях пребит и не се съпротивлявах на ударите, които ми нанасяше, но сега бях във форма. Сега нямаше наркотици, нямаше счупени кости, никой не можеше да ми попречи да му наритам задника.

Засилих се по-силно и двамата станахме на кълбо пробивайки стенаната, която беше изградил от вода. Това да съм близо обаче не беше най-добрата идея. Във всички случай той беше по-силен от мен. Аз разчитах само на бързината си. Буквално сам скочих в ръцете му. Поех един удар в лицето, и бях почти сигурен, че това ми счупи носа. Александру беше върху мен и се подготвяше за нов удар. Аврора и Клаудия ни бяха наобиколили вече. Опитваха се да го махнат от мен. Аз от своя страна се измуших изпод него, положителната страна на това да си слаб и подвижен. Направих една бърза обиколка на стаята за повече засилка и го хванах за врата изблъсквайки го назад. Той се прилепи към стената. Лицето му беше на няколко сантиметри от моето, дори да му бях изкарал въздуха не си даваше вид, че смята да спре с атаките. Зъбеше се насреща ми като разярено куче, а аз не оставах по назад. Очите ни се срещнаха и се опитах да прекъсна тъпите видения но не можех, той беше прекалено близо и аз... Просто замръзнах. Валдъз използва това в негова полза и се освободи лесно от хватката, която му бях приложил. Ново кълбо. Опитвах се да не срещам очите му.

Не можехме ли и мъжете да си разрешаваме проблемите с разговори като жените. Защо трябваше да изпадаме в подобни ситуации. Как да погледна тъста си, след като го бях ступал. Е, той без проблем ме гледаше. Очевидно него не го глождеше съвестта за подобни неща. Караше ме да се задъхвам, понякога срещах ударите му. Успя да ми украси лицето, защото само там се целеше, за не повече от пет минути. Всичко ставаше толкова бързо.

Бях притиснат към някоя от стените от силните му ръце. Трябваше да се изясним преди да сме се убили един друг или преди пак да съм попаднал в капана на очите му. Преглътнах гордостта си, щях да остана губещия в тази битка. Бях наранил двете жени в стаята прекалено много само заради това, че съм му посегнал. Бутнах го назад и се развиках, преди да ме е удавил.
- Няма да си тръгна от тук! - Извиках срещу него. - Няма да оставя, нито дъщеря ти, нито детето си, само защото ти си мислиш, че съм недостоен. Така или иначе никой не я заслужава... Ти също.

'До тук бяхте.' помисли си Аврора, гледайки нелепата сцена, разиграваща се пред очите й, сякаш на забавен каданс. Викаха си като неандерталци, тръшкаха се, биеха се, сякаш нямаха по-големи проблеми и искаха да се намират на работа.

Червенокоската видя твърде ясно дивата ярост, която се включи в ума на баща й, когато чу думата 'дете'.
- ДЕТЕ? ДЕТЕ? ЗАБРЕМЕНИЛ СИ ДЪЩЕРЯ МИ? ЩЕ ТИ ИЗТРЪГНА ТОПКИТЕ И ЩЕ ТЕ НАКАРАМ ДА СИ ГИ ИЗЯДЕШ. - викаше като горила баща й, което накара точката й на кипене да прехвърли всички граници.

- Болка.. - прошепна тя, оттласквайки се от стената, на която се беше облегнала и катраненочерните й илюзии се плъзнаха по стаята, обземайки я цялата, така че да постави двамата перковци в свои собствени светове. И двамата се хванаха за главите и много скоро паднаха на колене, докато тя минаваше ловко между тях. Погледа й се спря на майка й, чиито очи оглеждаха трескаво атмосферата.

- Аврора! - извика баща й, ръмжейки изпод дъха си, но тя остана глуха за виковете му. Ледения й поглед се обърна към фигурата му, която вече се превиваше, а после погледна и към бащата на детето й. Освободи първо него, но студа остана в очите й. Нямаше да се измъкне от последствията. Как й се искаше и двамата да си отхапят езиците сега. Цялата трепереше от гняв, който едва... наистина едва контролираше.
- Върви. - инструктира тя баща си и го освободи от болката, но го застави да ходи и да седне на един от столовете в трапезарията. - Ти също. По собствено желание или...? - Мариус тръгна след нея и скоро и четиримата се намираха в трапезарията.

