Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

- Върви! Изведи я! - Най гадната част от това да си от Либра, беше, че доста често се случваше да се бием с опозицията. Биехме се с нашите. Всеки вярваше в каквото си иска. Опозицията в това, че хакерите нямат нужда от защита, ние в това че имат, а те май мразеха всички освен собственото си племе.
Три секунди. Точно толкова ми бяха необходими за да стигна до стаята в която се намираше. Беше се опитала да затвори добре. Доста неща беше струпала пред вратата, но със силата с която връхлетях нямаше начин да не поддаде. Хубавото на това че си бърз е това, че не ти трябва много време. Акцията приключи за тридесет секунди.
Пуснах я на пет пресечки от мястото на акцията и вдигнах очилата си върху главата оглеждайки я отгоре до долу. Не изглеждаше ранена. Усмихнах се широко и й намигнах все още без да поглеждам към лицето й. Трябваше да се върна и да натръшкам останалите. В интерес на истината и свръх скоростта не беше толкова често срещана дарба, макар че съм сигурен, че ще мога да избягам от всеки.
- Няма да мър... - Погледнах настрани, което беше достатъчно за изненадата ми. Тя ме удари... Не го очаквах. Ако го очаквах щях да го избегна.
Тя тръгна да бяга, което беше абсолютно безсмислено като се има на предвид, че я спрях на първата й крачка. Хванах я за раменете и я притиснах към стената, за да мога да я усмиря...
- Хей, хей... Успокой се! Хей. - Груба грешка попаднах право в очите и... Всичко придоби толкова ярки цветове. Винаги ставаше така, а началото и края на живота бяха най силни. Тук имаше и нещо друго. Премигвах тъпо срещу нея, гледайки я неразбиращо и не проумяващо. Трябваше да се съвзема.
- Либра ме пращат, няма да те нараня. - Добре че за мен часовете бяха секунди за други, защото в противен случай, щях да я гледам с часове докато я разгадая.
- Трябва да се върна за момчетата. Трябва да останеш тук, ще те пазим!

Тя не беше тук. Не беше с мен. Погледа й беше някак празен. Сякаш й промиваха мозъка. Не беше нахаканата Аврора, която обръщаше всичко на сарказъм. Дори не се усмихваше. Лицето ми придоби още по тъжна физиономия и се изправих плавно, но все пак малко несигурно.

- Радвам се да го чуя, братовчедке. - Погалих нежно косата й и се приведох оставяйки целувка върху челото й, преди да се размърдам, за да си стигна до статива отново. Госпожицата или госпожата се приближи до мен отново и си прочисти гърлото, а след това започна да говори някакви досадни неща, които не слушах. Опитвах се да следя какво точно правя на платното и нея в същото време . Понякога прекосявах разстоянието, което ни делеше, само за да надникна в нейното платно Отнемаше ми не повече от няколко стотни и бях сигурен, че на останалите им се виждаше като по-силен трепет. От друга страна обаче усещах укорителния поглед на Клаудия, която стоеше в единия край на залата и сякаш не откъсваше поглед от мен. Изпъчих се пък. Трябваше да й покажа, че съм достоен за дъщеря й, дори да не бях.

- Мисля, че се справяш добре, но щеше хубаво да използваш и малко по светли цветове. Какво ще кажеш за жълтото? - Опита се да го заговори надзирателката или каквато там ни се падаше. Едва ли беше художничка. Погледнах към платното. Черно петно, тъмно сиви облаци. Поне като облаци изглеждаха. Дали не исках да нарисувам нощното небе? Не, по скоро ми трепереше ръката и така се беше получило.

- Не мисля. Така ми харесва. - Отговорих й простичко и диалога се приключи до там. Знаех си, че само ми се струва, че ми се сваля. Вдигнах погледа си отново в нейна посока и когато очите ни се засякоха се усмихнах леко. Какво правех тук? Не й бях отговорил, но тя сама можеше да си извади изводите, не беше много трудно. Бях й казал, че ще се боря за нея, и това и щях да правя. До последно!

Братовчедке? Братовчедке ли? Какви изобщо ги плещеше тоя човек? Опитваше се да я побърка напълно, да я накара да загуби ума си. Червенокоската започна да се съмнява в собствените си умствени способности, докато го наблюдаваше в другия край на стаята, опитвайки се да рисува същевременно. Можеше да усети гневния поглед на майка й, както и размечтания поглед на преподавателката покрай Мариус. Очите на червенокоската се присвиха леко. Може би тази искаше лична среща с нейните цербери? Колко бързо можеше да я накара да избяга с писъци? Сръчкването на майка й я прекъсна и тя извърна поглед, преди да се върне към рисунката си.

В главата й се лутаха още повече въпроси, когато дойде следващото занятие - спортните танци - а в този клас присъствието на Мариус отново бе осезаемо. Пръстите й не спираха да чешат кожата по ръцете й, но нервите й идваха в повече и не знаеше как по друг начин да ги отпусне.

- Следиш ли ме пак? - попита тихо, когато застана до него, радостна от една страна, че като нови, те трябваше да седят отзад - Нали се разбрахме, че това е за ограничителна заповед, не е сладко. И каква беше тая щуротия с братовчедката? - продължи, докато траеше разгряването и тя се стараеше да изпука всичките си кости, навеждайки се максимално надолу към пръстите си, които вече докосваше. Може би не беше толкова неразтегаема все пак?

- Хайде всички по двойки. Днес е ред на тангото.. - изчурулика весело друга преподавателка, която изглеждаше твърде жизнерадостна, за да е бивша наркоманка. Господи, дано не е с него... Побърза да се отдръпне, за да си намери партньор... Уви..

Никога не ме е бивало в танците. Не, че някога бях пробвал да танцувам, което ме правеше още по-вързан в краката. Това не беше бягане, не беше в права линия. Изискваше се движение на тялото и то в различни пози, на всичкото отгоре и специални. Огледах се наоколо. Аз ли бях единствения от мъжки пол в този курс за бога? А, не онзи пич просто приличаше на жела заради дългата си коса. Двама бяхме. Чудно просто.

