Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

by Frică Пет 17 Фев 2017, 00:30

First topic message reminder :

- Върви! Изведи я! - Най гадната част от това да си от Либра, беше, че доста често се случваше да се бием с опозицията. Биехме се с нашите. Всеки вярваше в каквото си иска. Опозицията в това, че хакерите нямат нужда от защита, ние в това че имат, а те май мразеха всички освен собственото си племе.
Три секунди. Точно толкова ми бяха необходими за да стигна до стаята в която се намираше. Беше се опитала да затвори добре. Доста неща беше струпала пред вратата, но със силата с която връхлетях нямаше начин да не поддаде. Хубавото на това че си бърз е това, че не ти трябва много време. Акцията приключи за тридесет секунди.
Пуснах я на пет пресечки от мястото на акцията и вдигнах очилата си върху главата оглеждайки я отгоре до долу. Не изглеждаше ранена. Усмихнах се широко и й намигнах все още без да поглеждам към лицето й. Трябваше да се върна и да натръшкам останалите. В интерес на истината и свръх скоростта не беше толкова често срещана дарба, макар че съм сигурен, че ще мога да избягам от всеки.
- Няма да мър... - Погледнах настрани, което беше достатъчно за изненадата ми. Тя ме удари... Не го очаквах. Ако го очаквах щях да го избегна.
Тя тръгна да бяга, което беше абсолютно безсмислено като се има на предвид, че я спрях на първата й крачка. Хванах я за раменете и я притиснах към стената, за да мога да я усмиря...
- Хей, хей... Успокой се! Хей. - Груба грешка попаднах право в очите и... Всичко придоби толкова ярки цветове. Винаги ставаше така, а началото и края на живота бяха най силни. Тук имаше и нещо друго. Премигвах тъпо срещу нея, гледайки я неразбиращо и не проумяващо. Трябваше да се съвзема.
- Либра ме пращат, няма да те нараня. - Добре че за мен часовете бяха секунди за други, защото в противен случай, щях да я гледам с часове докато я разгадая.
- Трябва да се върна за момчетата. Трябва да останеш тук, ще те пазим!

by Frică Чет 23 Фев 2017, 15:29

Ама пречеше ми да си гледам сериала, нали уж щеше да си ляга? Защо още стърчеше като закована за пода. Дали не се притесняваше да заспи в мое присъствие? С тази дарба едва ли. По скоро аз трябваше да се притеснявам да не заспя... Кое беше по-страшното-кошмарите или илюзиите?
- Щом си толкова недоволна, ще поискам консултация с нотариус да ме упълномощи още утре, да си изказвам мнението в твое присъствие, принцесо на Либра.
Прозях се сънливо, което беше странно. Явно щях да седна отново. не ми се искаше да заспивам, а и май нямах право. Трябваха ми четиридесет и пет минути за да съм свеж още двадесет и четири часа. Щях да си позволя да заспя, когато се събуди. Беше лесно да пазиш когато очакваш какво ще се случи. Вперих очите си в нейните през очилата. Трябваше ми малко повече време докато пробия препятствията, но бъдещето й отново беше достъпно за мен. Интересно, явно щяхме да очакваме атака от страна на Опозицията отново. В полезрението на Аврора попадна часовника който показваше 05:06. Проблема на тази дарба беше, че не вървеше календар заедно с бъдещето. Можеше да е всеки един ден...
Червенокосата й главица се завъртя и изгубих контакта с бъдещето. Отметнах завивките и се протегнах към дрехите си отново. Щеше да е хубаво да съм подготвен ако се случеше нещо тази вечер.
- Не си луда. Просто малко глупава и не разбираш, че всички тези шарени хапченца не помагат на теб а на дарбата ти. Мислиш си, че халюцинациите са причинени от тях, но всъщност дарбата ти е тази, която взима връх. Засилваш я даваш й свобода. - Докато говорех се бях облякъл. Дръпнах ципа на скъсаните си дънки нагоре и си тупнах задника на дивана, поглеждайки към нея, сега изглеждаше още по шокирана и ме гледаше с широко отворени очи. Разширените й зеници ми подсказваха, че хапчетата още я държаха. Груба грешка да погледна натам или може би не... В отвличането й участваше някой като мен. Бързак. Това беше полезна информация. А очевидно и сам нямаше как да се справя. Видях тялото си на земята. Същите дрехи. Бях в безсъзнание... Можех ли да повикам подкрепление? На какво основание щях да я изведа от къщата й?
- Пробвай ако не вярваш, в момента илюзионизмът ти е по силен от всякога, толкова силен, че без проблем може да обезвредиш армия, но вместо това ти обезвреждаш само себе си, защото го държиш заключен. - Отместих погледа си към телевизора, не можех да се спра бъдещето й беше ужасно, и ако не я убедя сега да ми вярва и да ми помогне щеше да приключи зле и за двама ни. Не знаех своята съдба, не можех да видя в моето бъдеще, но беше достатъчно да ми тежи не съвестта нейната смърт.
- Наричат ме Фрика. И аз имам прякор като хакерите.

by Aurora. Чет 23 Фев 2017, 22:55

В приказките му нямаше и грам логика, а уж тя беше надрусаната. В един момент й казваше, че не трябва да се друса, защото си потискала дарбата, в следващия, че благодарение на хапчетата тя била хиляди пъти по-силна, после обясняваше, че тя я заключвала, което побъркваше момичето. Приказки, приказки, приказки... Гласът му бе ужасно дразнещ, думите му се забиваха в съзнанието й, обърквайки я все повече и й пречеха да свърже точките, за да разгадае неговото съзнание, докато той правеше анализ на нейното.

Съзнанието й си играеше с нея. Беше минал повече от час от приема на хапчетата и те бавно започваха да отслабват действията си, а с това и илюзиите се появиха. Момичето се размърда нервно и погледна надолу към земята, защото чуваше нечие дишане. Две. Два пулса. От двете й страни стояха добермани. Тя нямаше домашни любимци, това определено бе част от илюзията й, но не можеше да я спре, единственото, което можеше да направи е да завлече и него в своя собствен свят, където доберманите вече ръмжаха в посока на момчето с голямата уста.

Червенокоската пристъпи от крак на крак и побърза да остави лаптопа си и да отиде до шкафа, за да намери цигари и запалка.
- Престани.
Тихият й глас очевидно не беше достатъчен, за да прекъсне бълвочите му по неин адрес. "Успокой се, Рори, това не е истина, това не е истина." опитваше се да се убеди наум, докато зловещи облаци мрак и хаос бавно и настоятелно замъгляваха обстановката около тях, съпътствани от гъста мъгла. Апартамента й внезапно бе се превърнал в една студена и безцветна бездна, която сякаш изсмукваше всяка радост и щастие от живота ти. Ръцете й нервно потрепваха, докато червенокосата хакерка поставяше цигарата между устните си и палеше края й.
Това не е истина.

- МЛЪКНИ, ПО ДЯВОЛИТЕ.

Внезапния й вик стресна мъжът срещу нея. Тя отправи воднистосините си очи към него, които бяха изпълнени с гняв и мълнии. Той внезапно се огледа. Очевидно той също бе попаднал в нейната реалност, но това бе изцяло негова вина. Той предизвика всичко това. Съзнанието й просто откликваше на отношението му.