Стойката й беше изпъната и формална, гърба - изправен, пръстите й бяха преплетени пред нея съвсем делово, когато зае главното място на масата и започна да мести погледа си между двамата мъже. Баща й трепна, когато я видя и се опита да се извърти на една страна.
- Пробвай ме, давай. Няма ги наркотиците да ми притъпяват дарбата, нищо не съм пушила и не съм пила почти три месеца. Пробвай да станеш или да ме прекъснеш и сам ще си отхапеш езика. Заклевам се. - в този момент Александру Валдъз осъзна, че гледаше в огледало. Сякаш той и жена му се бяха съединили и огледалото отсреща им говореше. Червенокосата фурия, която носеше неговата фамилия го гледаше с леденото спокойствие, на което бе способна само Клаудия, особено в подобни екстремни ситуации, както и този заплашителен тон.. И въпреки това гнева й и упоритостта й, както и самата избухливост беше изцяло негова. Същия цвят коса, същите лунички. Това вече не беше малката му дъщеря. Отсреща го гледаше жена, която бе готова да го убие, за да запази себе си. Тези мисли го смутиха и той остана спокоен.

- Няма да коментирам диващината ви. Изключително разочарована съм и от двама ви. От баща ми го очаквах, но... Мариус... - не каза повече, дари го само с един поглед, който изказваше цялото й разочарование. - И така - поде тя - Не смятах да става точно по този начин, нито да правя подобно съобщение в пижама, но ... след като някой не може да си държи езика зад зъбите... - нов злобен поглед - Ал.. Татко. Аз съм бременна. Почти в третия месец съм. И този неандерталец тук, с който дяволски много си приличате, е бащата. Разбирам, че това е голям шок, но съм решила да задържа детето и не смятам да отнемам правото на баща му да бъде част от живота му, защото искам бъдещото ми дете да е щастливо. - всички бяха притаили дъх, въпреки дипломатичния й тон. Това беше най-голямата им тайна.

- Ако не си съгласен с това, не те задържам. Оправях се без теб пет години от живота си и колкото и да ме боли, че отново ще ме изоставиш, след като претендираш, че друг не ме заслужавал, а ти ме нараняваш най-много, ще се съглася. Няма да те моля. Това е твое решение. Ако обаче искаш да останеш и да видиш очите на внука си - ще трябва да се примириш със ситуацията, която е в момента. А тя, колкото и да се чудя защо на моменти, включва Мариус през цялото време. До мен. - изказването й приключи все тъй равнодушно и за един много дълъг момент всички бяха притихнали, обмисляйки информацията.
Дали някой беше забелязал, че Аврора стиска ръцете си, за да прикрие треперенето си? Това беше най-трудното нещо, което някога бе правила..

Не се и съмнявах, че е способен да ме кастрира. Даже бельо си сложих за случая, да не му е неловко на господин Валдъз. Не очаквах да стана обект на илюзиите й. Болката не беше никак сладка. Опитвах се да си спомня моменти от преди час, с които да се разсея. Мамка му и шибаняк. Как ни провали удовлетворението от първия секс след почти три месеца пауза. А си мислех, че нищо не е в състояние да развали такова щастие. Грешал съм.

В индийска нишка се изнесохме към трапезарията, където седнахме около масата, всеки на отреденото му място и всички изслушахме думите на Аврора. Аз лично местех погледа си от бащата на дъщерята и обратно. Клаудия ме беше срам да я погледна, чувствах се така сякаш я бях предал. Бях наранил мъжа й, дори изключително нетрайно... Боя стана само, защото той си позволи да вдигне ръка срещу любимата ми.

Без да предупредя никого се изправих от стола и отидох до кухнята, взех два пакета замразени зеленчуци, и се върнах, заемайки мястото си. Бях прекалено бърз за да усетят отсъствието ми. Подхвърлих единия към Александру, а този, който задържах сложих в средата на лицето си. Единствено очите ми се виждаха над него.

Доста време премислях дали да се оправдавам. Всъщност той ме нападна, можеше да се приеме като един вид самозащита, но нямаше да му се извинявам. Не му бях скочил аз нито той ми пречеше по някакъв начин със съществуването си, както очевидно аз на него. Продължавах да си мълча, но едната си ръка протегнах към Аврора. Докоснах нейните, които стискаше толкова силно. Наистина не исках да я разстройвам. Стига толкова натоварване за днес.

Информацията, като че ли не се приемеше много добре от баща й, но предполагах, че няма да прави и големи проблеми повече. Съмнявах се да реши да ме убие, след като не можеше да ме отдели от нея. Взе си зеленчуците и аристократично ги постави върху кокалчетата на ръката си. Тъпанар.

- Три месеца значи... Ако не ме лъже паметта тогава не беше ли на другия бряг, Фрика? - Знаех, че ще изръси някаква простотия.
- Никога не съм бил на другия бряг господин Валдъз. - Избягвах да срещам очите му, гледах където й да е другаде, но не и там. В тези на Аврора също. Дали от счупване на носа можех да имам мозъчно сътресение?
- Аз имам някакъв спомен, че работеше за опозицията, когато я донесе почти умряла. - обърна се към Аврора и докосна ръката й, аз отдръпнах своята, за да не е прекалено неловко. - Сигурна ли си, че не те е изнасилил? Не е нужно да криеш ако се е възп...