- Не те следя. Просто имам нужда от помощ, за да се откажа от вредните навици. Не е нужно да си изкарваш ограничителна заповед. - Навлязох в личното й пространство отново и се усмихнах привеждайки се близо до нея. - И без това няма да я спазвам.

Отдръпнах се на известно разстояние и започнах с загрявката. Това го можех тренировките не бяха трудни. Танците бяха. По двойки. Трябваше да си намерим половинка. В момента, в който 'водещата' го каза всеки се обърна към другарчето си и се хванаха под ръка. Аз имах избор между Аврора и Клаудия, която още ме гледаше с онзи убийствен поглед. За момент усетих как кръвта ми започна да циркулира по-бързо в тялото ми и сякаш кипеше.

- Може да съм казал, че си ми братовчедка, за да ми дадат същата програма като твоята. Но това няма общо със следенето. Сметнах за добре, че ще е хубаво да имам някой познат, който да ме подкрепя в тежкия момент. Пък и аз мога да го правя за теб. - Тя имаше майка си, безусловната й подкрепа, но беше различно. Съмнявах се Клаудия някога да се е поддавала на наркотиците. Аз бях прекрачил тази граница и зависимостта ми вече беше сериозна, не колкото нейната, но пък моето беше едно от най-силните в състав, наркотични вещества. Качеството за сметка на цената. Не, че и и нейните не бяха скъпи, може би дори повече от моите, нали бяха по поръчка.

Подхванах червенокосата принцеса и внимателно се опитах да застана в позата в която и другите стояха.Не беше лесно. Дори 'госпожата' дойде да ни обяснява къде точно трябва да си сложим ръцете. Можехме да започнем.

Той...той... какво?
Аврора започваше да получава нервни тикове вече от всичката информация, която той й предаваше. Накрая нямаше да издържи и щеше да го убие още тук, на място. (Или да му скочи, но това беше друг въпрос.) Тялото й се приближи до неговото и очите й отново се вдигнаха към неговите. Напрежението, че всеки момент той можеше да получи някое видение по неин адрес я убиваше, но се опитваше да вярва на майка си, която беше решила да заеме една от пейките в дъното и да не ги изпуска от поглед с внушаващо-страшния си поглед. Сякаш прогаряше дупки в тях. Рори пак беше загазила...

- Ти си ненормален.. - изкоментира тя - Е... радвам се, че поне си решил да се откажеш. Не ти прилича да се правиш на зомби. - изкоментира тихо, преди да се обърне към преподавателката, която се приближи, за да ги намести правилно. По-близо, ръцете по-нагоре. Нежната й кожа отново усещаше дъха му и тя прехапа устна неволно. Беше изключително ужасна ситуация.

- Сега, искам всички да се обърнат към нас. Ще започнем с една по-лесна комбинация и част от танца. Ще я тренираме още няколко пъти, така че не се притеснявайте, дори и да объркате. - каза жизнерадостно момичето, наричащо себе си Лейла, и ги дари с една енергична усмивка, преди да изприпка до партньора си и да се задвижат в бавния ритъм.

Танца:

Рори гледаше слисано доста време, преди да се обърне към партньора си и да се смръщи недоволно.
- Да знаеш, не ме бива в танците. Имам оправдание да те наранявам съвсем без-да-искам. - каза му с уж невинно изражение и сви рамене, преди да се вторачи в краката на преподавателката, за да запомни нещо...каквото и да е.

- Ъъъъ спрете. - каза Лейла, заставайки до тях и се хвана за главата. Личеше й, че се опитва да остане позитивна, но тези двамата го правеха много трудно за нея - Слънчице, защо не вземеш моя партньор? Той ще те води и ще ти покаже стъпките. Аз ще взема ...ъъ.. братовчед ти. - предложи учителката, очевидно пред нервна криза. Рори сви рамене и погледна към 'братовчед си'.

- До скоро, смотаняко. - каза му, намигайки му и се отправи към новия партньор.

Може би трябваше да се откажа, преди да съм я наранил трайно. Наистина не ме биваше в танците. Изобщо. Бях не с два леви крака, ами все едно танцувах на средния пръст на главата си. Толкова бях сакат. Не. Даже повече бях сакат.

- Мен също не ме бива много, но ще се опитам да не те нараня. - Започна танца. В интерес на истината не се движех изобщо. Погледа ми беше втренчен в краката на хората, които дори да бъркаха леко се засмиваха и продължаваха да... Как за Бога това щеше да е танц. Нищо не можех да разбера, защо сега краката им отиваха там?

Лейла реши да се размени с Аврора и пуснаха музиката отново. Подкани ме да върея, да се движа, а аз от своя страна се опитвах да мърдам заедно с останалите. Да следя крачките. Беше прекалено трудно за правене. Заковаваха се на място,а  после се въртяха като пумпали. Мятаха си краката сякаш не бяха техни от коляното надолу... Нямах думи.

- Извинете... Извинете... Извинете... - Чуваше се през някоя секунда за всяко настъпване на краката на инструкторката по танци. Не знаех как й стъпва на високите си обувка и танцува... А колкото и да гледах в краката й все успявах да ги нацеля. Имах чувството, че ако се опитвам нарочно нямаше да бъде така. Настъпих я поне седем пъти, а за финал я препънах и изпуснах. Тя падна по дупе и ме погледна лошо. Покъртително. Щях да си седна. Не по свое желание. Лейла ми показа пейката...

Няколко човека от залата ме проследиха с поглед до там. Някои се смяха, други не ми обръщаха внимание. Нямаше по лошо от това обаче, че седнах до Клаудия. Странното беше, че дори не усетих погледа й върху себе си, но ме пронизваха тръпки. Глупости, не беше от нея. От наркотиците си беше.