- Какво знаеш ти за дарбите ми, кажи ми? Бил ли си в главата ми? Осъзнаваш ли изобщо с какво се боря всеки ден? Кой си ти, за да ми казваш какво може и не може моята дарба. Ти. Не. Знаеш. НИЩО! - каза му тя със зловещо-студен тон, който идеално подхождаше на обстановката, която той все още оглеждаше. - Виждаш ли това? В това живея от петнадесет години. Хаосът в главата ми е по-силен от всичко, което можеш да си представиш и трябва да се боря, за да оцелявам в него всеки шибан ден. Така че не ми казвай какво мога и не мога. Каквато и дарба да имаш, каквото и да ти казва тя за мен - греши. Така че си затвори шибаната уста поне веднъж.

Гласът й вече се беше дигнал с няколко октави. Обстановката я задушаваше. Усещаше червените очи на демоните в главата й, които я наблюдаваха и се смееха злокобно. Чакаха я да се предаде, да им даде да я превземат, за да извършат всички онези злини, които намисляха. А те искаха кръв. Много кръв.
Аврора никога не бе показвала действителността си на друг. Не я бе оставяла да я завладее толкова много, че да засмуче и друг, но думите на Фрика я раняваха дълбоко, без ясна причина. Чувстваше се слаба, незначителна.

Голяма част от огънчето й падна върху босите й крака и болката я изкара от равновесие и накара всичко внезапно да изчезне точно в момента, в който кучетата се бяха приближили достатъчно до жертвата й и лаеха злобно към него, а по черните им муцуни се бе разпростряла пяна от бяс.
Всичко изчезна.
Момичето погледна надолу за момент към изгореното място и се подсмихна безрадостно, а после поднесе цигарата към устните си и вдиша дълбоко цигарения дим.

- Остави наркоманката да умре на спокойствие.

by Frică Чет 23 Фев 2017, 23:45

Смръщих веждите си, когато тя изкрещя към мен. Попаднах в паралелния свят на собствените й илюзии. Тези, които бяха предназначени за нея, а не за мен. Кучетата ръмжаха срещу мен, а аз не смеех да мръдна. Очите ми следяха нея, докато апартамента й бавно се претопяваше в мрачната, мъглива обстановка. Беше права, не знаех нищо за дарбите й, за това как се чувства, можех само да надничам в миналото й в бъдещето й, в цялата каша от спомени и неща, които предстоят да се случат, но все пак трябваше да я откажа по някакъв начин от наркотиците. Това беше прекалено тъпа смърт. Свръх доза. Можеше да си отидеш по-много по-впечатляващ начин. Да те блъсне кола например. Или самолет. Да, самолета си беше готина смърт. Колко човешки същества умираха при катастрофа със самолет, но не бяха сред пътниците и екипажа?
Може би трябваше да се притеснявам, че към мен се приближават две кучета с оголени зъби с пиана около тях, но не се виждах да умра в илюзия. Това тук не съществуваше, а аз седях на дивана в хола й. Тези кучета не бяха тук. Те не съществуваха.
- Ама аз дори не съм започнал да говоря. - Изправих се от дивана, когато кучетата изчезнаха, заедно със всичката мъгла и мрак. Защо ми пушеше в стаята, как се очакваше да спя на това място? Замърсяваше ми въздуха. Спомена за първия път, когато я видях с цигара, преди няколко часа заблестя в ума ми. Трябваше да се науча и аз... Или може би не трябваше.
- Защо не ги направиш по-весели тези илюзии, като например еднорози с дъги вместо пръдни, които им излизат от задниците. Сещаш се, като ниско качествена анимация.
Трябваше да се подготвим за нападението. Часовника показваше 04.48. Вероятно вече ни бяха наобиколили. Нямаше да се измъкнем. С нея на ръце нямаше да мога да развия скорост, достатъчна, за да избягаме.
- Всъщност забрави за еднорозите. Искам да ми покажеш най-тъмната си илюзия. Искам я толкова силна, че всеки, който мине през вратата да попадне в нея. Можеш ли да го направиш? - Приближих се до нея и когато разстоянието между телата ни беше колкото две крачки спрях. Трябваше да я светна, за това, което очакваме, за да бъде подготвена и да може да ми помогне. В противен случай щеше да стане много лошо и за двама ни.
- Предполагам вече са започнали акцията и всеки момент ще влязат през вратата. - Видях как цялото й тяло се стегна. Беше ме страх да погледна в очите й. Не исках. - Опозицията е тук..

by Aurora. Пет 24 Фев 2017, 01:15

Момент, два, три... Той пристъпи към нея. Бавно. Обвиняваше я. Отново. Нима наистина си представяше нейните илюзии като детска игра? Това ли виждаше той в нейната реалност? Какъв смешник.

'Той никога няма да ни разбере...' шепнеха гласовете в главата й злокобно и се смееха. Идеше й да зарови пръсти във влажните си кичури и да дърпа... Да се отърве от всичко това по някакъв начин. Но нямаше такъв начин. Тя го бе приела отдавна. Просто щеше да си бъде странна и откачена, докато не се самоубие, или не се предаде на мрака. Тогава съвсем щеше да врътне.

Но демоните й не винаги бяха безполезни.

Сега, например, бяха наистина нужни. И тя го осъзнаваше. Разбра го от момента, в който последните думи се отрониха от розовеещите му устни, които контрастираха на фона на бледата му луничава кожа. Опозицията е тук. Нямаше спасение от тях, освен ако тя не вложи цялата си сила, а тя не беше нищо, освен ако Аврора не приветства мрака, своя стар познайник, като единствен съюзник. В противен случай не й трябваха видения или телепатия, за да разбере, че и двамата ги чакаше грозна и мъчителна смърт. А Рори не беше в настроение да умира. Не днес!

По слабото й, нежно лице се изписа една тънка и нежна усмивка, докато вдигаше морскосините си очи към неговите. Преглътна тежко, но продължаваше да се усмихва, наслаждавайки се на тишината, която ги обгръщаше. В очите й се бе появил непознат пламък, някакво странно желание за живот и за мъст, което контрастираше твърде много на спокойната й стойка.
- Страх ли те е, Фрика*? - попита го тя слабо, но спокойно. Някак примирено. Почти развеселено. - По-добре да се скриеш. Ще бъде грозно. Осъзнаваш това, нали? Както и че може да завърши катастрофално за всички ни? Сега е момента да споделиш, ако владееш нещо като взривяване. Не? - продължи, повдигайки бавно рижавата си вежда и измести погледа си към вратата.

- Ти си най-нескопосания бодигард на света. - рече му иронично, обръщайки се с лице към вратата и затвори очи, заслушвайки се в тихото тропане, което позна по стълбите пред апартамента й. Щеше да се бие с тези мамини синчета, дори да беше последното нещо, което щеше да направи.

Спря да се бори.
Аврора Валдъз за пръв път в живота си си наложи да се изправи срещу своите червенооки демони и да ги приветства, да ги приеме, да се остави да я обладаят и да се изгуби в бездната на мрака, пък дали ще се върне от там... късмет. В ума й вече злото бе изпило всякакви цветове от апартамента й. Всичко бе черно-бяло и толкова студено. Кожата на голите й бедра настръхна, но тя не се страхуваше. Мъглата плъзна като ужасяваща бавна смърт по пода, разпростираща кокалестите си пръсти все по-напред, обхващайки всичко и всички по пътя си.

