Вход

Забравих си паролата!

Staff

Ymir Valdys|The Crow




Stephen James|Sphynx




Mihai Iliescu|Species




Rahela Iliescu|Species


Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Страница 5 от 14 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6 ... 9 ... 14  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Пет 17 Фев 2017, 00:30

First topic message reminder :

- Върви! Изведи я! - Най гадната част от това да си от Либра, беше, че доста често се случваше да се бием с опозицията. Биехме се с нашите. Всеки вярваше в каквото си иска. Опозицията в това, че хакерите нямат нужда от защита, ние в това че имат, а те май мразеха всички освен собственото си племе.
Три секунди. Точно толкова ми бяха необходими за да стигна до стаята в която се намираше. Беше се опитала да затвори добре. Доста неща беше струпала пред вратата, но със силата с която връхлетях нямаше начин да не поддаде. Хубавото на това че си бърз е това, че не ти трябва много време. Акцията приключи за тридесет секунди.
Пуснах я на пет пресечки от мястото на акцията и вдигнах очилата си върху главата оглеждайки я отгоре до долу. Не изглеждаше ранена. Усмихнах се широко и й намигнах все още без да поглеждам към лицето й. Трябваше да се върна и да натръшкам останалите. В интерес на истината и свръх скоростта не беше толкова често срещана дарба, макар че съм сигурен, че ще мога да избягам от всеки.
- Няма да мър... - Погледнах настрани, което беше достатъчно за изненадата ми. Тя ме удари... Не го очаквах. Ако го очаквах щях да го избегна.
Тя тръгна да бяга, което беше абсолютно безсмислено като се има на предвид, че я спрях на първата й крачка. Хванах я за раменете и я притиснах към стената, за да мога да я усмиря...
- Хей, хей... Успокой се! Хей. - Груба грешка попаднах право в очите и... Всичко придоби толкова ярки цветове. Винаги ставаше така, а началото и края на живота бяха най силни. Тук имаше и нещо друго. Премигвах тъпо срещу нея, гледайки я неразбиращо и не проумяващо. Трябваше да се съвзема.
- Либра ме пращат, няма да те нараня. - Добре че за мен часовете бяха секунди за други, защото в противен случай, щях да я гледам с часове докато я разгадая.
- Трябва да се върна за момчетата. Трябва да останеш тук, ще те пазим!


Последната промяна е направена от Frică на Нед 02 Апр 2017, 17:11; мнението е било променяно общо 2 пъти


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down


Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Нед 12 Мар 2017, 18:16

Какво за себе си? В интерес на истината тя беше права. Аз бях скучен. Много скучен човек. На мен никога нищо не ми се случваше или просто аз прелитах покрай него като светкавица и така и не му обръщах внимание. Най-големия ми крах бяха тези шибани видения.

- Просто виждам някакви неща, това е. Не мога да го контролирам... Когато ме натисна на онова легло... След всичко, което видях съзнанието ти просто ме изхвърли. Направо ме нокаутира... От тогава когато съм сред повече хора просто припадам. Имам чувството, че ти отключи някакво следващо ниво. Не мога да си го обясня. - Провлачих тихо. Какво трябваше да й кажа? И без това изпаднах в прекалено много подробности. Не стига, че се опитвах да пазя тази си дарба в тайна, ами сега и разправях подробно... Но пък тя нали имаше такива дарби, можеше и да помогне с нещо. - Винаги съм крил какво виждам. Видял съм повече смърт отколкото ти можеш да си представиш, затова накрая спрях да й обръщам внимание. много е вероятно да се побъркам. Не издържам вече... Омръзна ми да стискам зъби.

Така много ми се виеше свят, а вече бях и ял. Щеше да е по-добре да седна. Изправих се внимателно. Облегнах се на голяма възглавница, която направо ме обгърна, отпуснах се изцяло и си взех да гушкам по-голяма възглавница. Мекичко.

- Преди да се появя аз родителите ми са работили в "Либра". Били са много добри в работата си, но по-късно решават, че тяхното призвание е друго. Двамата са едни от основателите на Опозицията. Направили са си дете с цел. През целия ми живот ми набиваха в главата как в "Който и да е" работят само манипулативни използвачи, заради които глупаците от "Либра" си дават животите. Искаха да ме внедрят, за да привлека още и още хора с физически дарби, и един ден да избият всеки един, който работи за "Който и да е". - През цялото време си намирах точки, в които да гледам за да не поглеждам към нея, защото прекалено много я зяпах, а не исках да я притеснявам. В крайна сметка очите ми отново я намериха и не можеха да се отделят от нея. - Според теб какво щеше да ми се случи ако бяха разбрали за виденията?

"Няма да отглеждаме изроди!" - Гласа на баща ми прокънтя в главата ми като изстрел, който ме накара да подскоча. Протегнах се и си напипах чашата си, за да си пийна малко това имаше нужда от прокарване. Нямаше да й подсказвам отговора на риторичния въпрос.

Очите й бяха толкова сини дори в тъмнината... Отново попаднах в техния капан. Устните ми се разтвориха леко изпускайки въздуха от дробовете ми... А дали да не я целуна? След всичко, което й казах ли? И ако ме изхвърли през прозореца? А как да стигна до нея?


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Нед 12 Мар 2017, 18:49

И тя си мислеше, че е живяла труден живот. Сега червенокоската се чувстваше зле, че му мрънкаше толкова често за своите проблеми, след като той самия имаше доста на главата си, но ... Да игнорираш демоните си не помагаше. Нали? Кой друг, ако не тя, го знаеше толкова добре? Рори въздъхна леко, докато се наместваше по-удобно и го следеше с поглед, докато се опитваше да си намери място. Никой не обръщаше внимание на сериала вече.

- Значи знаеш как ще умра? - попита и преглътна, за да раздвижи внезапно пресъхналото си гърло. Имаше нужда от още пиене за това. Доля си мартини и отново го обърна, след което се обърна към него.
- Мисля, че трябва да я тренираш. Мога да ти помогна. Това е най-малкото, което мога да направя, след като аз съм ти донесла тези главоболия. - заговори вместо това, придавайки си по-сериозно изражение. Нямаше начин да го остави просто така да се мъчи и да се съсипва. Той не знае какво да прави с една ментална дарба. Не е имало кой да му каже.

В ума й вече се заформяше план откъде може да намери повече ресурси за тази дарба, повече информация. Със сигурност не беше единствения регистриран случай с такава аномалия в дарбата си. Може би имаше нещо свързано с лей линиите.
- Значи казваш, че не знаеш как се казва... - попита го, докато си мислеше кой архив да разбие, за да намери това, което търси. Когато обаче погледа й попадна отново на него той беше толкова... ами едва държащ очите си отворени. Погледа й омекна както и чертите й.

- Предполагам, че можем да отложим проучванията за утре. Сега май е време за сън. - каза му с една замаяна усмивка и се засмя леко на собствената си глупост. Твърде много се беше въодушевлила. Едва ли щеше да си легне и тази вечер. Едно хапченце и щеше да прекара цялата вечер пред компютрите си.
С едно забавено движение, червенокоската се изправи на колене и подреди пак възглавницата, която си беше взела, а после се изправи в цял ръст и взе две от чашите. Направи крачка към кухнята, но после се върна при него, заставайки над него.
- Не си лош. Направил си това, което е било нужно, за да оцелееш. Това е животът. - каза му тихо и се усмихна леко.



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Нед 12 Мар 2017, 19:21

Дали знаех. Бях я виждал толкова много пъти как умира... Наистина не исках да го виждам отново. Беше прекалено болезнено. Стана прекалено болезнено. Не исках да си го причинявам още един път. Можех да твърдя, че я обичам. Бях преживял с нея цялото й минало, алтернативното бъдеще и дори смъртта й и исках да съм до нея, надявайки се, че това няма да се случи. Не и толкова скоро, колкото й беше предопределено, не и по този начин.

