Еvaziv

Помниш ли какво беше чувството когато си пое въздух за пръв път? Чувството, което изпита, когато майка ти ти се скара, защото не направи това, което ти беше казала? Страха когато остана сам в онова тъмно пространство. Не помниш? Няма да помниш и неописуемата болка когато въздуха напусне дробовете ти и за постоянно. Няма да помниш собствената си смърт, но аз ще я помня винаги.

"Гордеем се с теб Марио. Ти си най-доброто дете." - Това иска да чуе всеки хлапак. Мислех си, че когато получа моята физическа дарба. Каквато и да е тя, аз ще получа такава похвала, но... Нека кажем, че не е толкова лесно. Майка ми и баща ми преди доста време са работили в Либра. Още преди аз да се родя. Там са се запознали, харесали са се. На времето си мислех, че дори са се обичали. Навремето, когато не виждах, но сега знам, че нито един от двамата не е способен на любов.
- Какво прави днес момчето ми? Ходи ли да бягаш? - Баща ми миеше чиниите в кухнята а аз му помагах като ги забърсвах и слагах на мястото им. Той притежаваше свръхскорост и замразяваше неща с допир, но само когато поиска. Майка ми пък владееше елементите земя и огън и двамата физически дарби и двамата бяха в опозицията на Либра. Още от пет годишен ми пълнеха главата с глупости как хакерите нямат нужда от защитата, която преди са им осигурявали и как когато получа дарбите си ще ме обучат, за да ида в Либра и да им помогна като привличам членове към опозицията. Можеше да се каже, че след всичко, с което ми пълнеха главата бях започнал наистина да мразя хакерите. Мразих ги, без да знам защо. Тогава още не разбирах... Не виждах. Всичко се промени след този въпрос. Баща ми погледна към мен, а моя поглед остана забит в очите му. Виждах него, но през мозъка ми препускаха хиляди картини емоции, не можех да разбера кое е от миналото и кое е от бъдещето тогава, но една сцена се открои много точно.

- Мариус... Добре ли си? - Попита баща ми, а аз поклатих отрицателно глава. - Какво има?
- Не знам, просто видях как убиваш всички онези хора... - По лицето ми се стичаха сълзи и хълцах без да мога да се спра.
- Как така си видял? Какви хора? - Продължи с въпросите си той.
- Онези, всички всички които си убил... - Хълцането ми се засили, а баща ми ме зашлеви.
- Видения ли имаш? Нима ще станеш един от тях? Андреа, ела... - Майка ми се появи на вратата като по часовник и попита какво се е случило. - Сина ти има видение...
Обърнах се към майка ми, която изглеждаше шокирана, а след това отново към баща ми, но там срещнах дулото на пистолет. Преди да успея да мигна той вече беше натиснал спусъка. Тялото ми се строполи безжизнено на пода. Нито един от двамата не пророни сълза.
- Няма да отглеждаме изроди...

- Мариус, добре ли си... Какво има. - Баща ми коленичи пред мен и аз знаех, че не трябва да казвам нищо. Нищо от това което съм видял.
- Тъжно ми е, защото все още нямам дарба. - Отговорих вместо това и позволих на сълзите да се стекат по лицето ми. Беше ме страх да остана вкъщи, но нямах избор, тогава бях на единадесет. Нямаше къде да отида...
Сега съм в Либра. Независим съм. Получих своята дарба година след като случката в кухнята. Тази на баща си. Бях много много бърз. А с много тренировки станах и най-бързият сред бързите. Неуловим! Не мразех хакерите, напротив, даже им съчувствах. Смятах, че някой трябва да ги защитава от болни мозъци, като баща ми и майка ми. Всъщност колкото до тях... Те умряха. Колкото и пъти да ги погледнех в очите, колкото и пъти в бъдещето да си признавах, че имам дарбата да виждам, колкото и да ги умолявах, и да обещавах, че няма да стана част от хакерите винаги свършвах с куршум в главата, без значение от чии пистолет, затова ги изпреварих. Знаех, че нямам шанс ако се изправя срещу тях в честен двубой, затова ги убих в съня им. Не съжалявам, те никога не съжалиха мен, нито един път.
А сега... Сега се боря със сигурната си лудост и... Внимавам кого гледам в очите.