Вратата бе разбита.
Един ритник се показа през масивната дървена рамка, а после нахлуха хора, облечени в черно, с още по-черни намерения към стопанката на този дом. Но не очакваха да бъдат посрещнати от същото. Влязоха в нейния безцветен свят и се огледаха несигурно, но после продължиха по своя план. Твърде жалко, че тя също имаше план за тях.
Кучетата около нея отново се появиха, но този път бяха цяла глудница и този път не просто ръмжаха, а се втурнаха към неприятелите. Земята се разтресе, прозорците затракаха и не след дълго се пръснаха, но тя не помръдваше, просто се усмихваше.
Студено. Зловещо.
Подът се помести и се наклони в различни посоки, подобно на нестабилна плоскост. Тя пак не помръдна. Плътните й устни се разтвориха и от там прозвуча развеселен, почти фанатичен смях, който засилваше илюзията в главите на навлезлите петима мъже.

- Болка. Чувствате ли я... Господи... съжалявам ви. - изрече тя измежду смеха си и тръгна към тях. Нямаше просто да стои, това беше живота й все пак. Не беше готова да си отиде, точно затова и впрегна цялата си подготовка за една Либра, на която бе подложена преди да напусне бащиния дом.

*игра на думи, хехе

by Frică Пет 24 Фев 2017, 15:40

Не бях нескопосан! Можеше изобщо да не разбера, че са тук, ако нямах тази злокобна дарба. Защо си мислеше, че на мен ми е изключително приятно да гледам в бъдещето или в миналото на всеки когото погледна в очите.

Трябваше да се съсредоточа. Илюзиите й не бяха насочени към мен, но това не значеше, че не виждах това което се случва и на онези нещастници, с тази разлика, че за мен нямаше болка. Проблема беше този който нахлу със скоростта на светлината. Беше дяволско бърз. Вероятно беше преминал моята подготовка. Не се бях сблъсквал със толкова бърз човек. Дори колегите ми от Либра, които владееха скоростта не можеха да развият подобна на неговата. Той беше мой противник.

Илюзиите на Аврора, лесно можеха да се заобиколят, ако набереш достатъчно скорост. Той се насочи към нея, аз също. Миг преди да я докопа със грубите си пръсти телата ни се срещнаха. Ударната вълна беше толкова силна, че усетих как няколко от ребрата ми се чупят. Всички излетяха на известно разстояние, като след взрив. Излетяхме през прозореца и се приземихме на улицата пред сградата й. За щастие той беше под мен. Изкарах му въздуха и успях да го ударя силно, за да го зашеметя и да се върна при нея.

Направих точно крачка преди идиота да ме хване за крака и да ме дръпне към себе си. Лицето ми се срещна със земята. Около главата ми започнаха да пеят птички и звездите се заредиха пред лицето ми. Нямах време да се занимавам с него. Трябваше да се върна при 'принцесата', не знаех какво се случва там след тази ударна вълна може да се е наранила от отскока назад. Може би не можеше да възстанови илюзията. Ако нещо й се случеше нямаше само да ми тежи на съвестта, но и вероятно Имир щеше да ми се ядоса много. Той нямаше много братовчедки.

Глупака ме настъпи по гърба, и ме използва за трамплин, нямаше да се разберем така. Изправих се по бързо и от него и се засилих достатъчно, че да мога да продължа по вертикалната стена на жилищната сграда. Хванах го за косата й го препънах така че да изгуби собственото си равновесие и да падне долу. Имах преднина. Нахълтах през прозореца, през който бяхме излетели двамата. Двама бяха стигнали до нея. Тя се бореше със всички сини срещу тях. Нокаутирах единия с удар под брадичката, а другия с един по врата. Направо заспа. Хубаво беше да знаеш някой точки.

Бързака се завърна и ме изрита в гърба, грабвайки Рори. Нямаше да ми позволя да се измъкне дори от апартамента, а не от сградата. Обърнах се, оттласнах се от стената и се хвърлих към него, станахме кълбо от трима. Без да чакам покана сграбчих отдалата ми се възможност с шепи. Врата му издаде странен звук на изхрущяване когато го завъртях рязко и остана в тази позиция дори след като го пуснах.

Чуха се изстрели в наша посока. Нямах никакво време. Успях да отклоня някой от куршумите, а на други да обърна посоката. Няколко нещастници се застреляха, а до секунда и половина останалите бяха последвали примера на бързака със счупения врат. Спрях се до нея. Дишах тежко, защото болката в гръдния кош ме убиваше. Адреналина отминаваше бавно, и вече започнах да усещам, че ми е трудно да дишам. Дали някое ребро не е направило някаква беля... Едва ли, с тази скорост до сега да съм мъртъв. Изплюх се в страни, без да отдавам голямо внимание на това, че е върху дървения под на апартамента й. И без това сякаш бяхме по средата на гробища. Подадох й ръка да се изправи.

- Добре ли си? - Устата ми продължаваше да се пълни с кръв, дали не ми беше изкъртил някой зъб, не стига че усещах и раната върху челото си, което по-рано се срещна с ръба на бордюра. Бях украсил целия й апартамент в червено. - Обещавам ти обезщетение, след кратка почивка.

Не бях участвал в толкова кървава мисия от много време насам. Нямаше оцелял сред тези, но моята мисия пък беше изпълнена.

by Aurora. Чет 02 Мар 2017, 20:12

Илюзиите поглъщаха всички новопристигнали, озоваваха се в паралелен свят, на който лично тя определяше контурите и положението. Всичко се въртеше с адски бърза скорост, представите за горе и долу се бяха размили за всички, включително и за нея, но това не й попречи да се наслаждава на звука от хрущящи кокали и писъци.

Защото ги болеше. Беше само в главите им, в действителността те просто стояха и се пазеха от невидими опасности. Колкото и величествени размери и добра физическа подготовка да имаха тези мъже и жени, бяха безсилни, просто защото тя ги удряше там, където те не можеха да се защитят - в съзнанието. То бе под неин контрол и дори боя на Фрика с другото привидение не можеше да я измъкне на повърхността.

Злото пълзеше из вените й, прогаряйки като киселина кожата й. Тя не беше на себе си. В илюзията й се случваха толкова ужасни неща, неща, от които сама тя се уплаши. Не, че може да пострада, а че е способна на нещо подобно. Никога преди не й се бе случвало да прави толкова масова и силна илюзия. Здравия й разум потъваше главоломно надолу към черната бездна и точно преди да се предаде нечии ръце я сграбчиха и тялото й срещна земята.

Всичко се разбърка, концентрацията й си отиде, а с нея и илюзиите, които до сега бе създавала. Това беше...ново ниво на величие на дарбата й. И тя наистина се притесни от последствията й. Какво можеше всъщност да постигне с ума си, с гнева си? Ами ако се предаде някой път наистина на демоните? Колко ли разрушения щеше да нанесе на близките си, на невинните хора, на ... Червенокоската не можеше да си представи до къде точно се простира това.