- Да, виждал съм те да умираш. Различна обстановка, но един и същи начин. - Не знаех защо толкова много се въодушеви за това да ми помага и дори не бях сигурен, че е чула какво и казах. Последвах примера й и върнах възглавницата от където я бях взел и си придърпах завивката за да се увия като пашкул. Дори не знаех защо ми беше толкова студено.

Време за сън. Това значеше, че тя ще ме остави и ще си иде в стаята, където й да беше тя. Щеше да ме остави да си почиван, а утре щеше да се опита да ми помогне. Дали щеше да успее да намери някакъв вариант, с който да спра да виждам целия живот на хората? Щях да се навия да пия хапчета, стига да си върна скоростта и отново да се чувствам жив.

- Аз не се чувствам лош. Те и без това щяха да ме убият ако бяха разбрали за дарбата ми. Виждал съм собствената си смърт малко повече отколкото съм виждал твоята. - Прошепнах й на светлината от телевизора и се усмихнах съвсем леко. - Не трябва да се чувстваш длъжна да ми помагаш. Аз си вършех работата, мой си е проблема, че не си носех очилата.

Наистина, наистина много ми се искаше да си говоря с нея до сутринта, но заради тъпите наркотици и препиването с мартини се чувствах като парцал и бях сигурен, че изглеждам по същия начин. Очите ми просто отказваха да се държат отворени... И май заспах докато говоря.


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Нед 12 Мар 2017, 23:38

- Лека нощ, грознико. - каза му, но този път шеговито и му намигна изпод големите си очила, които вдигна на главата си и се запъти към кухнята, за да остави чашите и празната бутилка. Боже, изпиха една бутилка за толкова отрицателно време, че човек би си помислил, че са били цяла тумба, не само двама души. Докато вървеше ума й се отнесе към спомените от изминалата вечер и държанието на госта й, решенията му и дарбата му.

Особено дарбата му.
Сега нямаше да й даде мира цяла нощ. Какво беше? Защо той го имаше? Как можеха да го контролират? Какво щеше да бъде нужно?
С пораженческа въздишка червенокоската намери кутийката с хапчетата си и взе две специфични, които щяха да са й достатъчни, за да изкара цялата вечер и да проучи някои неща.

Спането не й беше приоритет за сега. Вместо това си направи един чай и се преоблече в къси панталонки и широка тениска. Вдигна косата си на рошаво кокче и надяна пак очилата, настанявайки се на удобния си стол пред компютрите.
Пръстите й въведоха паролата и всичко започна...

Дори не беше сигурна кое време беше. Цяла вечер се опитваше да търси ключови думи, подобни събития и други а-нормални феномени. По случая бе отворена специална папка, в която тя принтира и събра всяка възможна информация, която успя да изрови за тази вечер. Дори не усети кога бе отминал ефекта на хапчетата и главата й се беше отпуснала върху клавиатурата. Важна бе само една дума на един от последно принтираните листи, която бе оградена с няколко червени кръгчета и старателно подчертана.
Сеул.



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Пон 13 Мар 2017, 00:48

Събудих се от някакви вибрации и не бяха от треперещото ми тяло. Нещо в джоба ми вибрираше. Успях да го измъкна с треперещите ми пръсти и да отговоря на обаждането от щаба. Трябваше да се надрусам отново. Това не беше живот. Бях като ударен самолет, главата ми пулсираше, а цялото ми тяло трепереше. Не бях сигурен как ще издържа на цял ден пред мониторите така. Може би трябваше да си взема нещо, което да използвам там.

Изправих се и потърсих Аврора. Ако се беше събудила щях да й обясня, че не мога да остана, макар обещанието което дадох снощи... Боже главата ми така пулсираше и спомените ми бяха прекалено смътни...

Намерих я пред компютъра. Очилата й се бяха разместили, а бузата й спокойно почиваше върху клавиатурата. Устните й бяха леко разтворени. Липсваше й само лигата и щеше да е най-сладкото нещо на света. Беше прекрасна, сякаш създадена само за мен. Прехапах устна и внимателно се приближих. Наистина не исках да я будя, но щеше да се изкриви ако спи така. Вдигнах я внимателно, заради треперенето на тялото си се притеснявах да не я изпусна, и я пренесох до дивана където аз спах. Малката изсумтя няколко пъти, но дори не си отвори очите. Оставих я внимателно и я завих. Вгледах се в нея за един дълъг момент, преди да седна на масата втренчен в нея. Как беше възможно да се влюбя точно в нея? И как няма? Тя не притежаваше само външна красота.

Изправих се и се приведох над нея. Ами ако се събуди? Щях да поема риска. Устните ми съвсем леко докоснаха нейните. Аромата на мартини ме блъсна, но без да знам защо това ми хареса. Беше като първата ми целувка. В корема ми се блъскаха пеперуди и дори не изпитвах глад, без значение, че съм ял само един сандвич през последните тридесет и шест часа.

Отделих се от нея, защото не исках да я будя и се затърсих за лист. Беше трудна задача, но накрая намерих химикал и един тефтер. Отворих на произволна празна страница и с усмивка написах няколко думи. Оставих тефтера на масата и я погледнах за последно днес, преди да се затичам. Когато действието на наркотиците отминеше и не бях прекалено пиян можех да си го позволя. Не се удрях в сгради и предмети... Скоро наистина щях да я видя отново, а може би щях да спечеля и сърцето й някой ден.


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Пон 13 Мар 2017, 10:11


Сърцето ми гълъбо, сърцето ми...

Пръстите й въртяха помежду си бележката, която той бе оставил, обещавайки й, че ще се върне. Не, че тя го притискаше. Не го и искаше. Просто той си раздаваше обещания наляво и надясно, очевидно без ни най-малка представа какво значи 'мъжка дума', карайки едно малко черно сърце да се развълнува за един кратък момент. Само за миг. Но си научи урока, че няма смисъл да трепка и да се вълнува, след като винаги, винаги ще бъде разочаровано.
Предадено.
пролет зелена е...
Билетите, които стояха на бюрото до нея се бяха обезсмислили. Защо изобщо да ходи, след като него го нямаше? Не благоволи да отговори на телефона си, който намери в базата данни. Не се появи повече на вратата й, въпреки че знаеше къде живее. Не я извести дори с шибан гълъб, че предпочита да друса и да се забие у тях, вместо да си мръдне задника и да се опита да оправи кашите в живота си.
Гневът й караше кръвта да препуска яростно като раздразнен жребец из вените й, но нямаше да го търси повече, след като той очевидно не желаеше да бъде намерен. Още повече след като братовчед й съобщи, че го е изгонил още същия ден, когато той напусна апартамента й.
огнено лято е...
И защо? Защо заминаваше? Защо багажа й беше приготвен и я чакаше пред вратата, таксито долу пред входа й вече надуваше клаксона, сякаш целеше да събуди нарочно целия квартал в три през нощта, а тя все още стоеше до прозореца и се взираше в нищото. Сякаш така той щеше да се появи отново. Да бе..
есен дъждовна е...
Загадките не трябваше да остават неразрешени.
В това се убеждаваше Аврора, докато асансьора бавно я носеше към приземния етаж. Бе накъсала единия билет на парченца, ядосана, че си е помислила дори, че някой може да участва в живота й без да я нарани, но все пак замина. Едната й ръка дърпаше малък куфар, в другата стискаше папката, която бе заформила едни задоволителни размери с информация. Качи се на самолета. Без да поглежда назад. Престори се, че не го търси с поглед на летището по някаква странна случайност, нито дори в самолета. Надруса се стабилно за този полет... Щеше да е дълъг, а тя нямаше върху какво друго да се съсредоточи, освен в гнева към себе си, че е толкова наивна. За пореден път. Океанската шир в очите й бавно замръзваше и се превръщаше в отражение на ледения полюс.
Това заслужаваха единствено.
Всички.
ледена зима е...


Може би съм станала малко
студена. Не ме съдете - твърде
дълго бях прегръщана от ледени ръце.