Избутах стола, докато се изправях и той падна назад. Стиснах масата, защото иначе щях да стисна гърлото му. Бях се привел напред и лицето ми беше на сантиметри от неговото. Очите ни отново се срещнаха. Трябваше да овладея тъпата си дарба. И докато цялото му минало се разплиташе в съзнанието ми, а бъдещето се градеше всичко изчезна. Трябваше да благодаря на Клаудия. Този инат, едва ли скоро щеше да мигне, а вплетен в капана му, вероятно нямаше да е преди да припадна от цялата информация.

- За какъв боклук точно ме имаш? Никога не бих я наранил.
- За какъвто си, казах ти да стоиш далеч от нея!
- А аз не ти казах, че я обичам и нямам намерение да се отделям от нея, но го знаеше. Поне подозираше. - Погледа му не омекна, дори стана по-твърд. Посочи ме и погледна към Аврора.
- От толкова мъже на тази земя ти избра точно от него да забременееш? Та той е отрепка. Работи за тези, които едва не те отнеха от нас. Знаеш ли какво преживяхме с майка ти, когато едва не те загубихме в онази нощ.

Вдигнах си стола и седнах обратно. Нямаше да си позволявам да ме ядосва повече, до такава степен. Щях да си седя кротко... Обърнах се и погледнах в спокойните сини очи на Клаудия. Дори да нямах емпатия, да не можех да чета мисли и никога да не се бях докосвал до миналото й, или бъдещето, знаех, че е тъжна. Гримасата на лицето й показваше, че сърцето й се късаше. Искаше семейството си, а единствено получаваше повече кавги. Беше ми позволила да остана тук, за да съм близо до Аврора, защото тя разбираше. Разбираше, че за нея бих направил всичко. Клаудия познаваше любовта и колкото и да не ми се искаше да има такива, намирах приликите ми с Александру. Дъщерите се влюбвали в копия на бащите си...

Достатъчно бях наранил и двете жени в стаята затова прехапах езика си, преди да кажа някоя глупост, и преглътнах гордостта си.
- Моля приемеш извиненията ми.
- Заври си ги в задника тези извинения. - Не очаквах и по-мил отговор.
- Александру, не знаеш за какво се извинявам.
- За каквото и да е, не ги приемам. Ще върнеш ли времето назад и да си го държиш далеч от дъщеря ми. След като те предупредих...
- Не се извинявам, за това, че дъщеря ти е бременна от мен, нито за това, че я обичам. Няма да се извинявам за това, че съм до нея и няма да си тръгна. Извинявам се за това, че не постъпих честно спрямо теб, в онази стая в щаба. Трябваше да ти кажа още тогава какви са намеренията ми към нея и какви са чувствата ми. Дори с риск за живота си. Ние ще имаме дете и като порасне едва ли ще си избере половинка, която да е достойна за него, по наше мнение. Ако родителите ми бяха живи щяха да убият и мен, за това, че съм се влюбил в Аврора, не само нея. Смея да твърдя, че сте се познавали. Василий Соломон. Били сте партньори в много мисии, спасявали сте си животите.  Много си се ядосал, когато баща ми е напуснал Либра и с други изроди е основал опозицията. Сигурен съм, че си съжалявал, че си го спасил. Мога да ти споделя, че разочорованието беше взаимно. Василий наистина си мислеше, че ще се присъединиш към опозицията заради общата ви омразата към хакерите.

Млъкнах, защото се бях отнесъл прекалено много и бяхме избягали от самата тема. Събрахме се тук, защото бяхме на път да станем едно семейство. Александру Валдъз не беше проронил и дума от както бях проговорил и гледаше някъде в точка. Бях сигурен, че си спомня мисиите, които са имали с баща ми. Как е било възможно да го убие по всяко време. Сигурно си спомняше и... Всъщност... Това не го знаех. Някак си ми беше обагняло. Засмях се, но не казах нищо. Това щях да го запазя за себе си. Прекалено много щях да го оборя, а не исках, не още. Но ако ми кажеше нещо на въпреки, щях да извадя и моя коз.

- От къде знаеш всички тези неща? - Попита вече с по-спокоен глас бъдещия ми тъст.
- Имам си своите начини. - Повдигнах веждата си и погледнах към Рори усмихвайки се. Поне му бяхме върнали спокойния глас и май не беше толкова ядосан. - Извинявай, за ретроспекцията, но исках просто да ти кажа, че се обичаме. Както ти обичаш Клаудия и би направил всичко за нея и дъщеря си. Така аз съм готов да направя всичко, за твоето момиче и моя син. Не един съм убил, и няма да се замисля да убия всеки, който ги заплашва по някакъв начин.

И докато всичко беше що-годе под контрол... Отново се разпадна. Те започнаха отново да се джафкат и да се карат, да си викат, което докара още повече трепети по тялото й. Момичето се усещаше крайно нестабилна. Беше на косъм от това да изтича до близкия магазин и да си купи цигари и водка. Само това й беше нужно, за да преживее тази криза.