- Какво искаш от дъщеря ми? - Студения й глас можеше да накара ледените шапки да изглеждат като Бахамите.
- Няма смисъл да обяснявам. Няма да ме разберете. Връзката ни е специална. - Отговорих гордо надявайки се свидетелите да повлияят на развоя на събитията.
- Единия секс не прави връзката, Мариус. Не бъркай понятията физическо привличане и истинско привличане. Между вас може и да има сексуално напрежение, но не и истинска любов. Не мислиш ли че има достатъчно неща на главата, че да се занимава и с теб. - Гласа й беше спокоен, но можех да усетя раздразнението в него. нямаше намерение май да си променя мнението.
- Не мисля, че си права Калудия. Когато започнеш да виждаш бъдещето ми се обади да си поговорим пак. - Изправих се от пейката и се насочих гордо към вратата едва потискайки трепетите на тялото си. Можеше и да бъде права и да трябваше да я освободя от себе си, но не исках беше ми приятно около нея. Днес получих и няколко усмивки. Ако бях достатъчно настоятелен можех да я спечеля. Всичко се постигаше с труд... А сега-грънчарство.

Противно на очакванията на инструкторката, Рори не се справяше по-добре с партньора й. Напротив, след десетина минути опити той вече накуцваше леко, но въпреки това издържаше стоически и просто се усмихваше леко. Този човек заслужаваше медал за търпение.

В крайна сметка тя го пощади и реши да се оттегли на пейките, защото цялата беше плувнала в пот от притеснение и тренировки. Очите й сканираха залата, докато вървяха но него вече го нямаше. Какво ли му е станало?

- Не ми харесва това, Аврора. Той не ти трябва толкова близо. Ще говоря с управителя като приключи деня. Ще ги съдя до дупка за информацията, която са издали. Гадове.. - майка й, въпреки привидно спокойната й маска, очевидно беше готова да убие някого.
- Мамо, той може наистина да се опитва да откаже наркотиците. Все пак той затъна доста по-бързо от мен до доста дълбоки места.
- Стига си го защитавала, Аврора. Той си го направи. Не трябваше да почва изобщо. Може би сега нямаше да сме в тази ситуация.
- Тази 'ситуация' е реалността и искаме или не - такава ще е занапред. Трябва да се справим с нея. А колкото до него - не очаквам да разбереш. Хората с ментални дарби просто са прецакани.

За няколко секунди и двете спряха спора, за да не привличаме излишно внимание. Оставиха темата отворена, за да се обсъди отново у дома, но Рори и за това нямаше настроение. Радваше се единствено за следващия кръжок. Той беше най-голямото й предизвикателство, но тя беше решила да си направи чаша днес, с колкото и неправилна фигура да е. Щеше да си я отнесе у дома и толкова.

Сложи си престилката и се загледа в парчето глина пред себе си, сякаш беше най-сложния код на света и от нея се очакваше да го разбие. Беше готова и да му говори, и да му се моли, само и само да придобие някаква форма на чаша. Дори беше гледала клипчета в Ютуб, за да разбере как най-лесно се прави. И нищо. Нада. Нищо не ставаше при нея.

Очите й го потърсиха отново из залата. Нали сега беше с нейната програма, трябваше да е тук някъде. Намери го няколко столчета зад себе си. Това беше много тъжно, тя нямаше възможност да го наблюдава, дори скришом. А искаше да разбере още неща. (Да, да, знаем, че искаш да дойде тази вечер в леглото ти.)Всъщност не само това.. но... може би.

Грънчарството изискваше голяма концентрация и стабилност на ръцете. Две неща, които ми куцаха. Може ли да даваш на наркомани, които се опитват да откажат наркотиците все занимания с ръце. Треперенето на пръстите беше нещо което не можех да спра. И все пак се опитвах да направя това, което си бях намислил.

Мокрите ми ръце се опитваха да оформят глината така, че да прилича на нещо. Натисках педала като другите. Добре, че и в някой от аржентинските филми бях гледал как си правят съдове от това иначе щях да съм още по-бос. Когато парчето, което ми бяха дали придоби формата на чаша без дръжка направих и, но не можах да я закрепя. Заебах я, защото се изнервих. Взех си произведението на грозотата и го занесох до пещта. и го пъхнах вътре. Трябваше да чакам сега. Вперих поглед в часовника и започнах да гледам секундите. Беше толкова скучно. Завъртях се, за да мога да я потърся с поглед. Не можех да я открия, което ме притесни за момент. След това осъзнах, че гледам право в нея, но просто не можех да го асимилирам. За секунда тя се обърна и й подарих една усмивка. Широка, весела, топлината почти се докосна до очите ми. Почти.

Върнах погледа си на пещта и усмивката ми изчезна. Приведох се за да погледна какво се случваше вътре. Колко време му трябваше, за да се изпече хубаво... На тази температура аз сигурно щях да съм се изпекъл вече. Почесах се отново на местата на които тръпките ме лазеха. Параноята започваше да ме гони. Имах чувството, че всички ме гледат, но колкото и да исках да се завъртя, не го направих. Беше ужасно.

Прикривах чашата си от погледа й, и работех повече с гръб към нея, защото пещите и боичките с които след това се украсяваха нещата, които изработим бяха отпред. После трябваше и да го лакирам. Ама нямаше време и за това. Просто го боядисах и му духах малко, за да изсъхне боята. Вече ни подканяха да приключваме и да излизаме, за да освободим масите за следващата група. Взех си чашата, върху която оставих черни отпечатъци и излязох от залата. Тя вече беше тръгнала. Настигнах я бързо и застанах пред нея, игнорирайки Клаудия. Чудех се заради кое от всичките неща, които направих ме мразеше толкова.

- Заповядай. Направих я за теб. - Подадох й карикатурата на чаша и този път усмивката ми докосна зелените ириси. Имах чувството, че светят. Като изключим тръпките които тресяха цялото ми тяло направо си бях добре. Втори ден... Вече имах нужда от нещо. Каквото и да е. Бих се навил и на трева.