- Дами и господа, пристигнахме благополучно на летище Букурещ. От името на капитана и на целия екип Ви благодарим, че пътувахте с нашата компания. Моля, бавно и спокойно да приберете багажите си и да се насочите към изхода в предната част на самолета. - оповести дружелюбната стюардеса с медено гласче, докато Рори се оглеждаше дезориентирано. Не беше сигурна кога точно бе заспала, но се чувстваше страшно изкривена от позата, в която бе седяла.

След няколкосекундно протягане и оглеждане във всички посоки, както и презареждане с хапченца, червенокоската имаше нови сили да стане и да се изнесе от проклетия самолет, с който сякаш от толкова пътуване се бе сраснала. Папката в ръцете й отсъстваше. Щеше да пристигне чак след няколко дни за по-сигурно. Информацията, която бе намерила в Сеул бе от жизнено значение. Рори се опитваше да успокои ентусиазма си, но дарбата, която бе намерила с всички тези проучвания можеше да се окаже една от най-редките и древни дарби на света. Толкова информация... толкова запаси, толкова... това можеше да промени толкова много неща. "Колко жалко, че е била дадена на боклук като него" мислеше си всеки път, когато се сети за него.

Дори по време на престоя й в Сеул той не я потърси. Не, че тя вече го искаше. Просто го отбелязваше. Както и отбелязваше лицето му на вратата в хотела си... И го целеше с ножове. Ей така, за упражнение. Не стигна до сънищата му. Не, защото не можеше, а просто реши, че той не си заслужава тя да изразходва толкова енергия, прекосявайки континенти, за неговите мизерни сънища.

Таксито спря пред къщата й и първо лъскавочервените й токчета се показаха, после два дълги крака и накрая излезе в цялата си прелест и с леко рошава прическа от съня. И без това беше късно. Момичето нямаше намерение да се показва пред други хора. Дори рошава, нали все пак си беше права косата й? Поне донякъде. Тогава нямаше проблем. Шофьорът й асистира с куфара и тя му даде голям бакшиш, след което побърза да се прибере. Още когато отключи вратата, изхвърли настрани обувките и куфара си. Разкопча ципа на роклята, която беше точно по нея до кръста и бухнала надолу до средата на бедрото й. Махна всички обеци, гривни, часовници и огърлици. Махна дори шнолата си. Отиде в банята и си наплиска лицето си със студена вода. Побърза да измие зъбите си и да си легне, понеже бе скапана.
Когато обаче вдигна лицето си срещу огледалото отново, тя срещна чифт тъмнокафяви очи, в които горяха живи пламъци.

Преди да успее да създаде каквато и да е илюзия, или изобщо да реагира.. за нещо... с каквото и да е...мъжът зад нея докосна рамото й само за миг и всичко пред очите й стана черно. Последното, което Аврора помнеше бе нечии смях и ... като че ли... чу името си.



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Пон 13 Мар 2017, 15:55


Спрели са времето ръцете ми...


Трепереше...
Знаеше изхода...
Доза...

Когато белия прах попадна на своето място и зениците му се разшириха света придоби нови цветове. Всичко стана сиво, като стар ням филм. Времето нямаше значение, защото той вече не се контролираше от него. То беше спряло. Беше само той, нямаше други. Никога нямаше, сякаш всяко едно същество целеше да го остави сам. На светлината на мониторите Мариус приготвяше внимателно втората доза, която да поеме с рязко вдишване, но вратата се отвори и през нея влезе Имир Валдъз...


Малки вселени са очите ти...


Сини ириси...
Вдишване...
Алкохол...

А тя се погрижи за него, когато имаше нужда. Затова и само тя имаше значение. Трябваше да иде при нея. Имаше нужда да я преоткрие. Да разбере как се чувства, да я погали и може би да я целуне, но този път когато е будна.
Пръстите му минаха през рижата му коса, която беше мокра от дъжда. Целия беше мокър до кости и дори не знаеше къде се намира. Прекалено надрусан... Прекалено пиян, за да стигне до където й да е, дори до апартамента й... Имаше нужда от своята вселена, която намираше дълбоко в очите й, от нейния живот, от който искаше да е една голяма част... Не можеше...
Пред лицето се появи позната мъжка физиономия. Лице, което не беше виждал сякаш с години, защото работеше за Опозицията... Изгуби съзнание.


Пълни са с тебе са очите ми...


Врагове...
Приятели...
Живот...

Нямаше право да иде при нея. Не и когато те я искаха толкова много. Нещо вътре в него се беше пречупило, но не само заради следващата доза или заради тази, която взе преди час. Той нямаше да може да я види повече, не и ако иска да я запази жива. Те не трябваше да знаят за нея. Тя беше единственото, което го крепеше все още на повърхността. Надеждата, че някога ще се измъкне, ще може да прекъсне всички връзки с Опозицията веднъж завинаги и очите им ще се срещнат отново, защото спомените не му бяха достатъчни. Те бавно биваха изтривани от паметта му. Дали от алкохола или кокаина беше без значение. Тя му беше нужна...

- Марио. Ще ти дам адреса. ще те чакаме до две минути. - А дали щях да мога да стигна за две минути? Не бях много надрусан. Само приятно замаян. Колкото всичко отново да стане сиво, приятно, сигурно. Получих адреса и се затичах. Колкото повече се приближавах обаче толкова по-бързо започваше да бие сърцето ми. Сърцебиенето разбира се нямаше нищо общо с бягането. Приближавах се към апартамента й. Към нея. Те бяха дошли за нея, и ме изпращаха за подкрепление. Дали бяха нахлули?

Нямаше две минути, бях там за по-малко и съжалих, че съм закъснял. Бяха нахлули. Тя беше в лапите им, а аз бях надрусан. Не можех да ги победя, дори да не бях вкарвал нищо в носа си от дни. Аз бях сам, те бяха петнадесет. Връхлетях в апртамента като светкавица и повалих единия без да се колебая.

- Какво става? - Попита дълбок мъжки глас. Очите ми срещнаха неговите. Тя беше в ръцете му... Никой. Нямаше. Право. Да. Я. Докосва!...

- Мариус? Какво? - Оттласнах се от поваления и се хвърлих срещу другия. Целия треперех, но този път от напрежението. Беше ми рано за абстиненция. Вече не чувах нищо. Нямаше да се успокоя докато не му откъсна ръцете, само защото я докосва. Някой ме хвана. Стисна ме. Костите ми започнаха да пукат под натиска, но дори болката нямаше никакво значение, само тя. Бях обезумял и не само аз го забелязвах. Отнесох юмрук в лицето и още един, и още един... Започнах да я губя от поглед. Кучия му син се опитваше да я изнесе.

- АВРОРА! - Вика ми проряза въздуха, разкъса сърцето ми. Аз да позволя да я отвлекат. Да се проваля в поредната мисия. Не такава за пари, а тази за сърцето й. Бях изрекъл достатъчно лъжи в очите й, но обещанието, което бях дал пред себе си не можех да наруша. Нямаше да го направя, щях да я защитя с цената на живота си ако е необходимо. Дори не разбрах как се измъкнах. Как се движех... Сивото започна да придобива черни отенъци, които жадуваха да бъдат украсени в червено. Кръв...

* * *

Пръстите ми се плъзнаха по едната страна на лицето й оставяйки кървави отпечатъци след себе си. В другата си ръка все още държах нож, който не знаех от къде точно съм взел. Изтрих отпечатъците си от ножа и го пуснах на пода до едно от телата. Беше кървава баня, дори по зле от предния път. По пода нямаше само кръв, разхождаха се крайници и вътрешности, но тя беше в безопасност. Не успяха да ми я отнемат. Никой нямаше да ми я отнеме. Никога нямаше да го позволя.

- Аврора... - Прошепнах едва чуто, без да мога да позная гласа си. Трябваше да се свържа с някого. С 'Либра', с 'Който и да е'? Не знаех. - Аврора, моля те... Отвори очи...