Пръстите й се заплетоха в косата й, когато тя наведе глава и изръмжа изпод дъха си. Подскочи леко, когато майка й докосна рамото й и побърза да я отхвърли, защото не искаше никой да я докосва в момента. Искаше само те да млъкнат.

- По дяволите, и двамата сте такива идиоти. - каза, след като стовари юмруците си върху масата. Те отново върнаха погледите си на нея и я огледаха внимателно. Червенокоската чувстваше защитата на майка й върху двамата мъже и й хвърли един убийствен поглед. Въздъхна и се загледа в ръцете си.

- Изпитвате търпението ми наистина много силно. И после защо съм се друсала? Със семейство като вас, какво друго да правя? - говореше по-скоро на себе си, но тонът й остана все толкова яден - Никой не ме е изнасилвал, нито ме е карал да правя това, което стана. Не го планирахме, нито го очаквахме, но се случи и няма да се откажа от последствията. - сега гласът й бе равен и ясен. А колко само беше ядосана на Мариус... той не спираше да предизвиква баща й и се опитваше да води нейната битка. Тя беше тази, която трябва да се справи с него, не той. Рори не беше вещ, която те двамата да си подхвърлят.

- А колкото за преживяното от вас, мили мои родители - това далеч не е първия опит за покушение над мен. Майка ми лично ни посрещна, когато два други пъти преди това той ме охраняваше и заради него съм жива. Преди него също. Опитват се да ме убият откакто опостъпих в Който-и-да-е. Това е живота ми, нали затова я има Либра..., за да защитава хакерите и да работи с тях по общи проекти. Риска го знам, откакто навърших осемнадесет. Това, че Александру Валдъз е решил да си затваря очите за миналото, не значи, че го е нямало.

- Аврора, знаеш, че не е така. Винаги съм знаел дали си жива или не и дали те охраняват.

- И това за теб е постижение? - кратък суров смях се изплъзна от устните й - Браво на теб, баща ми. Гордея се с теб.

- Скъпа.. виж, и двамата не бяхме прави.. Просто винаги си била много добра в тренировките и въпреки дарбите ти, наистина не подозирах, че би проявила интерес към Който-и-да-е.

- Ти ги защитаваш всеки ден. Даваш си живота за тях всеки ден. И ти и майка ми. Каква е разликата? Защо не успя и за мен да се застъпиш, както за непознатите? Толкова ли беше трудно? Знаеш ли изобщо какво означават дарбите ми? Не. Никога не си и искал. Но сега аз искам едно нещо и това е да се разкарате от къщата ми. Не мога да се разправям повече с вас, защото ще трябва или да се хвърля от покрива, или да се надрусам като животно, за да продължавам с тези кавги. Надявам се да знаете пътя към вратата.

След последните си думи, със сълзи на очи, бясна от това, че хормоните не й даваха да крие нищо, тя се върна в спалнята си и влезе под душа, надявайки се да успокои треперенето и нервите си. Имаше болезнена нужда да запали поне цигара. Цялото й същество се преобръщаше в тялото й и я изкушаваше да захвърли всичко и да се върне към стария си живот, а демоните вече й дишаха във врата и се смееха злобно на нещастието й. Колко нещастна бе тя..

Аврора напусна стаята. Чувствах се много гузно, че я разочаровах по този начин. Просто не можех да си сдържам нервите. Исках да защитя и двама ни, макар да защитавах повече себе си. Баща й в никакъв случай не беше лесен характер и нямаше да може да се излезе на глава с него дори сега, когато Рори изрично предупреди, че не иска да вижда никого. Не, че аз не бях нахален и нямаше да и досаждам с присъствието си. Щеше да се отпусне малко когато приложи илюзиите си върху мен. Малко болка нямаше да ме убие и без това тази в носа ми беше позатихнала.

- Няма да ви изпращам. - Изправих се от стола си и отидох до кухнята за да върна зеленчуците в хладилника, преди да са се разкапали съвсем. Взех една от лентичките, които Клаудия ползваше, за да ме проверява по няколко пъти на ден дали случайно не съм се надрусал. Разбирах, че се притеснява за дъщеря си, но понякога беше досадно. Долепих листчето до езика си и след няколко секунди когато се боядиса в цвят показващ, че нямам нищо в системата си, го размахах пред погледа й. - Спокойно, чист съм. Не сме се друсали докато те няма. Само правихме много секс.

Изхвърлих го в кошчето за боклук и реших да ги заобиколя докато и двамата ме гледаха така сякаш им бях изпил водата без да докосвам чашата. Нямаше да се занимавам повече с родителите й, защото тя имаше нужда от мен. Щеше да си излее всичко и може би отново щях да я направя щастлива. И изобщо нямаше да ми пука дали баща й ще е в къщата докато задоволявам всичките й сетива. Щеше ми се той да види, че мога да я правя щастлива. Трудно можеше да го види точно той, защото тя не обичаше да му показва чувства различни от гняв и безразличие... Все тая, може би някой ден щяха да се сдобрят. Аз в никакъв случай нямаше да заставам на пътя им.