Червенокоската се спря на място и закова очите си в обувките на момчето пред нея за няколко секунди, за да е сигурна, че майка й ще реагира на време. После вдигна погледа си и видя сияещите му зелени очи и тази очарователна усмивка. Напоследък нямаше грам следа от мъжа, с който се запозна в началото, който се правеше на голям всезнайко. Сега Мариус я гледаше по толкова особен начин... чак я плашеше, все едно гледаше божество и се мъчеше адски много да изкопчи някакъв отговор на тази нежност. Правеше го толкова трудно да му се сърди... Наистина беше загазила.

- Ъм... какво е това? - попита тя, накланяйки глава, но все пак пое съда в ръката си и го огледа любопитно. - Прилича ми на свещник. Може би с някоя ароматна свещ. - изкоментира, взирайки воднистосините си очи в глинената съдинка. Може би беше купичка? Или пък чаша? Или много ниска ваза? Кой знае. Майка й издаде недоволен звук в страни от нея и Рори се върна към реалността.

- А.. ъм.. благодаря, смотаняко. Не беше нужно.- каза му припряно, хващайки очите му в плен за един момент, после сведе поглед към глинения свещник и се заигра с него, въртейки го в пръстите си. Нямаше да му се усмихне. Забраняваше си. Трябваше да прехапе устната си, за да не го направи. Заобиколи го, поглеждайки го изпод мигли и се запъти към стаята за терапия, където завършваха всеки ден. Мразеше да слуша депресарските истории на другите наркомани. Подтискаха я. Предпочиташе да ограби някой шибан австралиец, или да тормози бедните нещастници с фалшиви илюзии. Бяха толкова лесни за манипулиране.

- Това е ужасно.. - промърмори майка й, което я изкара от мислите й.
- Ужасно?
- Сега осъзнах, че внучето ми няма никакъв шанс да вземе хубавата ми руса коса. Има си двама идиоти за родители, при това все морковено-червени. Дано не вземе кривите ти зъби, които имаше като малка.
- Колко мило, мамо. Ти си олицетворение на любяща майка. Само от теб ще взимам пример. - отвърна й саркастично Аврора и се хвана за сърцето, имитирайки болка.
- Просто не разбирам защо него... не можа ли да си хванеш някой рус или тъмнокос дори.. Милото, толкова ще го тормозят..
- Нямах идея. Не е като да съм израснала червенокоса.- подсмихна се Рори и влязоха в залата за терапия, настанявайки се на две удобни столчета. Психиатъра им се усмихна вежливо, докато момичето прибираше краката си под себе си по турски, след което остави свещника-подарък в скута си.

- И така, дами и господа. Ако всички сме се събрали, предполагам, че може да започваме? Ще се представя за новопостъпилите. Аз съм доктор Стеклариу. Работя в този център от три години, чист съм от осем. Преди бях зависим от екстази и други синтетики, както и кокаин. Пътя ми беше много труден, но се гордея с човека, който съм днес. Направих своите избори и, за щастие, успях да устоя и да се върна в правилния път. Тук съм, за да Ви помогна. Ако имате някакви въпроси, не се колебайте да ме попитате. А сега, моля новите три лица да последват примера ми и да се представят с няколко думи, а после ще минем директно към въпроса ни днес - Ролята на близките в трънливия път на отказването. - с тези думи психиатъра приключи, усмихвайки се мъдро, след което се обърна към Мариус, давайки му думата.

Несъзнателно, Аврора вече бе наострила уши и бе впила погледа си в него, изучавайки него и реакциите му в подобна среда.

- Ами направих го за чаша, но може да го използваш за каквото ти е удобно. - Повдигнах рамене, но просто не можех да си изтрия усмивката от лицето. Тя и майка й ме подминаха, а аз останах за малко на място, не исках да ги притеснявам, като вървя точно зад тях. Все пак ги последвах след малко защото бяхме в една посока. Настаних се на един от столовете наредени в кръг. Точно срещу Аврора, за да мога да я наблюдавам. Чудех се как така очите ни се срещаха, а не виждах нищо. За екстремната погледнах в тези на момичето до себе си. Спомените й ме заляха, бъдещето й също. Много тъжно... Щеше да умре от свръхдоза. Губеше си времето тук. Пак щеше да посегне към хероина. Тази от другата ми страна пък беше зависима от синтетика, тя щеше да се хвърли през терасата си. Това също беше тъжно, самия аз се натъжих. Почти бях отвикнал да виждам такива неща. Още повече ми залипсваха наркотиците. Не можех да овладея дарбата си, нямаше с кой да тренирам, а и онази папка, която бях взел от нея... Прочетох я едва веднъж.

Психолога или психотерапефта, не бях сигурен каква точно му е дипломата започна да говори и аз насочих погледа си към него, като внимавах с очите му. Не очаквах да ми даде думата от първия път. Мислех, че ще имам малко почивка. Прехапах устната си за момент и се изправих прав. Не знаех. Прав ли трябваше да бъда? Май не, защото мъжа ми махна с ръка да седна обратно.

- Аз се казвам Мариус Соломон. Не двадесет и седем години съм. Пристрастен съм към кокаин, хероин, ЛСД, екстази и всякакви други видове наркотици. Също така съм и алкохолик. Преди около два месеца загубих работата си, защото ме хванаха да се друсам по време на смяна. Последната си доза я взех преди около тридесет и шест часа. - Погледнах към Аврора. Очите й ми носеха спокойствие. Сигурност. Тя беше започнала отказването преди мен. Тя беше моя стимул и заради нея трябваше да стискам зъби и да се откажа. - Реших да потърся помощ, защото преди да се осъзная се превърнах с нещо което преди презирах. По темата за близките... Братовчедка ми също е зависима, с нея заедно ще се опитаме да се отървем от това бреме. Нямам други роднини освен нейното семейство, но се надявам те да ми помогнат.