Седнах на пода до тялото й и я придърпах към сее си, без да ме интересува, че ще я изцапам. Нямах място на което да се види цвета на кожата ми. Кръвта беше навсякъде по тялото ми, просмукала се във дрехите ми. Моя, тяхна... Дали най-накрая щяха да се откажат от нея? Колко от тях погубих, колко още трябваше да убия, за да я оставят намира...

Треперещата ми ръка продължаваше да оставя червени следи по бледата й кожа, докато шепнех името й поклащайки ни леко в танца на спокойствието или лудостта... Нали беше в ръцете ми, какво значение имаше?

Клепачите й се повдигнаха и цялото ми същество беше всмукано от сините й ириси. Въздуха ми насечено излезе през устните ми, докато картините се завихриха в съзнанието ми. Не бяха толкова ярки, не бяха като филм, а по-скоро като снимки... Макар всичко да ме болеше усмивката изгря върху лицето ми. Тя беше добре, а другото, целия свят можеше да го духа.


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Пон 13 Мар 2017, 16:46

Клепачите й трепнаха като крила на току-що излюпена пеперуда. Чертите на лицето й се стегнаха леко и придобиха някакъв живот. Аврора се събуди. Клепачите й тежаха два тона всеки, главата я болеше, все едно я бяха фраснали с чук, но първото нещо, което зърна бе познатите зелени ириси. Точно същите, които търсеше в последните седмици.
Ирисите, които бе намразила, заради наивността си.

Веждите й се сбръчкаха, беше готова да го оттласне и да го изгони, ако имаше сили изобщо да се изправи. Гърлото й гореше, гърдите я стягаха, а врата й сякаш гореше. Какво се случи? И защо той е в кръв? Какво правеше в апартамента й? Тя още там ли беше? Очите й се разтвориха по-широко...

Той се усмихваше. Не мигаше дори. Момичето усети, че задържаше дъха си, сякаш така момента спираше. Бавно се изправи в ръцете му. Мразеше го. Толкова много го мразеше, че очите й се напълниха със сълзи от яд, тънките й пръсти сграбчиха тениската му, но не го удари. И не помръдна, въпреки че носа й беше само на сантиметър-два от неговия. Моментът беше толкова наситен, толкова напрегнат. Тя изгаряше.

Изведнъж усети и премигна. Тя наистина изгаряше, но не заради него. Болката тръгваше от врата й и се спускаше по дължината на голият й гръб, след като бе свалила ципа преди толкова време. Внезапно болката се премести в корема й. Конвулсиите станаха по-силни и тя се свлече отново на земята, надавайки яростно ръмжене, докато се бореше за контрола на тялото си. Не можеше. Започна да хлипа и да се гърчи, стискайки очите си и отдръпвайки се от тялото на Мариус, за да не го фрасне във пристъп на болка.

- Боли.. -изстена през риданията си и заби ноктите си в мекия килим. Много скоро не можеше да контролира каквото и да е. Всичко бе твърде размазано, за да съществува.



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Пон 13 Мар 2017, 18:36

Замръзнах...

Някой от тези кучи синове я беше наранил Идваше ми да ги съживя всичките и да ги убия на ново. Щях да оскверня труповете им, но малко по-късно, защото сега й бях нужен. Трябваше да й помогна. Допълзях до нея отново. Пръстите ми се заплетоха в косата й, която беше почти същия цвят като моята.

Нямах време да чакам никого да дойде до тук. Щяха да се бавят един милион години. Нямах време и да се занимавам с това да оправям тук. Да трия информация и да взимам каквото й да е, всичко можеше да се открадне от полицията ако е толкова важно и без мен 'Либра' разполагаха с агенти със свръх скорост, пък и имаше други много квалифицирани, които да проникват на такива места.

Промуших ръцете си под тялото й и с голямо усилие вдигнах и двама ни. Нея дори не я усещах, но тялото ми просто отказваше. Не знаех какви са раните ми и нямах време за инвентаризация. Усетих пръстите й, които се впиха в тениската ми. Притиснах я към гърдите си и внимателно я изнесох през вратата, която просто затворих след себе си.

Затичах се, колкото можех, внимавайки да не я изпусна. Ръцете ми не искаха да я задържат, а краката ми отказваха да се движат. Дробовете ми не искаха да приемат въздуха, а сърцето ми биеше така сякаш всеки момент щеше да спре от пренатоварване... Но аз тичах, докато пред очите ми не се разкри един от общите щабове на 'Либра' и 'Който и да е'. Нямаше много общи, но този беше голям, тук със сигурност щеше да има лекари. Навсякъде където можеха да пристигнат ранени агенти от която и да е от двете групировки имаше лекари, които да им помогнат.

Нямаше как да вляза. Трябваше ми някакъв код или просто щях да импровизирам. Спрях се пред големите врати на двора и погледнах към камерите нагоре. Не знаех номера й, а предполагам мен вече ме бяха изтрили от всяка система. Предполагам щеше да стане с име.

- Водя ранен... Аврора Валдъз. - Дали щяха да ме познаят без очила и целия в кръв? Това щях да го разбера само след момент. Вратите пред мен се отвориха след няколко секунди, които на мен ми се сториха като поне две вечности. Пристъпих навътре. Притиснах тялото й още по силно към моето, защото не вярвах на собствените си ръце. Вървях бързо, нямах никакви сили за още тичане. Пресрещнаха ме, бутаха носилка. Една, аз нямах работата тук. Някакъв мъж с престилка се опита да я вземе от ръцете ми. Не можах да повярвам, че изръмжах. Наистина не го очаквах от себе си, но нямаше кой друг да го направи. Внимателно я поставих върху носилката без да отделя поглед от нея. Тънките й пръстчета се впиха в белите чаршафи, които се изцапаха от кръвта с която аз я бях замърсил.

Тръгнах с тях, но не ми позволиха да вляза в стаята, в която я вкараха. Принудиха ме да чакам отвън. Щях да чакам, но защо тук? Защо не при нея? Чувствах се толкова празен. Сякаш бяха извадили всичко от мен и ме бяха оставили само с обвивка. Зелените ми ириси, които в момента почти бяха заличили зениците не се отделяха от вратата зад която я бяха вкарали.

- Господине... Извинете... - Знаех, че говорят на мен, но бях като изключен, хипнотизиран, готов да се отвори проклетата врата и да се вмъкна през нея, за да стигна до Аврора. Нисичка жена застана пред мен и се опита да привлече вниманието ми безуспешно. - Кръвта ваша ли е? Господине?

Тази луда ли беше, ако цялата тази кръв беше моя отдавна нямаше да съм жив. Не знаех как да й отговоря с клатене на глава и кимане едновременно, затова произнесох няколко думи като робот: "Има и моя", но без дори да помръдна.

- Мисля, че е в шок. - Каза тя, но този път на някой друг, защото... Ами на мен нямаше защо да ми го казва. - Трябва да го прегледаме. Заведете го до някоя стая?

Как така ще ме водят някъде... Щяха да ме отделят от нея отново, щяха да ме закарат още по далече. Не, нямаше да се дам... Поне така ми се щеше, но скоро забиха някъде в тялото ми игла. Не разбрах къде. Усещането беше сякаш навсякъде в мен се забиваха игли. Не изпаднах в безсъзнание поне, просто се успокоих. Знаех, че им трябвам буден, пък и ако затворех очите си беше много вероятно вместо преглед да ми правят аутопсия. Главата ми пулсираше прекалено много за да нямам сътресение.

- Обещавам, че ще ви освободим, нека само ви превържа. Става ли? - Кимаше ми нисичката жена, а аз се спрях за да стане по бързо, за да мога да се върна пред вратата й. Броих крачките и вратите и всичко. Знаех точно къде се намира, и че дори да съм целия потрошен мога да стигна до нея за три секунди, ако ме оставят без надзор.