- Аврора. - звука от името й я стресна и тя премига бързо, осъзнавайки че доста дълго време не го беше правила и усещаше онази гадна сухота в очите си. Когато успя да се осъзнае вдигна морскосините ириси към Фрика и пое ръката му. Главоболието, което я връхлетя бе оглушително, накара ушите й да пищят, а главата й сякаш щеше да гръмне в този момент.

- Да, добре съм. - кимна му бавно и спусна погледа си надолу по тялото му, за да провери дали и той е наред. Няколкото минути тишина бе оглушителна за нея. Накрая върна погледа си на ужасеното му лице и разтвори бавно устни.
- Фрика...- Преглътна тежко, докато се гледаха за един дълъг момент и накрая ъгъла на устата й се изви настрани в иронична усмивка.
- Имаш най-тъпата татуировка на света. Водно конче? Наистина ли? - присмя му се, клатейки глава и се отдръпна от него и прокара пръсти през косата си, чудейки се откъде да почне.

- Май трябва да се облек...

Тялото й внезапно загуби стабилността си, главата й се завъртя, пред очите й притъмня, сякаш някой беше дръпнал шалтера на осветлението и падна в дълбока, дълбока бездна.

by Frică Пет 03 Мар 2017, 13:57

Какво имаше против татуировката ми. Всичко си имаше символика. Не беше просто така да си лепна нещо върху кожата, все пак не се махаше с едно изкъпване. И със сто не се махаше. Тъкмо бях готов да протестирам, когато малката подбели очите. Добре, че бях бърз, че с тези бавни рефлекси, докато се осъзная щеше да е някъде на пода...

Ръцете ми я подхванаха и я вдигнах. Нямаше почивка за мен. Исках само 10 минути, колкото да си поема въздух нормално, без да бързам, за пръв път в живота си. Въздъхнах с мъка, защото болката в гърдите ми беше почти непоносима и погледнах към слабото й бледо лице. Наркотиците вършеха своята прекрасна работа. Съсипваха я, убиваха красотата й. Прехапах устната си, преди да осъзная, че е груба грешка. Кой да помни от къде кървя.

- Не можа ли да изчакаш още пет минути преди да припаднеш. - Чух полицейските сирени в близост. Това не беше добре, очевидно някой съсед се беше обадил, заради звуците от изстрели. Приближих се до бюрото с компютрите. При такава гледка сигурно щяха да иззема всичко от апартамента. Взех хард дисковете от всички, които бяха наредени там, а останалата информация се погрижих да я пусна за изтриване. Може и да не бях хакер, ама и аз знаех някой трикове.

Взех я на ръце, отново, от стола на който я бях оставил и си поех дълбоко въздух. Беше наистина голяма дилема къде да я заведа. Мисията ми да я опазя едва не се провали. Ако я заведа в щаба на Либра сигурно ще й вземат проби от кръвта и ще стане мътна и кървава, когато открият колко точно е надрусана. Нямаше да я водя там. Щеше да ме убие като се събуди. Спрях тичането си една пресечка по надолу. Щеше ми се направо да я оставя тук и да продължа, но ако го направя няма да съм жив до края на следващото денонощие.

Огледах се наоколо и поех по една тъмна улица, без осветление и толкова тясна, че и лунна светлина не влизаше. Направих няколко завоя, а скоро се спрях пред вратата на един двор, в центъра на който се издигаше една от новите сгради в квартала. Извадих чипа, с което успях да отваря масивната врата от ковано желязо, а след това и тази на входа. Нямах търпение да се добра до горе. Оставих я внимателно на леглото си и си поех дълбоко въздух отново. Това кога щеше да спре да боли. Щях да стигна до тук за десет секунди, а аз вървях с нея около двадесет минути... И кога имаше намерение да се събужда. Е аз щях да си взема душ тя ако иска да идва в съзнание. Свалих дрехите си и мимоходом ги хвърлих в коша за пране, преди да се намъкна в банята и да отмия цялата тази гадост от себе си. Някак си не ми се искаше да я оставям дълго време сама, затова побързах. Щях да си пусна телевизора на без звук и да седна на дивана, за да не я притеснявам. Знаех, че и съня й липсва, поне да се наспи, като човек, то е ясно, че аз няма да мога.

Обух едни раздърпани шорти, които да не издават това, че бельото ме стяга и в повечето случай предпочитам да не го нося и стара блуза с дълъг ръкав й качулка. Сгуших се на дивана и си пуснах латино сериала... Колко щях да успея да се задържа бъден?

апартамент:

by Aurora. Пет 03 Мар 2017, 15:50

Каква беше тази вибрация? Чий телефон звънеше? Кой изобщо се опитваше да обезпокои спокойствието й? Червенокоската се преобърна на другата страна и се сгуши в меки завивки, завивайки се през глава, но вибрацията не престана. Мамка му. Някой наистина я мразеше.

С дълбока въздишка Рори се предаде и отвори морскосините си очи. Трудно беше. Но тогава изненадата я завладя. Къде точно се намираше? Не помнеше да си е лягала в леглото, а след кратко оглеждане осъзна, че това изобщо не е нейния апартамент. Ами тогава чий?

Спомените нахлуха в главата й с главоломна бързина, предизвиквайки силно главоболие. Часовникът на шкафа до голямото бяло легло показваше два сутринта. Не беше ли пет преди малко? Колко време изобщо беше спала?

С тихо сумтене се измъкна внимателно от мекото легло, което по принцип нямаше желание да напуска, но погледа й попадна върху дивана пред леглото, където спеше нейния охранител. Вдигна телефона си, на който бяха изписани цифри с милиони пропуснати обаждания. От майка й, от шефовете й, от братовчед й.. Сега пак звънеше майка й. С недоволство момичето натисна бутона за отговор.
- Аврора! Слава богу, къде си? Цял ден се опитваме да те открием. Мариус също не си вдига телефона и си помислихме, че се е случило най-лошото..

- Чакай. Спри. - прекъсна я Аврора с тих, но ядосан шепот. Наложи си да се вмъкне в единствената врата, която видя в малкия апартамент. Оказа се банята. Все пак не искаше да го буди. - Кой е Мариус? Добре съм. Нападнаха ни, но успяхме да се измъкнем и той.. - момичето се огледа - Ами дойдохме в неговия апартамент, защото пострадахме и не можахме да се доберем до щаба. Мисля, че съм заспала или нещо такова, защото не помня много. Спокойно. Живи сме. - каза й момичето с нисък глас и се погледна в огледалото. Тъмните кръгове под очите й се бяха подобрили малко, но все още бучеше главата й, а и имаше сериозна нужда от кафе. И, може би, някаква храна.

- Мариус е охранителя, който Имир ти прати. Фрика. - ахаа, значи това му е името. Ето още нещо, с което да се заяде червенокоската - Добре, значи сте наред, това ми трябваше да знам. Утре ви чакаме в щаба, за да чуем пълната версия, сега си починете. - хакерката благодари на майка си и затвори. Въпреки всичко тя се грижеше за нея, не можа да загърби родителските си инстинкти към единствената си дъщеря. Това караше момичето леко да се усмихне, защото въпреки че беше пълно разочарование за родителите си, някой все още я обичаше и се грижеше за нея...