Млъкнах. Не знаех какво друго да кажа. Аврора знаеше, че не ми е братовчедка. Знаеше, че съм убил родителите си. Майка й също присъстваше в залата. Стоеше отстрани и слушаше. Надявах се да не разкрие лъжата, която бях измислил. Мразеше ме. Аз също се мразех... Разбирах я. Искаше нещо по-добро за дъщеря си... Щях да се постарая да стана по добра версия на себе си. Щях да се постарая да бъда достоен за Аврора.

Рори внимателно изслуша червенокосата си изгора и прехапа устна за момент. Беше много наясно как стоеше въпроса със семейството му. Той си нямаше никой. Никой, който да го подкрепя и да държи ръката му, да го бие, когато отново посегне към наркотиците, дори да му подпали всички лайна в апартамента... Това натъжи принцесата, искаше да го подкрепи в този момент.

Илюзиите й се плъзнаха бавно по пода, подобно на мъгла, но видима само за мъжа, стоящ точно срещу нея. Хвана погледа му в своя и замъгли зрението му, показвайки му различна реалност. В нея бяха само двамата и тя хвана ръката му, стискайки я окуражително. Усмихна му се вяло, а после освободи зрението му. Искаше й се той да знае, че тя одобрява решението му да се откаже. Щеше много да го мрази, ако той може да е надрусан по всяко време, а тя трябва да се пази заради детето им.

Най-добре да не мисли за това в момента. Вместо това забелязваше как момичето до него сложи ръка на рамото му и го погали окуражително. Приближи се до него и промърмори нещо до ухото му, на което той кимна. Тази нямаше да я бъде. Илюзиите й се насочиха към нея, преди илюзионистката да успее да се овладее. Очите й се присвиха, а пръстите й се вплетоха едни в други в скута й. Беше се откъснала напълно от стаята, заровена в създаването на страховито същество, което да пасва на параноята на виновничката за гнева й. Чу тихото й мърморене и скимтене, което накара ъгълчето на устата й да се повдигне леко.

- Кристина? Кристина? - психиатъра разтърси рамото на жертвата на Аврора, а тя започна да обяснява за халюцинацията си. Оправдаха го с липсата на наркотици, а Рори просто сведе поглед.

Тя беше толкова сладка. Дори не обърнах внимание на жената до мен, която щеше да се хвърли през терасата си, когато ми каза, че мога да разчитам на нея, ако имам нужда от помощ. Очите ми оставаха все така в нея. Толкова прекрасна и величествена. Е, трепереше леко, но в тази зала не се срещаха много хора, които не са го преживели. Всички си имахме своите демони.

Терапията приключи след известно време и реших да не й досаждам. Особено на Клаудия, която не можеше да ме гледа. Никаква съпричастност нямаше в тази жена. Изобщо не разбираше, че се опитвах наистина да се откажа от всичко. Не заради нея и нейното одобрение разбира се. Аврора беше единствената причина да го искам.

Няколко вечери по-късно не издържах. Трябваше да я видя. Извън всички фалшове за братовчеди из средите на наркоманите. Затова и се промъкнах в апартамента й, през прозореца. Навлязох в личното й пространство отново. Приближих се до леглото, в което беше заспала спокойно и дори да беше го заела почти цялото с разтягането на тялото си все пак си намерих място. Този път си свалих не само обувките , но и панталоните оставайки само по тениска и боксерки. Намърдах се в леглото й и я погледах малко преди да се унеса в поредния сън. Беше ми трудно да съм далеч от нея. Щеше ми се да я усещам. Да е близо до мен.

В сънищата ми тя беше толкова истинска. Прегръщахме се. Обичахме се. Целувахме се... Колко щеше да ми е приятно това да се случи и наистина. Нямах търпение за момента в който тя ще спре да ме нарича глупак или грозник. Ще ми обърне внимание. Започнах да се съмнявам, че имаме бъдеще заедно, а най-голямата ми тревога беше, че не можех да виждам бъдещето й. Не знаех дали се е променило. Е, при всички случай не можех да се откажа сега. Почти седмица вече бях чист. Сега се надявах да става само по-лесно... Надявах се.

Аврора се размърда неспокойно, за да се намести. В процеса на обръщане на посоката, тя се разсъни леко, колкото да усети промяната върху матрака й. Не беше сама и факта, че в обсега й със сънища се появи друг, специфичен сън, доказа тезата й. И сега какво? Пак ли трябваше да се събужда и да го гони, или да влиза в съня му? Не, нямаше сили за това

А искаше ли го изобщо?
Червенокоската прехапа устни и се намести върху леглото си, увивайки се по-плътно с чаршафа си. Нямаше да предприеме нищо, това беше нейното решение. Все пак.. той не я докосна, не я притесни, нито я събуди. Щеше просто да се направи,че не се е събудила от пристигането му и да продължи необезпокоявано съня си.

Събуди се час или два по-късно и го намери напълно заспал до себе си. Стана й жал, че стоеше отвит и накрая на леглото, затова съвсем леко се разви от пашкула, който бе образувала от чаршафа си и го зави, след което зави и себе си отново. Не го събуди, нито го докосна, но все пак спяха в едно легло. Не искаше да се бори със съвестта си на другия ден, ако той се разболее.
Заспа отново.

На сутринта се събуди в момента, в който сънищата на майка й избягаха от обсега й. Часовника вече показваше седем и половина, и колкото и да не й се искаше да се надига от мекото легло, трябваше да направи нещо, за да не си навлекат и двамата гнева на майка й по-късно. Тя винаги я проверяваше.

- Мариус? - повика го, слагайки ръка на рамото му и го разтресе леко. Повтори няколко пъти движението, докато очите му не се отвориха. Тя вече беше със слънчевите си очила.
- Време е да ставаш. Майка ми ще дойде всеки момент. - каза му тихо, седейки по турски в леглото до него. Не му каза друго, някак си не намираше правилните думи, но все пак бе настоятелна в решението си той да си тръгне. Нищо, че щяха да се видят след няколко часа отново.