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Пон 13 Мар 2017, 19:44

Александру Валдъз

- Как така сигнал, накъде отиват полицейските коли? - извиках гневно и ударих юмрука по масата си, която се разтресе из основите си. Очите ми се бяха свили на цепки, докато нареждах боклука, който заекваше пред мен. Щеше да си отиде, ако Клаудия не беше връхлетяла с гръм и трясък в залата и насълзени очи. Русите й къдрици се бяха разпиляли навсякъде, а едната й ръка притискаше устните й.

Погледът ми срещна нейния точно за няколко минути, преди да осъзная какво точно е разстроило любимата ми до такава степен. Тя беше твърда жена. Понасяше стоически избухливия ми нрав и инатът ми почти четвърт век. Окото й не трепваше при най-сложните мисии и физически подготовки, не издаде звук дори, когато я простреляха в рамото. Преживя смъртта на нероденото ни дете, както и скандалът с единствената ни дъщеря и нито веднъж не даде крачка назад, не ме остави, колкото и грешен да бях пред бог и всички останали. Възхищавах се на тази жена, дори да не й го казвах толкова лесно.

Но това й състояние ми бе почти чуждо и можеше да значи само едно нещо - нещо се е случило с Аврора. Стиснах зъби и избутах мухльото от пътя си, приближавайки се към съпругата си с тежка крачка и сложих ръце на раменете й. Очите ми се впиха в нейните и издишах яростно. Все още не желаех да говоря с дъщеря си. Тя предаде мен и фамилията ни. Предаде всичко, на което я бях учил тези осемнадесет години. Така ли се отплащаш на родителите си? Ако Клаудия преувеличаваше щеше да си навлече гнева ми и го знаеше, но тялото й продължаваше да се тресе от хлипания.

- Фрика я е довел в главния щаб. Все още не могат да я свестят. Опозицията са й били неизвестна субстанция и сърцето й е спряло за две минути.. - проплака тя, впивайки тънките си пръсти в ризата ми - Ако я загубя.. Ако загубим единствената си дъщеря заради твоя инат, никога повече няма да ме видиш! Достатъчно години търпях тази кавга! Искам си семейството. Върни ми я! Трябва да направиш нещо! Ще ги убия всички. Не ме интересува, че са ни били колеги.. - Клаудия се разпадаше в ръцете ми. Тялото й се тресеше, ръцете й ме блъскаха в гърдите, а аз просто я притиснах към себе си и я задържах здраво, докато престане.

- Тръгвай с мен. - казах й след малко и се втурнах към колата.
Не погледнах километража по време на пътуването, но стигнахме за по-малко от пет минути до щабът, в който се намираше Аврора. Връхлетях с вратата в болничното отделение и хванах за престилката първия доктор, който се изпречи на пътя ми, приближавайки го до лицето си.
- Къде.Е.Аврора?- изръмжах му насреща. Той доста бързо обясни, че е извън опасност сърцето й, но е в кома и не можели да направят нищо, освен да чакат да се събуди. Когато погледнах над рамото му за момент я съзрях, увита с мокри чаршафи и с торбички лед по цялото тяло, окачена с толкова много тръбички и системи. И кръв. Нямаше го живеца й, нито убийствения поглед, който ми мяташе всеки път, когато се засечем из щаба. Ръцете ми затегнаха хватката си около врата на лекарчето несъзнателно. Мразех лоши новини.
***

Влязох в малкия кабинет, където тъкмо бяха приключили с превързването на рижавото момче, заедно с по-голямата част от отряда ми. Яркозелените ми очи се впиха в тила му и изсумтях изпод дъха си, въпреки че излезе по-скоро като ръмжене. Долен червей.
- Хванете го.
***

Тежките ми крачки отекваха из цялата стая, но се стараех да се придържам към плана и да стоя от тази страна на дървената маса, за да не си изпусна обтегнатите нерви и да сложа край на мизерния му живот, преди да ни е казал нещо полезно. Ръцете ми обаче не мислеха същото. Когато се спрях и сложих ръце на облегалката на стола си, той изпука. Така ми се искаше да беше черепа му...
Сритах масата, за да я понаместя близо до него и облегнах лапите си на нея, провесвайки се наполовина върху нея, така че да го огледам по-добре.
- Същия боклук си като родителите си...- изплюх в лицето му думите с омраза, заедно с други ругатни, но трябваше да се съсредоточа. - Защо не осмислиш съществуването си и не ми кажеш нещо повече за Опозицията, преди да ти прекърша врата? Хубаво ли беше там? Реши да следваш пътя на мама и тати? Или просто те доядя, че не си достатъчно добър за тук? Говори бе, мизерник. - извиках му накрая и му завъртях един шамар. Не ме интересуваше, че едва се държи на краката си.

- Племенникът ми е бил глупак да те сложи да пазиш Аврора. Откога им снасяш информация. Заради теб ли са я погнали? Казвай, преди да съм ти откъснал езика и да карам някой телепат да ми превежда. - блъснах отново с юмрук по масата. Мълчанието му ме вбесяваше още повече.



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Пон 13 Мар 2017, 23:12

Противно дори на собствените си очаквания не ме хвана страх от него. А може би трябваше. Лесно можеше да ме дочупи, не ми трябваше много още един два шамара и направо можеше да ми викат свещеник. Не трябваше да го предизвиквам. И да извика телепет, той нямаше да види нищо което да крия.

Бях преплел пръстите си и държах ръцете си в скута, защото нуждата от кокаин беше станала вече прекалено осезаема. Леко потропвах с крак, без да мога да се спра. Просто не можех да застопоря тялото си на място, което не ми пречеше да го следя с поглед. Беше бесен. А дали знаеше какво се случва с нея? Тя добре ли беше? Нищо не знаех и за нищо друго не можех да мисля. Как да се страхувам от баща й, като не знаех как е тя? Защо нищо не ми казваха?

Изплюх се настрани. Имах си достатъчно рани по устата, бяха се погрижили за това от Опозицията и дори не чак толкова силния шамар от Александру Валдъз предизвика кървене в устата ми. Погледнах го отново. Право в очите. Миналото му, настоящето и бъдещето му започнаха да се въртят в пред очите ми. Видях и Аврора. Беше толкова сладко дете, но когато и да го погледнеше лицето й добиваше сериозна маска. Насилих се да затворя очите си за няколко секунди и когато ги отворих, не поглеждах в неговите.

- Така като ме гледаш? Бях си като на курорт. - Предизвиквах го, играех си със собствения си живот, ама много яко си играех. Крайчеца на устната ми дори се повдигна, но само е единия край, от другия беше прекалено подута. Погледнах го изпод вежди и стиснах зъби, опитах се да си прехапя езика, но просто не можех. - Мен за нищо не ме е яд. Смятам, че вие не сте достатъчно добри, за да получите мен... - Ей тука си изядох боя! Но преди това: - Но ти си тъжен. Прикриваш чувствата си зад студена маска и арогантност, но знам, че нощно време плачеш заради това, че тя избра собствения си път. Трудно ти е да приемеш, че всеки сам избира пътя си и родителите нямат общо с избора. Точно като при мен...

Това не го знаех със сигурност. Никога не съм усещал чувствата във времето, но нямаше значение. Дразнех го прекалено много. Цялото ми тяло се стегна, очаквайки от него да ме убие. Едва ли щеше да е много бързо, можех да видя в очите му всички мъчителни начини и това, че предпочиташе да ме убие и едва когато съм на ръба между живота и смъртта да извика телепата, който да му превежда. Аз пък щях да отстоявам своето. Каква ли щеше да е реакцията му, ако си призная, че всъщност съм влюбен в Аврора и ще направя всичко, за да получа сърцето й?


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Вто 14 Мар 2017, 00:43

Александру Валдъз

Издишах тежко, стягайки челюстта си почти до болка. Юмруците ми пукаха от тягостната им хватка, докато се взирах в нищожеството пред мен. Изсмях се злобно, когато спомена Либра и поклатих глава, но щом засегна темата с Аврора вече беше пътник. Имах желание да го скърша като солета, кост по кост, та да усети как се чупи всяка една в мижавото му тяло.