Открехнах вратата на банята и я намерих под душа. Беше обвила голото си тяло с треперещите си ръце, докато цялото й тяло се тресеше от конвулсиите предизвикани от стичащите се по лицето й сълзи. Знаех, че плаче независимо от факта, че водата се стичаше навсякъде по тялото й. Гърдите ми се прилепиха към гърба й и ръцете ми я обгърнах изотзад. Тениската и дънките ми се напоиха с водата която вече се стичаше и по мен. Приведох се да оставя целувка върху врата й и се облегнах назад свличайки се по стената докато не седнахме на пода заедно, докато топлата вода ни обливаше като летен дъжд.

- Всичко ще се нареди. Някой ден ще ме приеме и дори може да работим заедно на мисии, ако Имир се съгласи да ме върне на работа. - Оставих още една целувка, но от другата страна на врата й. - Обичам те и ще се боря за правото си да те заслужа.

Допира му я накара да подскочи като страхлива газела, подплашена от най-малкия шум. Сви се още повече в ъгъла и се опита да събере съзнанието си достатъчно, че да му отговори нещо.. каквото и да е. Но те я задушаваха, държаха я за врата и се просмукваха в съзнанието й като зловеща мълва и мъчителна чума.

- Не, моля те.. пусни ме, моля те. Те са тук. Усещат, че съм уязвима. Не мога да се боря вече с тях. - повтаряше тя, отново и отново, воднистосините й очи - вперени в една точка, сякаш бе останала сляпа за света около нея и се взираше в чистия и неподправен ужас.

- Имам нужда от хапчетата си... - прошепна тя, стискайки очи и облегна глава на рамото му, но картините не спряха. Бе попаднала в капан на собствените си илюзии и едва успяваше да изплува на свобода от всичко това. Не беше абстиненцията, което я убиваше - дарбата й го правеше.

Нова доза сълзи се понесе надолу по нежната й порцеланова кожа и се смесваха моментално с водата, която течеше над тях. Скрити от света, точно там, те уж бяха в безопасност. Но само уж. В действителност - опасността бе вътре в тях. Нали това бе казал Жокера от Батман.. 'Спираме да търсим чудовищата под леглата си, когато разберем, че те са в главата ни.'И въпреки това бяха толкова истински...

Стояха още известно време на пода, свити на кълбо, тя - разчитаща единствено на него да я спре, в случай че потърси наистина хапчетата си, а той - обвил ръцете си около нея толкова силно, че някак си успяваше да задържи света й цял, да не се разпадне, въпреки треперенето й и вътрешната й борба. Трябваше да изплаче болката си.

Аврора вдигна сините си очи нагоре и скри лице във врата му, когато опасността премина. Издиша топъл въздух там с една дълбока въздишка и допря устните си до голата му кожа съвсем леко, обвивайки собствените си ръце около него. Той беше останал. Въпреки, че тя изгони и него. Нямаше да се справи без него.

- Това не значи, че не съм ти сърдита, че се сби с баща ми, нали знаеш? - попита го по някое време, подсмихвайки се леко и затегна захвата си - Хайде, да излизаме.. добре съм.

Нямаше да я пусна. Нямаше да намери и хапчета. Беше издържала толкова много, не исках да се препъне в това малко камъче на пътя и отново да падне в онази бездна от която двамата поддържайки се един друг успяхме да изпълзим. Това беше со голямо от мен или от нея. Опитвахме се да създадем нещо истинско и здраво от друго безнадеждно счупено и почти го бяхме залепили.

Останах така зад нея. Тих, изпълнен с разбиране. Бях носната кърпичка, с която да попие сълзите си. Сърцето ми се късаше да я гледам така на ръба. Бях готов да се разплача заедно с нея. Беше толкова уязвима и крехка в този момент и имах чувството, че ще я изпусна, колкото и да я притискам в себе си.

Усетих топлия й дъх върху кожата на врата си. Сълзите сякаш пресъхнаха, но и двамата бяхме подгизнали. Усмихнах се когато срещнах очите й. Момента сякаш беше отминал. Облака си беше тръгнал всякакви тъжни птици и мрачни моменти.

- Не се и съмнявам, че ми се сърдиш, трябваше да го избегна... Просто ми падна пердето когато те бутна исках да те защитя... - Пръстите ми леко погалиха коремчето и с нежни движения, докато се навеждах да си открадна целувка, която тя не ми даде. - Нека останем още малко тук. Харесва ми усещането да си толкова близо до мен и да си мокра..

Перверзна усмивка се настани върху устните ми и следващата целувка беше отново върху врата й. Дали техните си бяха тръгнали или ни чакаха пред вратата? Дали баща й нямаше да ме чака пред вратата с лопата, с която да ме зашемети а след това да ме закопае някъде? Въпроси, въпроси...

Аврора отклони поглед от неговия по бързата процедура, след което размърда леко тялото си, което се беше схванало от странната поза, което бе заело. Всичко лошо бавно отшумяваше, оставаше само мърморенето, което Мариус щеше да отнесе за цялата тази разправия.

- Аз винаги съм мокра, когато съм близо до теб, умнико, това не е нищо ново. Въпросът е, че съм ти ужасно сърдита, защото се караше с него и го предизвикваше, а не беше твоя работа да го правиш. Това е моята война и моите отношения с неговия откачен ум и странна представа за родителство, с които трябваше да се справя. А и той няма да отстъпи пред теб, защото си чужд. Пъхаш си големия нос навсякъде, където не ти е работа и тези целувки няма да ти помогнат особено много. Не действат в момента.

След като затвори отново апетитните си червени устни, хакерката се подпря на стената и се изправи бавно, за да не се пребие точно в банята си. Побутна го леко с крак, за да се размърда, след което си измъкна една кърпа от рафта и я уви плътно около крехкото си тяло. Хвърли му последен поглед, за да види дали я следва и продължи към спалнята, където трябваше да си търси нова пижама, понеже старата стоеше мокра на пода в банята.

- И откъде ти хрумна, че той ще ме нарани? А и той не знаеше за бебето тогава. Да не говорим, че специфично те помолих аз да му кажа за бебето. Моя беше новината и това е моя баща. Изобщо се чудя дали ме слушаш на моменти. Много съм ти сърдита.

Гласа й пазеше строгия тон, докато тя се обличаше, но ядът и гнева в него вече липсваха. Цунамито бе очевидно утихнало и след като червенокоската се облече излезе към хола, за да провери за родителите си. Нямаше ги и най-добре. Тази вечер нямаше сили да се разправя повече с тях.

Изправих се след нея и свалих мокрите си дрехи, оставяйки ги върху нейните на купчинка. Взех една хавлия, която да завия около кръста си и още една по-къса, която сложих на главата си, а мокрите дрехи сложих направо в пералната, за да не мокрят другите в коша за пране. Последвах я до спалнята, но нея вече я нямаше, беше избягала на някъде. Може би беше време да вечеряме. Майка й беше направо богиня в кухнята, а домашната храна действаше идеално на стомаха ми, който беше отвикнал да преработва каквито и да са качествени продукти.

Измъкнах една пижама от гардероба и я облякох. преди да я потърся. Все още беше по хавлия, което ме накара да прехапя устна, за да не си мисля, мръсни неща. Нали ми беше сърдита, не исках да ми се разсърди повече. Реших да приготвя масата. Това щях да го направя бързо, за да е като изненада. Извадих чиниите сложих храната в тях и ги подредих на масата. Вилици, ножове, салфетки и... Свещи разбира се.

- Аврора... - Повиках я от трапезарията. Беше се изгубила от погледа ми вероятно да се облече. Подаде мократа си главица през вратата на спалнята и очите й срещнаха веселата ми усмивка. - Нека ти се реванширам с вечеря на свещи. Майка ти е приготвила любимото ти за вечеря.

Тъкмо щяхме да си поговорим малко. Бях забравил да й кажа това, че докато правихме секс дарбата ми не действаше, а това си беше голямо постижение. Трябваше да я изненадам с още нещо. Чаша вино нямаше да навреди на бебето, даже беше полезно. Може би трябваше да ида до магазина, за да взема... И определено щеше да е по пижама, защото не ми се обличаше. Стига да не ми е прекалено сърдите и да откажа поканата ми за вечеря в собствената й трапезария.

Аврора скръсти ръце пред гърдите си и изгледа преценяващо червенокоското пред нея. Не може да я ядосва толкова много и да й прави подобни изненади, след като тя все още му се караше всеки път, щом го мерне в стаята. Повдигна едната си вежда и нацупи устните си за момент, но в крайна сметка пристъпи към него, щом усети аромата на храната. Все пак заради бурната им вечер бяха пропуснали вечерята и сега корема й издаваше странни звуци. Как да оставиш детето си гладно?

- Добре, но само защото сина ти е гладен, не защото съм ти се отсърдила, разбрахме ли се? - попита го, смръщвайки вежди за момент, но после се настани срещу него и по устните й изгря една усмивка, когато се надвеси над чинията си.

* Три месеца по-късно *

- Добре, това дори аз не бих го направила... - изкоментира Аврора, клатейки глава възмутено, прелиствайки книгата си, докато се поклащаше напред-назад в люлеещия се стол, скръстила крака под себе си по турски, докато бащата на бебето й боядисваше последната стена от детската стая.

Обзавеждането тъкмо беше пристигнало, но стените трябваше да изсъхнат, за да подредят всичко на мястото му. Вече се бяха преместили в новата си къща, която беше в предградията и се намираше възможно най-близо до щаба на Либра. Всички вече знаеха за бебето и правеха огромни планове за него, без дори да се е появило на бял свят. Горкото дете..