Спокойствието, което ми носеше аромата й ме затваряше в капана на съня и ме оставяше там, спокоен. Далеч от реалността. С нея, но сам. Беше приятно. Дали защото знаех, че е близо или защото сутринта щях да я видя, когато отворя очи. Не знаех. Просто усещах топлото чувство на това да си с човека когото обичаш. Без значение дали той споделя чувствата ти.

Допира й ме изкара от съня няколко часа по-късно. Още с отварянето на очите ми усмивката пропука съненото ми лице и се протегнах лениво докато тя настоятелно ми обясняваше, че трябва да си тръгна, преди майка й да ме хванала тук.
- Добро утро, принцесо. - Щях да си тръгна, само да видя очите й. Не разбирах защо пак е с очила. Аз бях започнал да ги нося отново, защото имаше прекалено много хора, които обичаха да те гледат в очите в сферата на бившите наркомани. По очите се познаваше дали някой се друса. Изправих се и си потърсих панталоните от пода. Заради нея бях сложил боксерки, дори и тениска. Не исках да я притеснявам. Но трябваше да си накупя подобни неща, ако щях да идвам по-често.

Обух си обувките и се приближих до прозореца. Последен поглед и лъчезарна усмивка преди да изчезна. Секунда преди вратата й да бъде отворена. Дори чух гласа на майка й. Точно на време.

Деня беше сравнително скучен. Запознавах се с все повече хора. Стигнах до заключението, че повече наркомани са жени или просто мъжете не търсят помощ. Някои се поинтересуваха, дали си имам приятелка, макар това да го бяхме изяснили в часовете по терапия. Други пък директно ме попитаха дали не съм гей. Не разбирах от къде можеше да им хрумне подобно нещо, но всеки с мислите си, не можех да бъда в главата на всеки... По точно можех, но не исках.

Очилата ми будеха съмнение у загрижените бивши наркомани. Така се случи, че вместо да избягам от очите им ми се налагаше всичките да ги гледам там. До обед вече ми беше станало прекалено лошо. Затова се махнах. Прибрах се във вкъщи, където да гледам телевизия и да доям последните неща от хладилника си. Бях спрял слабеенето, което беше добре, но пък не можех да се самоизхраня.

Няколко часа по късно ми се обади млада двойка, която се интересуваше от покупката на апартамента. Харесваха го. Договорихме се. Можех да му взема много повече, но бързах да го продам сега. Разбрахме се да се видим на следващия ден, за да оправим документите. Цяла нощ си събирах нещата в кашони. Не бяха много, просто аз сякаш се влачех.

Наложи ми се да изпусна часовете и на следващия ден, заради търсенето на ново жилище (намерих апартамент в сградата върху чиито покрив висях). Беше само на един етаж над нейния апартамент, но гледката от тук беше дори по добра. Право в спалнята й. Виждах я почти цялата. Преместването започна, след това се разправях и с нотариуси. Ходих на пазар. С тази скорост с която летяха парите може би щях да изкарам още два или максимум три месеца... Надявах се до тогава да съм годен да обера някоя банка. Защото все още не можех да си представя, че ще си търся някаква скучна работа, каквато работеха останалите обикновени хора.

Стоях в тъмнината близо до прозореца.. Гледах право в нейния. Не я бях виждал от почти два дена. Вече ми липсваше толкова много. Лампата в стаята й светна. Аврора се приближи до прозореца и го отвори. Погледна нагоре, а аз гледах в нея. Беше толкова красива. Прекрасно същество, като дъщерята на изгрева и залеза. Червената й коса се разпиля от лекия вятър. Тя се скри отново вътре и усетих как сърцето ми забави ритъма си, сякаш нямаше смисъл да си изпълнява функциите когато нея я нямаше. Моя живот.

Прехапах устна и започнах да разопаковам кашоните. Разопаковам беше доста силно понятия. Търсех си бельо. Не бях спал от много време пак. Сега обаче не бях на кокаин и това ме убиваше. Цялото ми тяло спеше. Трябваше ми и душ. Да се приведа в нормален човешки вид. Обръснах се гладко, дори на места да се порязах. Човека в огледалото ме гледаше с полуотворени очи и прорасла, почти дълга коса. Погледнах към часовника, който беше започнал да задминава дванадесет часа. Облякох се, но не се престарах само това, с което щях да спя. Нямаше как да не си сложа обувки обаче.

Зачаках. Лампите скоро загаснаха. Чаках още. Исках майка й да заспи, защото не можех да си позволя да ме хване. Нямах сили, нито за физическа битка, нито за спор. Вече щях да припадна от желанието си за сън. Но исках да е в нейното легло. Близо до нея. Където всичко наоколо носи нейния аромат. Прескочих прозореца, колкото за толкова имах сили. Последен напън. Озовах се в стаята й, преди да съм мигнал. Сега аз носех очила. Тихо се приближих до леглото й и седнах внимателно на ръба му, за да си събуя обувките преди да легна и да провра едната си ръка под възглавницата. Очите ми се взряха в нея. Усмихнах се... Дишането ми се забави още повече, а нея вече я виждах в съня си.

Защо го нямаше?
Този въпрос измъчваше червенокоската цял ден и цяла вечер, дори да се опитваше да страни от него. Натякването на майка й не помогна. Пред нея го защитаваше, но в нейното съзнание също се беше прокраднала мисълта, че не е издържал и се е върнал към кокаина заради виденията отново. Трябваше да си прежали гордостта и да го убеди да тренира с нея, за да може да свикне с дарбата си. След две седмици без никакви медикаменти тя горе-долу вече успяваше да се държи на положение. В повечето случаи..

Стисна зъби и се обърна отново в леглото си, ядосано. Ако втора вечер не се появи, щеше да го пусне на майка си щом се появи пак. Щеше да го намери и да му нарита задника като за последно. Щеше да го смачка. Щеше да го...

Матрака отново промени тежестта си, когато той се настани до нея уж тихо и плавно, но тя го усети. (Чудно, не можеше и да заспи вече, без да знае, че жалкия му задник не се е забъркал в неприятности) Изръмжа изпод дъха си и се обърна, впервайки лошия си поглед в него. В този момент съжаляваше, че е с очила, защото искаше да го изпепели с поглед. Придърпа надолу широката бяла тениска, с голям череп отпред, надолу, след което се поизправи и си взе дежурното оръжие - възглавницата - и започна да го налага с нея по главата.

- Къде беше? Защо те нямаше на терапия? Пак ли си надрусан. Заклевам се, ще ти наритам задника, дори... - спря се, преди да изръси най-голямата глупост, но пак го удари. Нямаше сън за него, докато не се обясни. - Казвай веднага! В какви простотии се забърка пак? Ще те убия. -заплаши го, оставяйки възглавницата настрани и скръсти ръце.

Ама не можеше така. Какви бяха тия неща? Защо тя не спеше? Чакаше ли ме? Това беше толкова сладко! Опитах се да скрия усмивката си но просто не можех. Виждах свъсените й над очилата вежди и недоволната и муцунка и единственото което правех беше да се усмихвам. Едва си държах очите отворени, но за нея, щях да направя изключение. Протегнах се до нощното й шкафче и посочих слънчевите очила, които бях оставил там.

- Не се друсам. Имах работа, просто не можах да дойда. - Издърпах възглавницата към себе си и я прегърнах затваряйки очите си - Продадох си апартамента, трябваше да си търся ново жилище и да се разправям с документи. Затова не дойдох.

Обясних спокойно и повдигнах единия си клепач, за да я погледна. Като че ли не беше толкова ядосана сега. По-спокойна ми изглеждаше. Подадох й възглавницата, след като бях почти сигурен, че няма да я използва като оръжие срещу мен.

- Какви са тези изблици? Искаш да ми покажеш, че имаш чувства към мен с бой? Защото ако е така знам си го и без да ме биеш. - Протегнах се, за да я докосна. Беше толкова секс в тази тениска. Имах чувството, че се е надявала да дойда и да я видя. Не знаех само защо ме измъчва по този начин.

- Ако имаш голямо желание може да ми разкажеш какво съм изпуснал, ама тук. - Посочих главата си. - Защото не съм спал от последната нощ която дойдох и точно в момента единственото, за което мисля е насладата, която кокаина може да ми донесе. Нека поспим...

Позата й леко омекна след последните му думи, но все пак остана намръщена от нехайството му. Той ... присмиваше ли й се? Пак щеше да го убие. Нямаше друг шанс, освен смърт за него. Особено след като я тресяха хормони и беше в абстиненция.

Накрая се предаде с недоволно мръщене и се излегна отново на своята възглавница. Затвори очи и махна очилата си, за да влезе в съня му. Още не беше приключила с конското му. Много скоро се намираше на някаква поляна. Излежаваше се на някакво одеало до него, а около тях бягаха две червенокоси дечица.
- Ще спреш ли с тези деца, моля те. Травмират ме. - каза му смръщено и с едно махване на ръката ги разкара от съня му, след което се подпря на една ръка, обръщайки се към него и надяна намръщеното си изражение.

- И защо си продаде апартамента? Къде живееш сега? И не, нямам чувства към теб. Още по-малко ще ти разкажа какво си пропуснал. Да си идвал. Онази с мазната руса коса не спира да пита за теб. "Защо братовчед ти го няма, какво ли му се е случило, защо не му се обадиш." - последното го изимитира иронично, след което извъртя сините си очи отегчено и се облегна назад, оставяйки морскосините й ириси да се реят някъде из небето.

Защо да я травмират. Това беше бъдещето ни. Още повече дори. Какво бяха две дечица. Исках да имаме поне две. За да могат да си играят заедно и да се защитават взаимно. На мен ми беше много тъжно сам. Ама и по-добре, че нямам братя и сестри, с тези извратени родители....

- Нали ти си повелителката на сънищата. Ти ги изгони. Ако ти дава съвестта да изпариш собствените си деца. - Завъртях се на една страна и облегнах лакътя си така, че да мога да облегна главата си на дланта си и да я гледам с цялото обожание което можех да събера в очите си. - Ще живея на квартира. Аз нямам способността да обирам банки от компютър и парите ми свършиха. Трябва ми физическата ми дарба, а точно в момента й нямам много доверие. Все още не съм на 100%.

Обясних като се опитах да повдигна рамената си до колкото ми беше възможно в тази поза. Я, това ревност ли беше. 'Онази с мазната руса коса' всъщност беше доста симпатична. Като изключим, че беше бивша наркоманка бъдещето й беше светло. Жената щеше да се оправи и да открие любовта. Аз се радвах за нея. Каква беше тая злоба която хвърляше върху хората. Какво ли се учудвах. Опитваше се да убие бащата на бъдещите си деца с възглавница.

- Катя... - Спомних си името й и се усмихнах, защото виждах, че това я подразни. Най-много да ме кастрира. Тогава можеше бъдещето ни да е различно? - А ти защо не ми се обади? Няма значение. Утре като дойда ще види, че съм си добре.

Ама беше толкова сладка, когато гледаше лошо. Искаше ми се да я целуна. Много много ми се искаше да я целуна. А защо пък не? Не бяхме в реалността, в сънищата нищо не можеше да ми каже. Не беше реално не се броеше.

- И ти ми липсваше Рори. - Казах сериозно без подигравателна нотка или сарказъм. Наистина ми липсваше. В един момент си стоях спокойно на мястото, а в следващия вече се намирахме върху мекото легло. Устните ми срещнаха бързо нейните, преди да е усетила промяната на обстановката. Те се раздвижиха срещу нейните, езика ми мина по повърхността йм и навлезе нежно в устата й, увивайки се около нейния за една много сладка целувка. - Никъде няма да ходя повече. Ще бъда по-близо до теб...

По лицето й се изписа тънка и самодоволна усмивка, когато той спомена 'способността й' да обира банки от вкъщи. Очите й се обърнаха бавно към лицето му и си придаде още по-самонадеян вид.
- Колкото и да ме ласкае коментара ти, това не е моя 'способност'. Не съм го получила цялото това знание ей така от онзи горе. Скъсах си задника да уча, с години не съм ставала от книгите и компютрите, за да задобрея до толкова, че да съм полезна на Който и да е.- изкоментира тя, повдигайки вежда за момент и разтърси глава, спомняйки си периода на обучението си. Беше страхотно да можеш толкова неща, но самия период, докато достигнеш до това величие, бе трънлив и муден.

Той, разбира се, обаче се погрижи да й развали настроението отново, просто не я оставаше дори малко да се порадва на живота. Как изобщо се беше научил да си контролира толкова сънищата? Нима имаше още някоя способност, за която не й казваше? Щеше да го смачка. Само да се откъсне от него...

Очите й се отвориха, когато той се отдръпна и прехапа устната си. Отново беше под него. Усещаше тежестта на тялото му над своето и това й напомни за един много приятен момент.
- Ама че си нахалник.. - изкоментира възмутено и намръщено, опитвайки се да избегне устните му, но той просто ги плъзна по врата й - Даже се бях успокоила, че най-накрая си ме разбрал и ще спреш да ми досаждаш, но уви.. Откъде този късмет. - направи физиономия, прехапвайки една усмивка, която той не видя, за щастие. Нямаше и да я види скоро. Измъкна ръката си от косата му и щракна с пръсти, за да се промени цялата ситуация.

В следващия момент стояха на празна детска площадка, всеки един от тях на отделна люлка.
- Много си позволяваш вече. - отбеляза, усмихвайки се иронично и се раздвижи, така че люлката да се залюля по-бързо. - Притесних се. Но и същевременно нямаше как да не реша, че си решил да си тръгнеш отново. Както винаги. - призна му, съсредоточавайки погледа си някъде напред. Може би трябваше да го остави вече да си сънува спокойно.

Права беше. Аз нямах много достъп до компютри. Нищо, което да ме извиси до нивото й. Нямах и много право на избор. Е, вече имах. Бях свободен, а до скоро и сам, но сега имах нея. Раздели ни. Доста зловеща беше тази детска площадка на тъмно и без деца. Може би щеше да е хубаво нашите да си поиграят наоколо. Е, не знаех как да ги призова. Не аз бях този, който контролира нещата. Тя избяга от мен, нямаше да упорствам пак. Откраднах си няколко целувка. Щях да горя само в ума си.

- Защо когато те погледна не виждам нищо? И защо вечерно време си с очила? - Започнах да и задавам въпросите си, като се люлеех леко върху люлката. Гледах към нея, не напред. Интересно ми беше. Дали не беше получила някаква дарба от майка си. Никога не можех да проникна в съзнанието на Клаудия, а сега Аврора ми носеше същото спокойствие. Мина ми през ума, че може би именно блондинката крие мислите на Рори от мен. Беше възможно, нямах и друго обяснение. Оставаше само да разгадая защо. Криеше нещо от мен очевидно и това изостряше сетивата ми. Караше съмнението да се прокрадва в съзнанието ми. Тъжно, не знаех какво да очаквам от тук нататък. Като не можех да видя бъдещето й, не знаех дали място до нея все още е отредено за мен... И все пак не спирах да досаждам.

- Какво криеш от мен Аврора? - Попитах последно като спрях люлката си и се изправих. от нея. Започнах да крача наоколо. Надявах се да ми отговори. Трябваше ми да знам, преди сигурността, която изпитвах това да не виждам нищо да се превърне в паника поради същата причина. - Мисля си, че ти показвам, че нямам намерение да си тръгвам повече. Какво да направя, за да ми повярваш?

Въпросите му я притесняваха. Караше я да се чуди дали не е време да му сподели тайната си, разкъсваше я отвътре. Воднистосините й очи се впиха в него за един дълъг момент, докато накрая не скочи от люлката, озовавайки се точно пред него.

- Не си готов за това все още. Аз също не съм. - каза му нежно, протягайки нежните си ефирни пръсти, за да отместят няколко кичура от очите му. Усмихна му се леко тъжно. Истината бе, че се страхуваше от реакцията му. Не беше сигурна, че ще остане дори при тези обстоятелства, камо ли да му пусне подобна бомба за новина. - Няма как да ми докажеш нищо. Само времето може да залепи нечие доверие. Съжалявам. - думите й затихваха все повече, особено към края. Усмихна му се отново и погали бузата му. Внезапно клепачите му се спуснаха и ето, че отново бяха в хоризонтално положение в някакво легло.

Тя се настани до него, наблюдавайки го известно време, огледално на него. Просто стояха и се взираха един в друг.
- Иска ми се да някой ден да ограбя банка физически. Ще бъде интересно и вълнуващо. Все пак няма да съм си у нас зад екрана. Може да ти помогна, когато искаш да направиш удар. - заговори, прекъсвайки го, когато той тъкмо бе отворил устни, за да каже нещо. Смени темата от неизречените тайни, повеждайки разговора в по-лека и непринудена тема.

Следващите нощи минаха по подобен начин. Нямаха шанс да правят това в реалността, затова го правеха в главата му. Понякога бяха на онази поляна от началото, друг път - на златист и слънчев плаж. Винаги бяха сами, винаги цареше неимоверно спокойствие. Говореха на различни, неутрални теми, които не засягаха отношенията им в настоящето. Там нямаше абстиненция, нито бебета. Той едва ли помнеше всичко, което ставаше в сънищата му. Би било твърде натоварващо за мозъка му, особено с тази дарба. Но тя помнеше. Винаги.