Юмрука ми отново се стовари на масата и преди да се усетя, вече го бях сграбчил за гърлото и го притисках в отсрещната стена, вдигайки го така, че хилавите му крака да не докосват земята.
- Не смей да говориш за дъщеря ми. Не си достоен за това. - изръмжах му, треперейки от ярост. Борбата в мен беше твърде ожесточена. Дали щяхме да решим случая без негова помощ?

- Либра не се нуждае от надрусани отрепки като теб. Така че колкото и да се успокояваш с обратното - ти си просто едно нищо. А факта, че сам си избрал да поемеш по този път и да се съюзиш с тези психопати, показва че има и по-нисши нива от плужеците. А сега кажи какво й инжектирахте, преди да съм ти откъснал крайниците един по един, защото губя шибано търпение. - излаях в лицето му, след което го пуснах на земята.

Той се свлече в краката ми и аз не пропуснах възможността да го сритам, преди да заобиколя масата, за да поставя повече препятствия помежду ни, в случай, че той е пак във саркастично настроение и реши още да си играе с нервите ми.



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Вто 14 Мар 2017, 01:04

След като се стоварих като чувал с картофи, едва свих краката си в коленете, за да има къде да облегна ръцете си. Изплюх се някъде между краката си, но този път не погледнах към него. Той нямаше значение, защото мислите ми бяха напуснали тази обстановка и се бяха пренесли някъде над нея. Така ми се искаше тъпата ми ментална дарба да беше нещо полезно. Да, ставах за разпити, бях идеален. Един поглед в очите на човека срещу мен и буквално можех да му изпея майчиното мляко... А ако имах нейната. Ако можех да посещавам чуждите сънища? Какво ли сънуваше сега, а дали беше дошла в съзнание? Мислеше ли си за мен? Не, защо да си мисли за мен, да не би да съм някой... Жалък живот...

- Като сте толкова добър боец господин Валдъз, с толкова стаж, отговорете ми, моля ви, на един въпрос... - Все още не го поглеждах и нямах намерение да го правя. - Хипотетично отивате на мисия и успявате да хванете братовчедката, на главата на Опозицията. Знам какво ще направите след това. Ще убиете своите колеги и ще я заведете в щаба на Опозицията, нали? Защото сте твърдо за вашите хора и без значение, че сте се били с над десет човека сам, почти нямате здрава част по тялото, с удоволствие ще отидете в щаба им, за да ви натрошат и малкото запазено. Не е нужно да ми благодарите, всъщност ще ми направите услуга ако ме убиете. Все пак съм плужек, нали? Скоро ще умра. Дали от вашата ръка, от тази на наркотиците или от Опозицията, ако хипотетично изляза от тук... Аз не виждам разликата.

Преглътнах това, което се беше събрало в устата ми, нямах толкова сили, че да плюя наляво и надясно, най много следващата консистенция от кръв и слюнка да падне някъде върху мен. Въздъхнах. Болка. Определено ми трябваше някаква доза. Каквото и да е. Бях готов да приема дори синтезираните хапченце за психоза на Рори, всичко. Само да имаше нещо, което да ми замая главата и да спре адското треперене, което вече не можех да спра. Ръцете ми се тресяха до степен, че все едно нарочно ги друсах, а краката отказваха да стоят свити.

- Не знам какво са й инжектирали. Пристигнах едва когато се опитваха да я изнесат. Може и да не ви се вярва, но аз... - Какво? Държа на нея? Обичам я? Живея за нея? Колко беше процента да ме остави жив сега, преди да сън изрекъл което и да е от това. Около 30 може би? А ако си отворя устата и му заявя че съм влюбен в нея. Да... Шансовете спадат на -1000!


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Вто 14 Мар 2017, 01:33

Александру Валдъз:

Смръщих вежди, докато бях с гръб към него. Да, точно тази постъпка не можех да му я обясня, поне не логично. Ако започна да мисля нелогично... тогава ставаше страшно. От подобна възможност кръвта ми кипваше и ми падаше пердето. А той.. тъпака му с тъпак.. вместо да си мълчи като пукал, се разплямпа още повече. Не можех да повярвам, че дъщеря ми би се вързала с подобно нищожество.

"Какво пък знаеш ти, не си си говорил с нея от пет години" - напомни ми съзнанието ми, което просто бе капката, която преля чашата. Хванах го от земята и го метнах върху масата, стискайки ризата му. Очите ми бяха широко отворени, сякаш щях да го опържа само с поглед. Не исках дори да ползвам дарбата си, предпочитах да направя това с голи ръце.

- Ти какво, нищожество? Ти какво? Само да си посмял... - започнах да викам бясно, когато някой нахлу в стаята. Гласът на жена ми ме измъкна от дивата лудост, в която бях потънал, само при мисълта, че тази отрепка може да докосне Аврора.
- Алекс.. тя се събуди. Много е дезориентирана и не дава на никой да припари в стаята й, напълнила я е с илюзии. Адски хрътки, демони, зверове...Тя има нужда от нас. - каза ми тя умоляващо, когато вече се приближи до нас и сложи длан на рамото ми. Погледнах я за един много дълъг момент, но в крайна сметка пуснах мухльото на масата.

- Изкара най-големия късмет на света. Разкарай се от погледа ми, докато имаш време, защото където те срещна, там можеш да си копаеш гроба. И да не си помислил дори да припариш до дъщеря ми. Забранявам ти да си помисляш за нея дори, чу ли нищожество? Мисли му.- изръмжах му и си прибрах пистолетите, които все още се търкаляха по масата, след което тръгнах в посока на стаята на Рори, следвайки жена ми.

Защо трябваше да ми се паднат толкова шантави жена и дъщеря... Не може ли поне един от семейството да е нормален?



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Вто 14 Мар 2017, 02:15

Да не припарвам? Как да не припарвам до живота? А аз? Аз как ще живея? Много егоистично, нали? И какво, щях да умра... Всички умирахме, на Аврора й бях казал това в което вярвам. Всеки извървява своя път до определено време. Ако ме хване, значи пътя ми е свършил, но първо трябваше да ме хване, а това Бога ми, нямаше да му е никак лесно.

Изправих се трудно. Трябваше ми известно време. Тялото ми се беше отпуснало. Адреналина го нямаше да ме поддържа правим наркотиците също, но волята... Желанието да я видя. Да я успокоя и да я притисна в гърдите си. Да я утеша и да я успокоя, да е при мен. Само при мен... Това беше по силно от наркотиците, волята и адреналина взети заедно.

Бях бос, полу-гол, но изпълнен с енергия. Нямах и капка докато не ми каза, че е будна. Щях да преобърна планини, за да стигна до нея. Какво бяха да пробягам разстоянието. Не й бяха необходими те. Да, те й бяха родители, но как щяха да стигнат до нея? Биейки се със безкрайните й илюзии? Нямаха да стигнат до никъде. Ако тя ги приемаше като заплаха никога нямаше да я достигнат, не и навреме.

Профучах покрай тях и влетях в стаята й... Прекалено много илюзии, но за мен беше без проблем да ги надхитря и да стигна до леглото й. Приседнах до нея, защото нямах силите да стоя прав дълго време. Краката ми пулсираха от незнайна болка.

- Аврора... - Прошепнах името й привличайки вниманието й докато една адска хрътка дишаше почти във врата ми, приближаваше се и я усещах. Сините й ириси срещнаха моите-зелени, разконцентрира се за миг. Илюзиите премигнаха сякаш създадени от пиксели. - Не се бой, скъпа... Знаеш, че няма да те нараня.