Червенокосата красавица реши, че така и така е в банята, добре ще е да се изкъпе, след тази кървава касапница. После зае една по-дълга риза на въпросния Мариус, в чиито апартамент се намираше и скоро се намери пред кухненския му бокс, опитвайки се да разгадае кафеварката му. Може ли да разкодира всеки компютър на света, но да не може да се сети, че трябва да включи машинарията в тока първо, преди да тръгне да я разгадава?

Когато все пак направи една кана с кафе и си наля в една чаша, тя се настани отново на леглото с дистанционно в ръка и затърси нещо интересно. Интересното обаче ставаше под носа й, и не мина много време, преди да се откаже да търси отговора в телевизора и да насочи любопитния си поглед към спящия мъж пред себе си. Затвори очи спокойно и се впусна в съня му без проблем. Имаше битка. Сънуваше това, което беше преживял, но в някакви още по-криви варианти. Боже, колко скучно.

Махна с ръка, когато погледа му засече нейния и цялата картина внезапно се промени. Намираха се на топъл песъчлив бряг точно до спокойно и кристално ясно море. Май беше остров, но червенокоската не мислеше за останалата част. Имаше големи палми, които хвърляха дебела сянка, както и два шезлонга, и няколко красиви момичета и момчета, които ги чакаха с коктейли.
- Много се напрягаш. Хайде, трябва ни почивка. - подкани го тя с усмивка и отиде до шезлонга си, излягайки млечнобялото си тяло, покрито само с бански, върху удобния шезлонг. Нахлузи големи тъмни очила и се протегна към вежливия полугол сервитьор с приятен загар и блестяща усмивка, за да си отмъкне коктейла, намигайки му.

by Frică Пет 03 Мар 2017, 16:21

Не знаех колко дълго време гледах в телевизора. Тихото й равномерно дишане се опитваше да ме хвърли в страната на сънищата, но все още стисках зъби решен да не е давам толкова лесно. Всеки път когато започвах да се унасям сменях позата си на седяща. Дори леко помръдване изпращаше гадната болка навсякъде по тялото ми. Като шокова терапия или нещо такова.

Щорите бяха затворени, така че дневната светлина не можеше да я притеснява. Последния път когато си погледнах часовника беше осем вечерта. Спеше като провалена. Поне щеше да й се по изчисти малко организма от наркотиците, щеше да се събуди свежа като краставичка. Надигна леко за да я погледне. Спеше си и дишаше. Добри знаци. Отпуснах тялото си на дивана отново и положих главата си на облегалката. Свих се леко в поза която да не боли толкова докато дишам. Тъпите ребра зарастваха толкова бавно. Трябваше да чакам още поне ден докато болката си отмине.

Преди да се усетя битката се завъртя в главата ми. Убивах... Убивах... Мразех се за това, че отнемам животи. Странно като се замислиш че абсолютно хладнокръвно дръпнах спусъка когато мишените бяха майка ми и баща ми. Погледа ми срещна този на Аврора в тълпата. Очите ни се засякоха за един кратък момент. Очаквах бъдещето й да ме завладее, но не стана това. Всичко се промени. Плаж, море, коктейли... Повдигнах веждата си приближавайки се до шезлонга и се настаних на ръба му, търсейки очите й отново, докато всичко около нас избледняваше.

- Не е хубаво да се ровиш в сънищата на хората. Може да видиш нещо, което не ти харесва. - Прошепнах в обгръщащата ни тишина и се завъртях съвсем леко, издавайки недоволни звуци. Събуди ме, защото осъзнах, че сънувам. Някаква аларма в шибания ми мозък прецака всичко и очите ми сами се отвориха. Понадигнах се и се свих обгръщайки коленете си с ръце. Нещо ме втрисаше, направо тръпки ми лазеха по гърба. - Майка ти не те ли е учила, че е невъзпитано? Погледа ми оглеждаше внимателно тялото й облечено в моите дрехи, лицето й, но отново избягваше очите й, преди да са ме въвлекли в поредното 'видение'.

- По добре ли се чувстваш? Наспа ли се?

by Aurora. Пет 03 Мар 2017, 22:46

Червенокоската се намръщи на момчето, но все пак го пусна от съня му. Той трябваше да е изключително благодарен, че тя го пусна. Можеше да му направи далеееч по-лоши неща от това да го заведе на остров, за да си починат. Жалко, че той развали всичко... Тя с удоволствие щеше да си поиграе с готиния сервитьор от съня му.

Когато отвори очи, той седеше пред нея с полугневен поглед и й мърмореше нещо, което тя предпочете да игнорира и да извърти очи, отпивайки от прекрасното си кафе, което си беше направила.
- Разбира се, че съм добре. Засега. Утре вероятно ще обезкостят и двама ни, защото аз проспах деня, а ти не си вдигал на щаба и бяха откачили да ни търсят. Така че ще ни трябва доста късмет.

Рижавите й вежди се повдигнаха няколко пъти игриво над бялата чаша за кафе и момичето се подсмихна за кратко. Плъзна поглед по събеседника си междувременно, за да го сканира за някакви големи повреди.
- Винаги ли ходиш облечен като клошар? Или просто искаш да ми покажеш най-хубавите си дрехи? - попита го съвсем непринудено и свали ръката си с чашата, за да прикрие леките трепети, породени от липсата на някои вещества в кръвта й.

- Предполагам не си се сетил да ми вземеш хапченцата... - спомена леко тъжно и наклони глава отново сканирайки го с поглед - Ти добре ли си? Пострада ли? Не те виждах особено много тази сутрин.. - спомена все пак, решавайки че това е уместен въпрос. Все пак, въпреки всичко, той жертва живота си за нея.

by Frică Съб 04 Мар 2017, 00:00

Как да им вдигна, като не са звънели. Телефона и беше в джоба на вибрация. Щях да го усетя ако звънне. Дори най-малкото движение ми причиняваше болка, нямаше как да го пропусна. Пренебрегнах чувствата си и си бръкнах в джоба, за да измъкна телефона си. Мамка му. Беше се изключил... А когато се опитах да го включа дори не премигна. Явно батерията му беше паднала. Изправих се с известно усилие и отидох до нощното шкафче, Приседнах на леглото до нея и извадих зарядното, за да го пъхна в контакта.

Успях да измъкна кафето измежду пръстите й и да отпия една глътка. Ужасно на вкус... Хората бяха изобретили захарта, дояха някой чифтокопитни за мляко... Нещо?

- Да си чувала за захар? Прекрасно средство за подслаждане. Върши някаква работа. - Направих погнусена гримаса и й върнах чашата. Опитах се да си включа телефона. Никаква реакция от него. До сега трябваше да е започнал поне да се зарежда. Извадих му батерията сглобих го отново... Нада. - Трябва да ми е удобно. Дрехите да са ми свободни, за да мога да използвам пълния си капацитет.

Това беше обяснението което щеше да получи. Знаех, че се опитва да ме дразни, но нямаше да й играя по свирката и да й давам поводи за ликуване. Щеше да си яде гъза, защото не беше в състояние да ме ядоса. Хвърлих телефона на нощното шкафче и се изправих мудно мръщейки се, за да ида до кухнята и да си направя кафе. Чудно. Беше останало от нея. Изсипах го в една чаша и му сложих захар, за да става за пиене. Малко мляко за вкус. Погледнах я през рамо.

