Sucker for Pain

*5 години по-рано*
- По дяволите, Аврора, не може да си толкова голям инат! - изръмжа майка й насреща и стисна малките си юмруци в страни от тялото си. Русата й коса се спускаше на красиви къдрици около застаряващото й лице, но не можеше да се отрече, че Клаудия е една красива за своята възраст жена. От нея бе наследила красотата си Аврора, с изключение на блестящите огнени къдрици - те си бяха изцяло на баща й, така че дори сега той да се опитваше да се убеди, че Аврора не е негова дъщеря, защото не може единствената му наследница и негова собствена кръв, която тъкмо бе навършила пълнолетие, да го предава по този долен начин и да плюе на името му и да работи за хакерите.
- Съжалявам, но решението ми е крайно. - каза с ледено спокойствие дъщеря им, хвърляйки последните й нужни неща в куфара си, после взе другия и се запъти към вратата. Майка й сграбчи лакътя й в опит да я спре, а баща й замахна и вдигна водна завеса пред нея, което раздразни младото момиче още повече. Те бяха тези със физическите дарби. Можеха да опожарят цяла сграда с щракване на пръсти, да удавят някого просто така, да го взривят. Само тя бе различна. Мястото й не бе тук и тя не смяташе да остава и секунда повече. Щеше да отиде там, където можеше да е полезна. Аврора стисна зъби и положи усилия да се съсредоточи. След като не ставаше по лесния начин, щеше да стане по нейният. Все още овладяването на втората й дарба бе доста несигурно, но за сметка на това съзнанието й бе достатъчно развинтено, че да си изрисува изцяло нова илюзия и да засмуче родителите й в нея. Нямаше да трае дълго, затова тя бе бърза. В момента, в който хватката на майка й се отпусна, както и водната завеса, тя напусна стаята, а скоро и къщата.
Родителите й така и не й простиха за тази постъпка.

*миналата година*
Червенокоската надигна бутилката за пореден път. Лунната светлина бе единственото осветление в стаята, но на момичето не й беше нужно повече, за да различи двете голи тела в собствената си спалня. Едното на възлюбеният й, а другото на някаква курва. Подозираше го от известно време, но не можа да повярва колко лесно се върза той на приказките й за командировка и с цялата си наглост доведе друга жена в нейният апартамент. Колко удобно за него. И колко жалко.
Аврора ги намери спящи. Съзнанията им бяха толкова спокойни. Приветстващи я, канещи я да извърши непростимия грях. Още един в сметката й. Това момиче определено нямаше да получи еднопосочен билет за Рая. Още едно надигане на шишето по този случай. Нямаше притеснение, нито вина, още по-малко страх. И това бе най-потресаващото. След ужасите, които можеше да причинява в чуждите сънища в началото трепереше и спираше да говори с останалите, страхуваше се от себе си. Но не и днес. Не сега. Бе приела чудовището, което е и спря да се бори срещу силите си. Това бе и момента, в който ги подчини на своя контрол. Чудовищни. Точно това ги описваше. И въпреки това сега стоеше в малкия си апартамент в покрайнините на града, облечена изцяло в черно и пресушавайки бутилката с водка, която стоеше пред нея. Знаеше го. Виждаше го в съня му доста често и все пак това не предотврати разбитото й сърце. Той не заслужаваше да живее. Курвата до него също. Край на историята.
Аврора се подсмихна в тъмнината на собствената си лудост и придърпа цветните хапченца, които бе наредила на масата, след което ги измята едно след друго в устата си и се засмя. Засмя се на скапания си живот, на изрода, който бе в съзнанието си и на всичките си шибани пороци. Единственото сигурно нещо в живота й бе работата й. И само тя й остана.
Червенокоската се изправи на дългите си крака и доразсипа останалата водка по пода, която се смеси със тубичката лакочистител. Апартаментчето й бе малко и претруфено, трябваше му само малко спирт и клечка кибрит, за да пламне. Изгоря до основи. Изгоря заедно с всичките й емоции и слабости. Жената, която излезе от горящата сграда бе недосегаема като диамант, но и също толкова студена.