Протегнах ръката си внимателно и бавно, за да не се изплаши, сякаш се приближавах до наплашено животинче. Заплетох пръстите си в косата й и малко се отнесох. Позволих си няколко секунди да я погледам. Когато гледах към нея сега беше странно да я виждам като малкото момиченце, от образите в главата на баща й. Чух тежките му стъпки. Беше пристигнал, а аз трябваше да се махам, ако искам да я видя отново. Изправих се и се обърнах към него. Той пристъпваше към мен между илюзиите й, които бавно изчезваха.

- За да ме заровиш, ще трябва да ме хванеш старче... Ти гониш. - Беше на няколко сантиметра от мен. Знаех, че не го слуша главата и ще ме прекърши. Точно сега не бях за битка едно в едно, затова предпочетох да се чупя преди той да ме е счупил. Взех и най-рационалното решение, и което щеше да помогне на Рори да се сдобри с баща си. Сега може и да бях излишен, но нямаше да се откажа от нея, само защото съм страхливец.


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Вто 14 Мар 2017, 11:08

Червенокоската се изправи рязко в леглото, пробудена от цялата болка. Болеше. Навсякъде в кожата си чувстваше забити игли и абокати и ... болеше. По китките й имаше охлузвания от връзки, явно е била и връзвана в някакъв момент от преживяването си. В следващия момент лекари и медицински сестри нахлуха в малката стая като рота по време на нападение и започнаха да й задават хиляди нелогични и глупави въпроси. "Чуваш ли ни? Усещаш ли това? " Светеха с разни фенерчета в зениците й, докосваха я на различни места, задушаваха я. Гласовете в главата й се появиха отново, червените очи надзъртаха от ъглите, а колкото и да ги молеше тя да спрат, те не слушаха.

- ВЪН! - извика тя с всички сили, стряскайки всички за момент. Следващото, което ги стресна, обаче, не беше нейния глас, а рев на пантера, както и лая на адски хрътки. С учудващо бърза скорост всички дадоха назад и се изнесоха от стаята. Илюзията обхващаше всеки, който влезе. Тя просто искаше да е сама.. Или може би да влезе само един, който да й обясни какво точно се беше случило. Спомените й бяха толкова мътни...

Знаеше само, че някой я нападна. Нечии зли очи сякаш я проклеха в онова огледало и тя загуби съзнание. Когато отново се събуди, беше в ръцете му. Той я люлееше успокоително и я притискаше към себе си като малко дете. Целия беше в кръв. И колкото и ядосана да му бе тя, в онзи миг не намери сили да му каже каквото и да е. Просто стояха там, спокойни насред хаоса. А после всичко отново загуби очертания...

Отвън някой тропаше на вратата, опитваше се да й говори, да я накара да прибере илюзиите в главата си, но тя не можеше, те я изнервяха още повече. Аврора прибра краката си до тялото и се сгуши на топка, опитвайки се да диша спокойно, повтаряйки си "оставете ме". Имаше нужда само от хапчетата си, всичко щеше да спре тогава.

Внезапно нечие тяло докосна нейното. Момичето трепна, но преди да се обърне чу името си под формата на нежен шепот. Кожата й настръхна от близостта му, а погледа й бавно се обърна към неговия, давайки му време, ако не желае да вижда нищо, просто да не го среща. Но зелените му ириси бяха там, по-прекрасни от всякога, въпреки обезобразеното му лице. Концентрацията й се възобнови частично, защото искаше да разбере кой точно го е подредил така. Едва го позна от синини.

"Трябваше да си му ядосана" напомни й съзнанието. Вярно. Ей сега, само малко още. Пръстите му погалиха главата й и тя внезапно се почувства като някое животинче, което се нагаждаше на ласката на стопанина си. "Не, боже, какви глупости.." възрази отново съзнанието й и тя отвори притворените си очи, готова да задава въпроси. Устните й се разтвориха (с каква цел, един Бог знае), но тогава родителите й нахлуха. Баща й приличаше на боен танк, докато се опитваше да хване Мариус, но той изчезна. Тялото му го нямаше до нейното, гласът му също...
"В какви неприятности затъваш, Аврора.." мърмореше си наум, докато наблюдаваше как баща й се бори с невидимите илюзии и се оглеждаше за врага си.

С дълбока въздишка Рори прибра илюзиите си и впери поглед в баща си. Очакваше майка си, но той... Тя би заложила главата си, че той искаше да я изхвърли от организацията нацяло, какво правеше при нея?
- Някой ще ми обясни ли какво става тук? Не помня почти нищо, а главата ми ще експлодира. И защо той гони Фрика? - попита тихо, обръщайки се към майка си, защото очакваше отговор от нея. Изобщо не си беше и мечтала да чуе гласа на баща си, при това насочен към нея...

Това беше паметен ден. Първо баща й и обясни ситуацията, до колкото беше разучил. Аврора прие доста навътре новината, че Мариус всъщност е част от опозицията сега. Защо? И защо я бе спасил тогава? Нямаше отговори на безумните му постъпки, но не смяташе да ги търси. После влезе един очилатко със два листа с резултати, в които пишеше всички субстанции, които са били в кръвта й по време на приемането й в болница. Така родителите й разбраха за проблема й с хапчетата.

Първи скандал.
Викаха си. Много. Майка й се опитваше да ги усмири, но сякаш след прекъснатата комуникация в последните пет години, и двамата с баща й имаха да си наваксват с кавгите. Когато гласните й струни прегракнаха и нямаше сили да се бори словесно с баща си, Аврора му показа какво точно се опитваше да притъпи. От тогава той мълчеше. Майка й я спря, за да не го нарани сериозно, но само червенокосите в стаята знаеха какво видя той, че да го накара да замълчи.

После стана дума за необмисленото й и незащитено пътуване до Сеул. Втори скандал. Отново се върнаха към викането, но този път тя просто стоеше и гледаше земята.
Когато зачекнаха темата Мариус избухна и третата война. Баща й бе категоричен, че й забранява да припарва до него. Изказаха се доста тежки думи... доста чувства бяха наранени... Не, че Мариус бе центъра на вселената й, но Аврора не беше дете. И в последните пет години нямаше баща и пак се оправи. Той се бе отказал от правомощията си, когато я нарече изрод, когато получи втората си дарба в изблик на луда ярост.

Накрая докторите изгониха родителите й от стаята й, и за пръв път - тя им беше благодарна. Имаше толкова неща за преглъщане, толкова за обмисляне. Знаеше, че това не е края на дискусията им, но тя бе прекалено уморена, за да мисли повече. Зарадва се на малкото морфин, който успя да откопчи от една от сестрите и скоро заспа отново.



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Вто 14 Мар 2017, 18:35

Треперенето се беше превърнало в част от ежедневието ми. Борех се с абситенцията си, но рано или късно не издържах, посягах към наркотиците. Смених кокаина с хероин. На коката вече не можех да й смогна. Постоянно имах нужда от още и още, а и хероина доста притъпяваше болката. Възстановявах се прекалено бавно. До два дни не трябваше да ми има нищо, а дори след седмица все още си личаха някой от синините и костите ми не бяха напълно заздравели.

Въпреки препятствията обаче бях готов. Апартамента й беше както преди. Само стените бяха в по тъмен цвят и приличаше малко на дупка, но така щеше да отива на мрачната й същност. Тази която показваше, за да прикрие това колко прекрасен човек е. Добавих последните щрихи и посегнах към спринцовката. Вените ми вече бяха надупчени и по двете ръце... Трябваше да си намеря друго място...

Не сега. Щях да изчакам. Оставих спринцовката на масата с треперещите си пръсти и се завъртях, за да огледам произведението си отново. И мебелите бяха малко различни и малко по различно подредени... Е, надявах се да й хареса. Наистина. Трябваше да й го покажа. Беше време. Изпълних първото си обещание. Трябваше да изпълня и второто-да се върна.