Хакерката поклати глава неoдобрително, зяпайки картинката на следващата страница скептично и вдигна поглед към джинджъра, който все още се разкарваше по шорти и без тениска, за разлика от нея. Въпреки, че бе началото на септември, в Букурещ още беше топло и тя не можеше да облече нещо повече от това, но гледаше винаги да е с горнище, та да си пази коремчето, което нарастваше сякаш с часове.

- Добре, то ще ме буди през два часа, защо аз да не го будя също? - дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й, преди Рори да вдигне очилата си на главата си и да разтърка очите си, докато другата й ръка неволно се протегна към корема й - тик, който беше развила в последния месец. - Детето ми ще ме мрази, казвам ти. Между друото ти сигурен ли си, че това е точния нюанс, който бяхме избрали? - попита, внезапно заглеждайки се в стената. Може би пък трябваше да изсъхне първо и тогава да добие желания цвят? Вероятно да, но все пак хормоните й го видяха като идеална причина да му полазят по нервите отново. Какъв късметлия беше и той...

Аз лично смятах книгата й за доста полезна и аз бях виждал някой от картинките. Например кой да знае, че не трябва да мокря бебето с маркуча? Щеше да е изключително забавно да си играем... Той щеше да се роди през зимата и тъкмо малко щеше да порасне до лятото, когато да си играем в градината. На колко прохождаха бебетата- 5-6 месеца? Спрях за малко и погледнах към нея след коментара й за това, че бебето щяло да ни буди през два часа.

- Почти съм сигурен, че именно защото ще ни се налага да ставаме постоянно през нощта ще се наслаждаваш на всяка почивка в която ще спи и няма да ти се иска да го будиш. Представяш ли си да е от онези ревещите създания, които просто не спират да плачат? Сигурен съм, че тогава като заспи ще ти се иска да се събуди като порасне. - Обърнах се и наклоних леко главата си, за да огледам работата си. Мисля, че беше перфектно, дори и нюанса да не беше точно същия. Аз можех да го преживея. Все пак няколко тона не бяха от чак такова значение. Тя беше жена разбира се, и можеше да ги усеща тия неща, но щях да се правя на ударен.

- Мисля, че е точно същия, скъпа. - Отидох до масичката нагласена до стола й и си взех безалкохолната бира. Пиех я защото имаше вкус на бира и се чувствах мъж, ама в същото време имаше сладникав остатък и направо ми объркване мечтите за мъжественост. Безалкохолна бира, някой гей ще да го е измислил това. Какво следваше. Вода с вкус на уиски?

- Ти го избра по каталога, точно както предишните три пъти. - За щастие предните ги сменяхме още на първата и втората четка, ама сега бях боядисал цялата стая. Дори нюанса да беше друг в щях някак си да го преживея.

Бъдещата майка инспектира с поглед помещението, преценявайки ситуацията и прехапа езика си, за да не възрази. Не трябваше толкова много да мрънка, това беше ясно. Може би леко щеше да я дразни, но червенокоската бе почти сигурна, че след раждането щеше да бъде много погълната от бебето и няма да забелязва толкова много какъв ноанс е стаята.

- Имам нужда да работя... не може да ме държите далеч от банките и компютрите им. На малкия ще му хареса мама да му купи още играчки.. А и ако прочета още един път 'Капнете от млякото на вътрешната част на китката си, преди да дадете от млякото на бебето' ще си прережа вените, казвам ти.

Сините очи на червенокоската се преместиха от книгата, която остави настрани към Мариус, който протриваше ръце леко. Вдигна вежда и нацупи леко устни, докато в ума й се оформяше друга идея за прекарване на времето.

- И какво стана сега? Приключи, нали? - попита и протегна ръцете си към него, за да дойде той и да я издърпа, понеже тя вече беше трудноподвижна. Той веднага се отзова, но тя побърза да увие ръце около врата му за момент, а после се обърна с гръб към него, за да долепи гърба си до голите му гърди, които тя имаше голямо желание да изучи с език, а после да го спусне надолу по корема му.

- Сега.. предполагам.. трябва да чакаме. Нали? - продължаваше да се прави на ударена Аврора и го погледна през рамо. - Браво на теб, ти си герой, за да издържиш това. - поздрави го и се надигна на пръсти, за да не го затруднява при навеждането - Имаш ли някакви планове други..? Нещо конкретно? - въпросчетата й идваха по възможно най-непринудения начин, но беше късно, за да се дърпа, или да отрича този факт - щом ставаше дума за него - бикините й започваха процеса на удавяне на момента. Особено в последния месец не й беше достатъчно колкото и често да му обръщаше...кхм... внимание.

- Защо да капеш от млякото на китката си? - Попитах докато й помагах да се изправи. - Аз така или иначе не знам какво трябва да е на вкус, пък и да знаех, ръката ли да си ближа след това... Глупаво е. Не може ли просто да си пийна.

Не разбирах тези тъпи съвети. Понякога звучаха прекалено глупаво. Спрях да мисля за това в мига, в който Аврора започна да се държи странно. Повдигнах вежда си се усмихнах едва доловимо. Дори да загрявах бавно, а не беше така, нямаше как да не забележа жестовете с които се опитваше да ме прелъсти. Не, че се оплаквах. Пред последните два месеца сексуалния ни живот взимаше връх и колкото и да се опитвах да го избегна, защото се притеснявах да не нараним бебето по някакъв начин ми беше толкова трудно да й откажа. Опитвах с да ги сведа до един акт на два дена. Не, че мис е получаваше. Да вземем пример за вчера, когато правихме секс... Повече от два пъти бяха със сигурност, но не можеше да я върна, когато се събуждах с устните й върху втвърдения си член или когато ме посрещаше по халат в кухнята, под който няма нищо. Докато разбера какво става, тя вече го държеше в ръцете си и караше тръпките да лазят по цялото ми тяло. Другия момент в който ме изненадва под душа, където не мога да се скрия и й показвам каква власт има над мен, но капака... Капака е като си легнем и започне да ми обяснява как не може да заспи... Увива тялото си около моето устните й ме обсебват и накрая съседите от съседната къща се оплакват от шумните оргазми. Някой да ми каже как да постъпя в такива ситуации. Просто не мога да я отблъсна. Затова се приведох и я целунах, а след това се отдръпнах преди да ме е хванала в капана на огнените езици, които запалваше под кожата ми.

- Предполагам ще е хубаво да го мина още веднъж, ще видим дали ти харесва нюанса и ще вземем по-светло или по-тъмни. Какво ще кажеш?- Приближих се до първата стена която боядисах. Май не трябваше да я пипам, все още мокра ми изглеждаше. Трябваше да тръгвам за работа след два часа... За два часа можехме да го направим и два пъти. Мъжко беше да искаш секс и когато и половинката ти го иска то си е равно на рай. Рори обаче се беше превърнала в нимфоманка. Повече ме притесняваше това което Слав ми беше споделил. Наскоро съпругата му беше родила. Имаха момиченце. След раждането обаче жена му изпаднала в депресия и вече четвърти месец изобщо не му пускала. Може би трябваше да си наваксвам от сега... Ама пък ако свикна така после как се отвикваше от това удоволствие?

- Искаш ли да излезем на разходка? Имам два часа до работа. Времето е хубаво. - Все пак трябваше да се ограничим малко. Надявах се да няма много голям сексуален натиск от нейна страна, защото не ми бяха никак силни ангелите.

Хакерката измери джинджъра пред себе си с поглед и се чудеше дали да го удари зад врата, или направо да го изкаха с проклетия учебник, който приличаше повече на тухла-четворка, отколкото на книга.

- Умнико, не ти трябва да опитваш проклетото мляко на вкус. Така проверяваш дали е прекалено горещо за бебето. Ти изобщо ли не чете другата книга, която купих? Ще ти я навра...- червенокоската усети как гнева в нея се надигаше, затова реши да прекъсне триадата си и да въздъхне дълбоко. Пръстите й минаха по цялата й плитка, която се извиваше до средата на гърба й, издърпвайки я пред едното си рамо и се опита да се усмихне. - Няма да те убия. Просто гледай да го погледнеш, става ли?

Той наистина, наистина, наистина трябваше да оцени усилията, които полагаше тя, за да не скочи и да му извие врата... ами по десет пъти на ден минимум. И затова трябваше да й се реваншира. По възможност със същия брой извинения на ден. Тя отново се приближи до него, въпреки че беше с гръб към нея и ръцете й се обвиха около тялото му, плъзгайки се по мускулестия му корем.

- Разходка? Не, струва ми се прекалено хладно навън. Май и ще вали.. А и стените са с хубав нюанс. - каза провлачено тя, надзъртайки зад рамото му и остави няколко леки целувки по голата кожа там. - Не искаш ли да си поиграеш с мен? Обещавам да ти е интересно.. - попита съвсем невинно Рори, прехапвайки устна, когато той се обърна отново към нея и се усмихна ангелски.

Кой би предположил, че ставаше такъв дявол само при една грешна дума от негова страна. Ама той трябваше да я разбере... Него го върнаха на работа в следствие на радостта на Имир за бъдещия му племенник, а тя трябваше да стои по цял ден вкъщи и да пазари онлайн. Не й даваха да кара колата, защото била с рискова бременност, не й даваха да се разхожда и сама за дълго време из хората, защото я изнервяха и щеше да ги изтрепе, не я включваха и в мисии, защото, виждаш ли, я натоварваха и бяха прекалено стресиращи. Нищо. Нада. Тя умираше от скука... Така че той беше длъжен да я забавлява.