- Пък и съм решил да не си харча парите сега, а да ги оставя на сина си. Затова се обличам с дрехи, които намирам в кофите за боклук и рециклирам храната, която изхвърлят от супермаркетите. - Обърнах се с гръб към нея за един кратък момент, за да мога да скрия усмивката си, а след това реших да се приближа отново. Движех се със скоростта на охлюв-астматик, но все пак стигнах до леглото, като седнах в края му. - Разкачих ти само компютрите и ти взех важната информация, другото изтрих. Минута след като припадна се чуха сирените. Трябваше да ни измъкна преди да ни хванат по средата на кървавата баня. Хардовете ти са в коша за пране в банята, хапченцата предполагам полицията ги е взема за доказателства.

Повдигнах леко едната си вежда и отпих от кафето си. Сладко и студено. Както го обичах! Свих се отново, сякаш ако бедрата ми бяха притиснати към гърдите щя да дишам по лесно. Тъпото на ребрата беше, че нито можеха да се наместят нито да се гипсират. Трябваше да се излекуват самички.

- Ами добре съм. Това на челото ми е индийска точка, защото, се подготвям за кастинг на 'Малката булка' за сестрата на главната героиня, а устните ми по принцип са си така сцепени, няма нищо общо с боя. - Щях да си премълча за ребрата, защото не отиваше на човек като мен, който се опитва да всее респект да се оплаква. Щях да се насладя на кафето си и дори на намръщената си компания, която започваше да я тресе абстиненцията.

by Aurora. Съб 04 Мар 2017, 00:54

Супер, значи трябваше сега да се обажда на дилъра си. И как да му плати, като в момента нямаше достъп до сметките си, а и целия й апартамент беше взривен и потрошен? Браво на опозицията, успяваха да й съсипят деня, седмицата и живота. Момичето остави чашата с кафето настрани върху шкафчето и прибра ръцете си в дългите ръкави, отпускайки ги в скута си. Трябваше да си играе с пръстите си, за да прикрие треперенето им, докато измисли начин да си набави хапчета.

- Мисля, че много ще ти отива, Мариус, ти и без това си грозен като индиец. И почти толкова бавен с реакциите. Добре, че я имаш тази суперскорост, че да компенсира малко. - отвърна му, натъртвайки на името му с една подмолна усмивка - Как ще се казваш? Мариуса? Или нещо по-тривиално като Шива? - да се заяжда с него беше доста добра алтернатива, но тялото й си искаше неговото, а тя не можеше да спре обратния процес. Главоболието й не бе минало дори след трите хапчета за глава, които беше намерила в шкафовете му и ги бе излапала още преди той да се събуди. За жалост, нямаше морфин..

- А колкото до раните ти... мислех, че са просто защото се придържаш към вида на клошар. Рекох си, че допълва идеално накъсаните ти гащи. Вземи се научи да шиеш.. - изкритикува го, клатейки глава неодобрително. Можеше да си представи коментарите на майка й, когато го види в този му вид. Би се възмутила от неглиже-вида му, както и лошия избор на дрехи. Не, че нейната пижама беше нещо по-добро, но тя си беше у дома.. те я измъкнаха от там.

- Какво ще правим сега, грознико? - попита го тя, излягайки се настрани и облегна главата си на една възглавница, която беше прибрала близо до себе си. - Нямаш морфин, нямаш никаква синтетика.. поне алкохол имаш ли? - попита го лежерно, без да бърза, с едно странно спокойствие, под което се криеха ужасен мрак и голяма борба да остане в съзнание. ''За какво се мъчиш'' почуди й се съзнанието ''Ще те елиминират като потенциална опасност и всичко е наред''.

by Frică Съб 04 Мар 2017, 17:25

Не си направих труда да я питам от къде ми знае името. Нямаше смисъл, някой й до беше казал, като се е свързал с нея. Шефа сигурно щеше да ме обезкости. Трябваше да се постарая да се свържа с тях, вместо да си гледам сериалите и да спя... Ама тази задача почти беше приятна. Изливах си агресията под формата на заяждане и сарказъм и по цял ден можех да си лежа... Стига да не ни нападаше опозицията, щях да съм щастлив да я работя.

- Мислех си да е нещо като Радж Виж как кралско звучи! - Въодушевявах се прекалено много. Нямаше да се прекръстя. Мариус си ми харесваше някак си, макар да ми напомняше за детството. Родителите ми доста се бяха постарали да ми измислят подходящо име. Какво разочарование бях само.

Да си придавам клошарски вид. Поогледах си дрехите, не разбирах какъв й беше проблема. Бяха ми удобни, а и си ги носех вкъщи. Ако исках и гол можех да се разхождам. Доизпих си кафето и се облегнах назад, като чашата остави на пода до леглото.

- Нямам алкохол. Не пия. Ще е хубаво и ти да не го правиш. Колкото до дрехите... Звучиш като човек, които изобщо не разбира от мода. Вярно, че не излизаш от вас, но има и онлайн бутици, разгледай ги. Не всички пазаруваме от битака. - Намигнах й и се прекатурих на една страна, за да си легна. Не се чувствах добре, не бях срещал толкова силен човек със свръх скорост до сега. Направо ме разби. Определено нямаше да се нагърбя да бягам до щаба с нея на ръце. Щях да помоля да изпратят кола, за да ни вземат. Може би щеше да е хубаво да ме прегледа и лекар.

- Сигурна ли си, че казаха да чакаме да утре? - Поизправих се и долазих почти до нея, за да стигна до телефона си. Тялото ми се изпъна до нейното и въздъхнах прикривайки досадата от болката си. Телефона ми съвсем беше умрял. - Щом имаш номера на щаба защо направо не им се обадиш да ни изпратят кола. Сигурен съм че там имат алкохол, а ако се постараеш вероятно и синтетика.

by Aurora. Нед 05 Мар 2017, 01:35

Цинизма му надхвърляше дори нейния по всички висоти. Това не ѝ харесваше изобщо! Дразнеше я, притесняваше спокойното ѝ пиене на кафе, а негативизма му ѝ убиваше всякакво желание за живот. Злобният й поглед го стрелна за момент, после изви очи и разтърси глава разсеяно.

- Много ми е интересно откъде точно почерпи информация за стила ми, след като до сега не си ме виждал облечена с друго, освен пижама? - попита тя иронично и поклати глава, преди да реши да се поправи - И твои дрехи, пардон. Но да, с тях изглеждам така, сякаш пазарувам от битака, прав си. - потвърди вече с по-доволна усмивка.

- Заповедите бяха утре сутринта да се явим на рапорт. Очевидно те също искат да си починат от нас малко, не знам. Чудя се изобщо как те траят теб с ужасния ти характер...- спомена тя съвсем не-хапливо и толкова мило, ама направо беше ангелче. Вижте я само, как пърха с мигли в негова посока. Направо щеше да го отвее с течението, което предизвикваше.

Червенокоската не я свърташе вече на едно място. Искаше да излезе, да се движи, или поне да върши някаква работа за организацията. В момента такава обаче за нея нямаше, така че тя хвана телефона си и го завъртя няколко пъти в ръцете си, преди да намери номера на дилъра си. Трябваше все някак да успокои нервите си, които започваха да се опъват все повече, както и непостоянните й настроения. И ако до сега дразненето й беше само нещо леко и неангажиращо, ако продължи в същия дух, момчето до нея наистина си рискуваше живота.

by Frică Нед 05 Мар 2017, 01:53

О, нима това беше ново заяждане. В интерес на истината наистина никога не я бях виждал в нормални дрехи, но не беше от голямо значение, като се има на предвид, че тя не носеше много друго облекло.

- Че ти имаш ли други дрехи освен пижами? С грешно впечатление съм останал. Предполагах, че като не излизаш и не са ти необходими. - Опитах се да повдигна рамене, но това изискваше прекалено голямо усилие. Чувствах се така сякаш стадо носорози беше минало върху мен, точно след това на зебрите и преди това на слоновете. Едвам се мърдах.

- А тази риза ми е много ценна. Извадих я от кофата до общината. Явно е на някой чиновник или дори на самия кмет. Представяш ли си? Носиш риза на известна личност. - Завъртях се на една страна защото нито по корем нито по гръб можеше да се диша. Очите ми за кратко срещнаха нейните. Никаква промяна в бъдещето. Щеше да си умре от свръх доза. При това което правеше в момента не се и учудвах.

- Ако искаш да знаеш характера ми си е прекрасен. Просто ти ме предизвикваш. Ако не беше толкова заядлива сигурно щях да се впечатля от неземната ти красота и до сега щях да съм се опитал да те сваля... Но след като знам каква си едва ли бих се прежалил да те търпя цяла вечер за единия секс. - Всъщност и сега я търпях, но беше по задължение. Тогава щях да се прецакам за удоволствие, което едва ли би се състояло. Всъщност... Не, едва ли щях да се прежаля след като съм наясно как е приключила предната й връзка.

Плъзнах погледа си по тялото й покрито само с ризата ми, когато мозъка ми получи изненадващо просветление, някъде между болката която идваше и си отиваше като контракции при всяко вдишване.

- Моля те... Кажи ми, че под тази риза имаш някакво бельо... Няма да го преживея ако изпуснеш каквито и да е сокове от тялото си върху чаршафите ми. - Опитвах се да звуча сериозно. Ако не друго бях сигурен, че изглеждам сериозно. Бях направо топ-топ-топа!

by Aurora. Нед 05 Мар 2017, 02:15

- Защо се въргаляш из леглото като прасе в калчища, глисти ли имаш? - попита го, вдигайки рижавите си вежди в странна физиономия от недоумение и погнуса. Май не беше много добра идея да лежи в неговите чаршафи. Ами ако й лепне нещо? Рори не виждаше да е счупен толкова външно, така че подобни идеи й идваха като единствено обяснение.

Скоро обаче телефона в ръцете й извибрира и цялото й внимание се погълна от машинарийката в ръцете й. Палците й зашариха бързо по клавиатурата на тъч-скрийна, а очите й не се отлепиха от дисплея, докато се опитваше да убеди дилъра си да си вдигне мързеливия задник от леглото и да й донесе нещо сносно, защото иначе щеше да му взриви главата. Може би не беше най-доброто решение да заплашваш дилъра си, тъй като той е този, който ти дава хапчетата, но Аврора вече се бе предала на инстинктите й за нужда. Тя имаше нужда от тях. Мракът я поглъщаше иначе.

И докато игнорираше плямпането на идиота до нея, тя реши да се заслуша за момент тъкмо, за да чуе последните му думи. Червенокоската смръщи вежди и устни в права линия, присвивайки очи и хвърли телефона настрани, за да се надвеси върху тази долна твар, носеща името Мариус.
- Осъзнаваш, че дразниш наркоманка в абстиненция, нали? Бих ти отговорила, но отговора ми ще е последното нещо, което ще чуеш на този свят, преди да ти разбия главата в стената, при това без никакви сили. Така че много добре си помисли дали искаш да ти отговоря на въпроса, или би желал да си го оттеглиш. - предупреди го тя съвсем сериозно с мъртвешко-спокоен поглед в сините й очи, а после се отдръпна и се върна на мястото си, за да провери дали онзи идиот не й е писал.

- Боксерките ми съхнат в банята, така че ще го преживееш. Пък и ти потроши апартамента ми. Най-малкото, което мога да направя е да ти изцапам чаршафите. - отвърна му през зъби, докато пръстите й отново се задвижиха по клавиатурата гневно, за да си го изкара на дилъра си и на телефона си. Не, без телефона. Иначе нямаше мама и братовчед, нямаше и дрога.

by Frică Нед 05 Мар 2017, 02:47

Погледнах дълбоко в мрачните дебри, които се криеха зад сините й ириси. Тя беше истинския дявол Можех да видя какво е готова да ми причини. Какво щеше да ми причини ако продължавам да я дразня, но чувството ми за самосъхранение си беше отишло. Нямаше го, направо се беше изпарило, бягаше през глава, а тялото ми се приготвяше да поеме ударите, ако случайно реши да ми навреди. Въздъхнах и се стегнах заради което болката отново скова тялото ми. въздуха от дробовете ми излезе накъсано, а гласа ми прекъсна шарещите по клавиатурата пръсти.

- Братовчед ти няма да е доволен, че си му отнела привилегията да ме убие. Сигурен съм. - Пуснах крива усмивка и се отпуснах, защото не издържах. Изправих се бавно до седнало положение а след това легнах на другата страна. Това не беше много умен ход, защото от тази страна ми беше болката, но пък точно така я предпазвах ако реши да ме удари.

- Наясно съм, че след около час ще подбелваш очи върху тоалетната ми, защото ще вземеш малко повече от нормалната си доза. Не знам защо, но предполагам, защото си закъсняла. Какво е да гледаш трезво на света. Цветовете ти развалят зрението? - Можех това да си го спестя, но пък нямаше да е толкова интересно. Нямаше да ме гледа с присвити очи и зъбите й нямаше да скърцат от притискането.

Отместих погледа си от лицето й, защото не исках да гледам повече там. Вместо това очите ми внимателно обходиха тялото й, покрито с една от карираните ми ризи. Нямаше начин да прозира и тя доста добре се беше погрижила да прикрие всичко от погледа ми. Но това някак си не попречи на дебилската ми същност, която взе връх в даден момент. Вгледах се между краката й за един дълъг момент и макар да не виждах нищо от устата ми се изплъзна лека въздишка, а без дори да отмествам поглед промърморих:
- Извинявай... Мисля, че виждам вагината ти...

by Aurora. Нед 05 Мар 2017, 13:07

На този човек не му се живееше изобщо. Поне това показваше опита й с него до сега. После как да не бъде заядлива с него? Тя се чувстваше като кошер с оси (че са по-гадни) отвътре, а той просто ръчкаше ли ръчкаше с някаква си пръчка и викаше "Изяжте ме, изяжте ме". Пълно хахо. Не заслужаваше част от вниманието й дори. Но уви... не й се отдаваше да го игнорира, особено когато се ебаваше с дарбата й. До тук бяха...

Червенокоската хвърли телефона си настрани и остави кафето, след което се изправи на колене, въоръжи се с възглавница, за да не го убие (Беше я жал за хубавото легло, че ще го нацапа с кръв) и се хвърли върху него с боен вик. Налагаше го дълго време със смес от удари с възглавница и някой друг юмрук в рамото, а когато се измори хвърли възглавницата и сложи ръце на раменете му, за да ги прикове към леглото, така че да вижда очите му отново.

Няколко секунди й бяха нужни, за да се концентрира, а после по лицето й пробяга леко подсмихване, докато илюзиите й вече излизаха от собствената й глава и примчваха неговото съзнание в капана си.
- Трябваше да си останеш заспал. По-безопасно е за теб. - прошепна му хладно и стисна челюстта си, за да преглътне и продължи - Та тръгна да ми казваш каква точно е другата ти дарба освен скоростта. Нещо интригуващо за мен, нали Мариус. Хайде. Обясни ми. Или си отхапи езика. Ти избираш.

Нима не беше мила и добра? Ето, дори му даваше право да избира дали да сподели информацията с нея. Просто същинско ангелче, особено когато ставаше дума за някой, който я дразнеше от дъното на душата си. Точно в подобни моменти беше рисковано за другите..

by Frică Нед 05 Мар 2017, 14:34

Ето и агресията. Най-накрая изплува на повърхността й. Очаквах я. Някой хора биха помислили, че съм мазохист, но наистина ми беше забавно това, че се опитваше да не ме нарани, докато влагаше цялата си сила в обратното. И това ако не е загриженост не знам кое е.

Тялото й се надвеси над моето. Силата с която ме притискаше към леглото не беше достатъчно, но нямаше как да не забележа, че в яда й борбата една копче от ризата ми се беше откопчало и разкриваше гледка към бледата й порцеланова кожа. Толкова бяла, чак прозрачна. И толкова гладка изглеждаше, а дали беше?

Очите й намериха моите и дъха ми секна. Трябваше да кажа нещо. Нещо остроумно преди да съм си отхапал езика наистина. Не можех да й кажа. Това си беше само моя тайна. Никой друг не го знаеше и точно поради тази причина бях все още жив. Нямах доверие на никого. Нито на колегите си, нито на братовчед й, още по малко имах на нея.

- Внимавай. Болката ми действа възбуждащо. Ще ми е неудобно да го дървя точно за теб. - Стиснах зъбите си толкова силно, че чак изскърцаха, но отказвах да издам какъвто и да е стон на болка. По устните ми пропълзя лека усмивка. Потънах в очите й, потънах в най дълбокото й минало, в детайлното й бъдеще, а илюзията която се опитваше да използва срещу мен се размиваше някъде в пространството докато минавах покрай годините, часовете и минутите които й оставаха.

- Дарбата ми... - Заговорих хипнотизирано, без да знам точно къде се намирам. Тя не съществуваше пред мен. Виждах само това, което я заплашва. Хилядите алтернативни вселени, решенията които взимаше, грешни или правилни. С кой кога преви секс, кого убива и кого спасява... - Аз, не съм сигурен за името. - Продължих бавно. Никой никога не беше стоял толкова близо до мен, не се беше взирал така в очите ми. Беше ново. Пленително, интересно, загадъчно и толкова тъжно. Дори не мигах. Тя също. Очния контакт сякаш никога нямаше да се развали. Потънах в нея, в същността й, в това, което я е изградило като личност. Опознах мечтите й, тайните й и всички страхове.

Телефона й иззвъня и очите й избягаха от капана ми или моите от нейния капан. В един кратичък момент изобщо не можех да осъзная къде съм, какво се случва. Болката в главата ми заплашваше да я взриви. Искаше ми се да крещя. Прекалено много информация... Задъхах се. Тялото ми все още беше от илюзията й. Трябваше да й кажа за дарбата ми или да си отхапя езика. Съзнавах го и вероятно всеки нормален би си изпял майчиното мляко. Нормален... Изрод...

Аврора погледна към мен. Езика ми се подаде между устните, задвижи се леко, както бях направил в щаба за да я дразня, зъбите ми се впиха в него, но преди да успея да изпълня това което искаше от мен очите ни се засякоха за не повече от секунда. Сякаш съзнанието й ме отхвърли. Ако някой ме беше ударил с парен чук в главата сигурно нямаше да заболи толкова. Изгубих съзнание.

by Aurora. Нед 05 Мар 2017, 23:17

Това беше...
Ами..Какво точно беше? Просто... Този хипнотичен поглед. Интереса й за дарбата му се увеличаваше с всеки момент. Искаше да го разгадае, да го подлъже, да го измами да й каже, но той я гледаше така, сякаш виждаше цялата вселена. Дори да желаеше, тя не можа да отмести поглед. Устните й се разтвориха леко, а очите й вече горяха от липсата на мигане, но сякаш за този един миг...
Всичко щеше да изчезне.

И после звън. Концентрацията им пропадна и в този момент момичето осъзна къде беше и какво точно правеше. Защо се беше доближила толкова изобщо? И какво му имаше, че я хипнотизираше така, сякаш стоеше пред змия. А той бе не по-малко опасен. Змия, която щеше да й навлече само проблеми. Тя разтърси глава, отдръпвайки илюзията си и очите й трескаво се впиха в малкия дисплей на телефона й, за да познае номера на дилъра си. Не искаше никога повече да го поглежда в очите. Нито да се доближава толкова до него.

Извърна поглед от телефона, само за да провери къде точно се намираше, но него вече го нямаше. Поне не и в съзнание. Езика му стърчеше между зъбите му, а очите му бяха затворени. Гърдите му едва помръдваха. Какво му стана сега?
- Ей! Плужек. Спри да се лигавиш, че ще те накарам да си изгризеш онова, което наричаш пишка.. - каза му грубо тя и леко го срита с крака си, но той не помръдна.

Мамка му стара...Тоя се бъгна.
Червенокоската хвърли телефона, който все още звънеше, някъде назад и скочи до него отново. Ръцете й сграбчиха раменете му и го разтърсиха с все сила. Главата му се люшкаше наляво-надясно, езика му се прибра в устата, но отговор не получи.
- Мама ти, гнидо... Ако се преструваш наистина ще ти видя сметката.. - извика му през зъби и седна върху краката си, замахвайки. Заби му два шамара, след което постави ухото си на мястото, където трябваше да бъде сърцето му. Биеше много слабо.

Какво да го прави? Какво му стана? Паниката все повече заливаше червенокоската, докато продължаваше да го бута и да го кара да се събуди. Отиде и донесе вода - поля го - нищо. Избута го до края на леглото, за да му седи главата надолу. Току виж му влязла малко кръв там и се събуди. Опита се да влезе в съня му, но такъв нямаше... Все едно се беше изключил и единствената индикация, че е жив беше биещото му сърце.

И докато го държеше с главата надолу.. и го изпусна. Тялото му се изхлузи на пода, а нейната паника достигна нови висоти. Ами ако го е повредила? Ако го е счупила някак си? Какво му ставаше? С треперещи ръце от притеснение и нерви, както и абстиненция, червенокоската се опита да набере майка си, докато седеше на пода до него и се опитваше да го пригоди в по-нормална поза, когато той отвори очи внезапно.

Аврора се стресна и от уплаха му заби още един шамар. Мамка му. Затвори телефона и въздъхна облекчено, след което го изгледа с ядосан поглед.
- Изкара ми ангелите, говедо. - изръмжа му тя и се изправи чевръсто, но му помогна той да направи същото и го върна на леглото.

by Sponsored content

Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|