Знаех точно къде я държат. В един апартамент на десетия етаж в двадесет етажен блок. Не й даваха да мърда много сякаш беше затворник. Да, наблюдавах я. Чаках точния момент и сега стана време. Трябваше тялото ми да се изчисти малко от наркотиците, за да развия скорост достатъчна, че да мога да се кача по блока с тичане. Голямата ми скорост ми позволяваше да тичам вертикално, но трябваше да я развия, а за да съм сигурен, че няма да се убия щеше да е по добре да изчакам. След като я доведа до тук, ще се надрусам като хората...

За да се промъкна около пазачите й се качих направо пред нейния прозорец. Ужас и тераса не й бяха отпуснали. Седнах на перваза и се загледах вътре. Видях я, беше пред очите ми и четеше нещо от някаква папка върху леглото си. Нощната лампа светеше зад нея и изглеждаше като небесен ангел. липсваха й само крилата, но с удоволствие бих оскубал някой божи вестител, за да я дара с още по голяма красота.

Почуках на стъклото й и прехапах напуканата си долна устна когато привлякох вниманието й. Завъртя се в моя посока, а аз успях да избегна в очите й. Беше ме страх да не взема да падна от това което видя в дълбините на сините й ириси. Аврора ме гледаше изненадано, сякаш за пръв път не виждаше, невярващо... Направих й знак да ми отвори прозореца и поставих другата си длан на стъклото, а устните ми съвсем бавно се изкривяваха в усмивка.


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Вто 14 Мар 2017, 22:31

Този човек очевидно целеше да й докара шибан сърдечен удар. Та тя се намираше на десетия етаж на шибан блок, който приличаше повече на затвор. Баща й бе конфискувал всичките хапчета и наркотици, които имаше в себе си малката Валдъз. В замяна тя му обеща кошмари всяка вечер. Нямаше да го остави да се бърка в живота й току-така. Скоро щеше да се предаде. Може да нямаше физическата сила да го спре да я изолира от света, но умът му беше само в нейните ръце.

И както си седи тя по пижама и чете папката с информация за дарбата на Мариус, която тъкмо беше пристигнала, изведнъж същия този индивид й цъфва на прозореца. Очите й придобиха размери на палачинки и тя побърза да придърпа едно късо халатче, преди да му отвори прозореца. Папката й напомняше за преживяванията в Сеул. Място, което тя посети заради него. И без него. Веждите й се намръщиха, докато скръстваше ръце пред гърдите си и наблюдаваше, как се вмъква през прозореца.

- Какво правиш тук? Главорезите на баща ми са навсякъде. Ако те хванат си мъртъв. - смъмри го шепнейки, преди да затвори прозореца след него и да седне на ръба на леглото. Настроението й никак не се подобряваше с присъствието му. Тресеше я абстиненция, във апартамента нямаше дори алкохол, а на всичкото отгоре и мислите за него бяха достатъчно в главата й, особено след като баща й й забрани да се вижда с него, че да го вижда наистина.

И все пак трябваше да му е благодарна, до някъде. Той я спаси.. отново. Уби заради нея... отново. А тя така и не можа да му благодари поне. Тъмносините й очи се вдигнаха към лицето му. Той стоеше прав пред нея и също я наблюдаваше.
- Навличаш си още неприятности заради мен. - констатира мрачно, нацупвайки леко долната си устна, но не беше сигурна какво повече да му каже. Първо да му се сърди или да го разцелува, че й спаси жалкия живот? Каква дилема само...



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Frică on Вто 14 Мар 2017, 23:30

Влязох внимателно през прозореца и когато стъпих на мекия мокет се осмелих да погледна към очите й за момент. В нейните го правех с удоволствие, но задоволството беше, когато видях и себе си там. Не разбрах точно като какъв, но важното е, че бях там. Отделих очите си от нейните и се приближих до тялото й.

- Първо трябва да ме хванат, а аз както знаеш съм бърз. - Пуснах й една крива усмивка и се тупнах до нея на леглото й. Стиснах бедрата си едно в друго, а между тях ръцете си, за да прикрия нуждите си. Не беше нужно да привличам ненужно вниманието й. Един месец на кокаин и ми се налагаше да обирам банка отново, затова смених и дилъра и наркотика. - Предполагам, че си падам по опасностите. Няма тръпка ако е лесно.

Отклоних погледа си от лицето й и започнах да разглеждам скучната стая, в която се намираше. Апартамента, който поправих за нея изглеждаше много по-добре. Трябваше да й го покажа. Всъщност за това бях цъфнал тук. Исках да я заведа в апартамента й. После щях да оправя и другия, но едно по едно. За този наистина много се старах...

- Та, колко от тези главорези те пазят? Питам си, за да знам дали да те изнасям през прозореца или през парадния вход. - Кривата усмивка отново украси устните ми и се изправих. Болките в някой части на тялото ми започваха да се връщат. Честно не ми се искаше да рискувам да се върна заедно с нея през прозореца, защото това беше десетия етаж и беше много вероятно да я изпусна, а не можех да си го позволя. Предпочитах да ги приспим тия идиоти или тя да ги вкара в някаква илюзия и да се чупим.  - Трябва да ти покажа нещо. Ще дойдеш ли с мен или ще слушаш тати?


I look and stare so deep in your eyes
I touch on you more and more every time, when you leave I'm begging you not to go, call your name two or three times in a row.
avatar
Frică
Либра
Либра

Брой мнения : 134
Points : 138
Reputation : 1
Join date : 03.02.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Aurora. on Сря 15 Мар 2017, 00:31

Червенокоската измери с поглед мъжа, който отново бе застанал пред нея, след което се изправи и скръсти ръце. Трябваше да започне да носи слънчеви очила покрай него, за да не се издава. Ама пък откъде да знае, че той ще цъфне на прозореца й, имайки предвид че нямаше дори тераса, и на всичкото отгоре - по средата на нощта.

- Баща ми няма нищо общо с това. - каза му мрачно и заби поглед в татуировката му на водно конче за момент, преди да ги свали към пода. - Наистина съм ти благодарна, за това, което направи за мен миналата седмица. - спомена, поемайки си въздух и мина с пръсти през вълнистата си коса, която все още бе леко влажна от душа - Без теб вероятно нямаше да съм сред живите вече, или по-зле - заключена в някое забравено от бога мазе. - подсмихна се леко мрачно, преди да продължи, връщайки погледа си по-нагоре. По наболата му брада, правия му нос, изразените му скули.. сякаш още повече се беше стопил - Но не мисля, че трябва да идвам. Където и да било..

Аврора нямаше идея защо я болеше да изрича всичко това. Повече я заболя, обаче, когато научи от баща си, че той все пак е бил част от тях, дори след това да ги уби всичките. Имало е момент, в който той е споделял вижданията им. Бил е срещу нея. Още повече след като знаеше, че те се опитват да я убият. Беше до нея, когато тя се бореше с тях. И някаква част от ума му е била съгласна с това.

Не, че той трябваше да разсъждава по друг начин. Живота си беше негов. Въпроса е, че тя, наивницата, бе поставила някакви очаквания в себе си спрямо него, дори да избягваше да го прави и той се провали с гръм и трясък. Устните му се разтвориха, за да кажат нещо вероятно, но тя го прекъсна, размърдвайки се от скованата си стойка.
- Няма нужда, Мариус. - каза му рязко и се обърна и отиде до прозореца. Поне знаеше къде е бил той и защо не си е вдигал телефона, докато тя се притесняваше за дарбата му - Бил си готов да убиеш някой от колегите ми. Беше един от тях. Не мога да си го обясня, но... Не мисля, че има какво друго да се каже. - завърши и отново скръсти ръце пред гърдите си.



I'VE BEEN A WALKING HEARTACHE
But you stay here right beside me
I'VE MADE A MESS OF ME

avatar
Aurora.
Хакер от "Който-и-да-е"
Хакер от

Брой мнения : 140
Points : 145
Reputation : 4
Join date : 24.01.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, музата на всеки мой куплет, искам те сега, между преди и след. |Аврора и Мариус|

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 5 от 14 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6 ... 9 ... 14  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите